Функциониране на обществото и номинации за представляващите го

Човекът се създава от и самосъздава чрез обществото. В началото усвоява елементарни прийоми на общуване с другите. Усвоява и изпробвани варианти на противопоставяне на природни предмети един на друг. Исторически това противопоставяне е пораждало необходимост от обмяна на познавателно съдържание между хората. Предаването на мисли, извлечени от опита, стимулирало изработването на нови оръдия на труда при употреба на наличните. Тази работа остава изключително важен стимулатор на повишаването на степента на взаимното проникване на функционирането на човешката глава и ръцете. Изменението на степента на това взаимно проникване се превръща в универсална основа на конкуренцията между човешките индивиди.

Конкурирайки се с множество други, човекът става тяхна отрицателност. Опитът на това множество играе роля както на отрицателност, така и на цел на неговата индивидуална дейност. Другите са негови средства и с опита си, и като негова цел в размяната на продукти на дейността. При всички възможности за тяхна неравнопоставеност обществото е средство на човека в неговото противостоене на природата. Затова човекът е отговорен пред обществото и себе си за функционирането на властта в това общество.

У Хегел триединството на политическите власти се състои от монархия, административна и законодателна власт. Те се наслагват една върху друга, така че изпълнителната власт принадлежи на монарха и администрацията и включва съдебната, а законодателната се осъществява от правителството при участие на съсловията. Тази схема е по-близо до съвременната действителност, отколкото днешното в немалка степен формално разделение на властите.

Имайки предвид „Философия на правото“, за Хегел народът „представлява от себе си тази част, която не знае какво иска“ и ако не я управляват, движението ѝ може да е „стихийно, неразумно, диво и ужасно“. Така ще бъде, докато народът не бъде оставен да се самоуправлява. А това предполага сам да номинира тези, които трябва да го управляват.

* * *

Мислещият номиниращ се самоидентифицира с обществото. И да не бъде одобрено неговото предложение за включване в листата на номинираните, той остава активен избирател. Той има свой мисловно изработен еталон на кандидат и от включените в листата избира този, който в най-голяма степен се доближава до него. Имайки собствени изисквания към кандидатите, той прави това с повишаваща се взискателност. В собствения му критерий за избор това кой от кандидатите е бил най-много хвален от други няма приоритет. Още по-малко може да го привлече самохвалството.

След изборите той остава политически активен, ако собственото му предложение е целяло обществен просперитет. Тогава следи допринася ли за него работата на избраните. Периодично преценява доколко тази работа е в съответствие с осмислените от самия него изисквания към овластяваните. При съобразявани с избирателските изисквания системи на номиниране съвременните предизборни кампании в по-голямата си част биха се оказали безсмислени – пилеене на време, социална енергия и инициативност, нравствен капитал. Безсмисленото насрещно лаене може да се замени с избирателска критика към носещите и поемащите властови функции. Необходима е инверсия в отношението говорене-слушане на избиращите и избираните. Съчетаването на възможностите на интернет дискусиите с тези на срещите лице в лице може наистина да направи продуктивни и самоактуализиращи за хората предизборните обсъждания.

На лишените от участие в процеса на номинирането по същество е отказано правото да мислят по нормалния начин за общестото. Защото нормалното мислене за обществото включва мислене и за неговата саморегулация. А това означава за човека самостойно обмисляне на номинация за създаващите и променящите правилата на тази регулация. Такъв избирател е с чувство за отговорност за избора си.

Какво остава за тези, които не участват в този и други политически процеси? Да създават материални блага? Но нали в условията на продължаващо нарастване на производителността на труда относителният дял на участващите в материалното производство намалява и ще намалява. Какво ще правят останалите? Всички ли ще създават изкуство? В условията на всеобхватна конкуренция ще бъдат ли достатъчни способностите на всички и налице материалните предпоставки за това? Нали кандидатът на Републиканската партия за президент на САЩ г-н Ромни сигнализира, че 47% от съгражданите му са храненици на обществото! Вън от кочината четирикраките храненици неминуемо биха изровили корените на растенията, растящи в градината. А чии основи разклащат двукраките храненици, лишени от чувство за отговорност пред обществото и възможност да противостоят на неговата инерция?

Научен анализ и организационна работа

В обществените организации на диктатурата на комунистическите партии до втръсване говореха за научен анализ на обществено-политическата работа, докато най-сетне забравиха откъде бяха тръгнали и закъде бяха се запътили. Това не означава, че анализът е излишен. Но в обществено-организационната работа не по-малко от анализа е необходим синтезът. Анализът трябва да е подчинен на синтеза. Ако си съзнателно приобщил се към дадена организация човек, трябва мислено да откриваш мястото и ролята на собствените си действия, свързани с нейната дейност, в системата на нейното движение „напред“ или „назад“, настъпателно към целта или задълбочаващо се в утвърждаването на средствата. Ако си член на Организацията на избирателите само за моментите на нейното настъпление, по-добре за нея е да не бъдеш неин член. Защото тази организация се създава не за „близката изборна победа“, а за дълготрайната ни свобода като действени и постоянни избиратели. Тази наша свобода е възможна само ако постоянно повишаваме собствената си организационна, политическа и правна култура. Това не означава, че всички трябва да станем политолози, тектолози и юристи. Означава, че при всяка възможност трябва да задълбочаваме минимума на знанията си за съответната област, минимум, който позволява – по терминологията на Сократ – да знаем, че нищо не знаем. Тогава по-малко и по-рядко ще грешим.

Политически организации и избиратели

Сега съществуващите политически организации в България се наричат партии или движения. Движенията са или партии като всички партии, с по-различни названия, или са останали само наименования. В крайна сметка, всички са станали средства за отчуждаване на мнозинството избиратели от процесите на овластяване. Политическите партии, в съюз с водещите развлекателни предавания, все повече способстват за отчуждаване на честните хора от политическата дейност.

Така наречената деполитизация на държавната администрация, съдебната власт и учебните заведения утвърди независимостта на партийнополитическата система от тях, но не и тяхната независимост от нея. Увеличава се процентът на гражданите, вярващи че политическото развитие не зависи от тях.

А незаинтересоваността на избирателите от политиката е най-благоприятен фактор за корупция на овластените. Тя снижава бдителността относно проявите на саботаж, тероризъм и шантаж. Същевременно засилва подозрителността към критиците на статуквото. Престъпността във всичките ѝ проявления се радва на слабата бдителност и всеобщата подозрителност. А всеобщата подозрителност се основава на неверието в другия. Едни не вярват и не ходят да гласуват. Други гласуват, без да се интересуват от това какво са правили или правят хората, чиито имена са написани в бюлетините. И едните, и другите еднакво пречат на установяването на взискателност и доверие в обществото.

Значимост на историческото или чувство за безвремие

Липсата на интерес към историята ражда чуждопоклонничество. Не само защото незнанието на собствената история води до национален нихилизъм. Безразличните към историческото не познават историята и на другите народи. Незнанието на общата история е не по-малко пагубно от незнанието на отечествената. То ни лишава от разбиране на многовариантността на историческия процес. Така се хвърляме след отделни примери на напреднали в някои отношения държави и се поставяме в положение на вечно догонващи. Губим историческата си перспектива и отхвърляме вътрешната логика на своето развитие. Самоизключвайки се от контекста на времето, забравяме или не осмисляме казаното от Васил Левски, че и времето е в нас. Левски доказваше това с работата си за организиране на поробените. Създавайки необходимата за времето организация, приемаш историческата съдба за своя. Когато сливаш съдбата си с историческото време, личната ти среща с историята се включва в необходимостта на историческата съдба. Тогава личностната ти действеност е истинска и си субект на обществените отношения.

Реалността на избора остава: по-нататъшно хленчене, че истинският ни спасител не се появява и оставаме в безвремие, или самоорганизация, самовзискателност и взискателност към избираните, действеност и постоянство в изискванията!