Репресивност по време на градежа на основите на социализма

Още преди първата петилетка на изграждането на социализма огромната маса от членовете на БКП държи на господстващата роля на комунистическата партия. Те искат държавата да провежда линия на икономическа репресивност към по-заможните български граждани. Натискът им „в това отношение нерядко добива формата на демонстративна агресивност. Всяка промяна в действията на управляващите към либерализиране на икономическата политика се посреща много остро от широките средина партийната членска маса...“ (В. Мичев, „По въпроса за установяването на съветския модел на социализма в България“, сп. „Исторически преглед“, 1996, кн. 5, стр. 34). Доколко такова реагиране е мотивирано от политическа убеденост и доколко – от българо-славянска завист може всеки сам да преценява. Но „смекчаването на изкупвателната система за селскостопанската продукция от есента на 1947 г. довежда до истинска криза в партията – срещу това протестира голяма част от селяните – членове на БКП, много от тях престават да посещават събрания и да си плащат членския внос, има дори случаи на декларирано напускане на партията...“ (пак там). Ръководството не остава без отзвук на тези настроения. XVI-и пленум на ЦК на БРП (к) през юни 1948 г. призовава към бдителност срещу „попълзновенията на класовия враг“ и между центъра и местните структури се възпроизвежда взаимното стимулиране. През втората половина на 1948 година на много места партийни активисти проявяват инициативи „за масови репресии“ срещу заможните селяни-„кулаци“ (вж. пак там, стр. 38).

Първата петилетка на строителство на социализма е време на засилващ се натиск за ежегодно и навреме предаване на задължителни държавни доставки от селскостопанските производители. След голямото напрежение по време на подготовката и произвеждането на изборите за местни органи на властта на 15 май 1949 година, връх на напрежение е и събирането на увеличените държавни зърнодоставки през лятото на 1950 година. Увеличаваха се и нарядите за предаване на вълна и мляко от животновъдите.

* * *

В началото на 1951 година Сталин се връща към указанията си от средата на 40-те години – в България да не се изостря ситуацията до крайност. Опитите на В. Червенков за приложение на тези указания не предотвратяват избухването на селски вълнения в НРБ през пролетта на същата година. Преследването на „вражеските“ елементи продължава.

Изселват от големите градове или въдворяват в ТВО „политически опасни лица“. През април за седмица-две са изселени във вътрешността на страната семействата на бегълците зад граница. През втората половина на месеца по обвинение за връзки с Югославия са арестувани висши военни дейци, включително легендарният Славчо Трънски.

Априлски (1951) пленум на ЦК на БКП решава да се прочистят селските партийни организации от „вражески“ елементи и „кариеристи“. До края на годината са изключени над 50 000 души. Така, ако мартенският (1951) пленум се произнася за смекчаване на репресиите, априлският решава за „обновяване“ на качеството им. Съвпадащи по време действия, насочени към успокояване на обстановката и към нанасяне на нови удари по „класовия враг“, са различни страни на единен процес на овладяване на сталинското изкуство за оперативно и тактическо маневриране в политическата практика. Тогава и младежкият актив в учебните заведения е обучаван да разграничава явленията „буржоазен остатък“ и „вражеска проява“.

Като цялостна система репресивната машина продължава функционирането си и през 1952 г. БКП се научава успешно да лавира между критиката на недостатъците и тяхното възпроизвеждане. Демонстрираха ни, че са наследили нейното умение и партиите, които ни управляват след присъединяването ни към Европейския съюз.

Корени на злото и достъп до властта

Социалното зло се основава на мрежа от свързани корени. Множеството от тези корени се преплитат най-вече с несправедливостта. Насилието вирее, защото обществото търпи неправдата. Мързелът съществува, защото неговите носители несправедливо използват създаваните блага от работещите. Мнозинството е безгласно по обществените проблеми, защото юридическите закони са несправедливи. Убийците и крадците се множат, защото няма справедливо възмездие.

Несправедливостта е фактор за реалността и на останалите злини, а намира най-пълен израз в неравноправието. Законът не е еднакъв или еднакво прилаган за всички. След като разликите по рождение не могат да бъдат премахнати, обществото трябва да изисква от всеки да му служи според възможностите си. За тази цел трябва да му осигурява простор за пълноценно развитие на способностите.

Надхвърлящата личните и семейните потребности собственост е източник на власт. За да няма произтичащо от нея унаследяване на власт, следва всички граждани да имат еднакъв достъп до органите на властта. Справедливостта изисква защита на всеки, който има за свое задължение добрината към другия и наказание на всеки, който не зачита правените добрини. Ако справедливостта е хармонично отношение между личността и обществото (Платон), всеки, който е за справедливост, трябва да не допуска да дава на обществото по-малко отколкото иска да получава от него.

Различията между „десни“ и „леви“ по съдържанието на справедливостта се „стопиха“ и остана различието по въпроса за носителя на справедливостта. „Левите“ парадират с искания за достойно заплащане на труда, социално осигуряване на бедните и нетрудоспособните, достъп на гражданите до здравеопазване и образование, но не и за равен достъп до политическата власт в държавата и средствата за масова информация. Достъп до властта искат за т. нар. държавно-творческа част от населението, като под такава част разбират себе си и колегите си от партийния спектър. Въобразяват си, че народът е достатъчно представен от тях и такъв достъп не му е необходим.

Като отъждествяват справедливостта с равенството, някои десни я считат за несъвместима с прогреса. А и програмата на Партията на европейските социалисти акцентува върху ценностите и идентичността на индивида в обществото, не не и върху политическите права на този индивид.

В крайна сметка, народният суверенитет се заменя с пазарен, а демокрацията – с партийна експертиза. И безграничните свободи на експлоататорските малцинства и партокрацията все повече ограничават правата на мнозинството. Политическият монопол се побратимява с монополистите в другите области на живота.

Партийците знаят, че институционализирана народна опозиционност означава край на увековечаването на партокрацията. Неизчерпаемата съзидателността на народа като опозиция ще означава край на увековечената спекулация за необходимост от партийна артикулация.

Но не само политиците-партийци са заинтересовани от безсловесността на избирателите. От нея са заинтересовани терористите и всички корумпирани. И едните, и другите са заинтересовани от сегашната политическа обезправеност на безпартийните избиратели. Колкото по-малко хора имат политическа грамотност и политически права, за да разкриват и критикуват тяхната същност в разнообразието на нейните проявления, толкова по-добре и за едните и за другите. При узаконеното им безмълвие безпартийните нямат свястно средство, за да се оправят с корумпираните. Като ефикасно средство им остава само подкупът. При липса на възможности сами да противостоят на тероризма като правнополитически пълноценни граждани, безпартийните нямат друго средство за разминаване с терористите, освен премълчаването на белезите за техни проявления.

След като и да имат какво да кажат, безпартийните няма къде да го кажат, те имат възможността да „избират“: или укриватели на тероризма и корупцията, или скрити доносници на властващите! Могат да напишат за едните или другите на интернет страница. Но дали ще прочетат написаното тези, които могат да направят нещо против тях, или доносници на критикуваните? Бог знае!

Манипулация и артикулация

Български партийци, политолози и прависти говорят и пишат против стопроцентовата представителна демокрация, но не отстояват алинея 3-та от чл. 1 на Конституцията на републиката. Защото се страхуват от възможността народът да стане действена опозиция на партокрацията.

Други смесват плебисцит и референдум. Така искат да ни натрапват актуалния само за тях дневен ред.

Трети предлагат допитвания до народа, като си запазват правото само те да определят правата му. За тях са приемливи всякакви референдуми, само не за правата на човека.

Четвърти извеждат на преден план пряката демокрация в Съединените щати, оставяйки в сянка нейната съвременна първопроява – кантоните Ури, Швиц, и Унтервалд, основали на 1 август 1291 г. Съюза на свободните граждани. Защото не искат сами да институционализираме овластяващите си права.

Пети се наричат социалисти и са за „национализация“ на политиката. Това означавало „решенията да съответстват на интересите на мнозинството от гражданите и да се приемат с тяхно участие“ (Достоен живот в справедлива държава. Възможен е! – Предизборна платформа на БСП–ЛЯВА БЪЛГАРИЯ).

Какво ли означава „да се приемат с тяхно участие“? Всяка ръчна манипулация с бюлетина е „участие“!

В крайна сметка – от първите до осмите – всички искат да ни артикулират интересите и да сме безсловесни избиратели. Но стана дума за БСП. „БСП остава опора на републиканизма, на парламентарното управление и на социалната справедливост. Ще проведем обществена дискусия по важните и актуални конституционни въпроси: за собствеността и монополите, за силно регулиране на банковия сектор, за баланса на властите и за организацията на съдебната система“ (пак там).

Какво направи БСП по тези въпроси през 2013 г.? – Отказа правото на гражданите да създават избирателски организации.

Какво направи по тях през 2014-а? – Подкрепи предложение за задължително гласуване.

Познайте какво ще направи през 2015? – Предложение за задължително таксуване на отварянето na устите или...?

За нравствеността, демокрацията и субектността

    „Колкото по-открито се дискутира

и предмет на диспут е политиката,

детското внимание се концентрира

върху скучното и еднообразие.

Едно след друго идват поколения,

неотчитащи значимата ѝ стойност –

отнасящи се към нея с презрение

като към най-безнравствена скотобойна!

За да има в политиката нравственост,

трябва и ние да следваме принципа –

в обществена дейност да съблюдаваме

все императива категорически:

мисли и предлагай така, че начинът

ти на предлагане да има в себе си

достойнствата на личностно постъпване,

без оглед на личните ти потребности

Такъв категорически императив

налага на политическия субект

да действа не само като вдига ръка,

а и давайки предложения с респект.

Нравственост в политиката означава

строго съобразяване с истината.

Както и дълженствуване на доброто

с пълно уважение към мнозинството.

Нравственост означава непрекъснатост

на безкористното ни отношение

и към предложенията на другите

при подлагането им на съмнение.

Невъзможна без суверенно мислене –

суверенитетът е демократичност.

Политически дебат в процедурите –

гласуването без колективистичност.

Често „съществува силна инерция“

в гласоподаването по традиция.

Субект придава индивидуалния

смисъл на дейността срещу зависимост.

Турен дефинира демокрацията

и чрез съчетание на единството

на закона и на техниката с лична

свобода и с културното различие.

Демокрацията е необходима

за добро съчетаване на фактори

за обединение и факторите

за по-действена диверсификация

„Не съществува такава демокрация,

която да не е „някак“ плуралистична“.

Ала кой е истински необходимият

плурализъм? Кой е остарял? Кой – измислен?

Трябва хабермасовска комуникация

като способност да бъдат установени

съответните източници, „причините

за несъгласие... между разумни хора“.

Не е пространството на демокрацията

разумно и спокойно. Неспокойствието

му не следва да се възпира с уличните

скандирания, а – чрез контрадействието.

Ограничаване на властта чрез действеност

на основни права – ето сърцевината.

Аз питам днес: само право на гласуване

с ръка и неистов уличен рев ли имам?

Дали са необединими съставните

елементи на демокрацията сега?

Истински ограничават държавната власт –

за номинации избирателски права.

Двете страни са реални с гражданствеността.

Ако е редовно самовъзпитавана –

всеки у себе си върху доброволността –

и на собствена воля е основавана.

Демокрацията си изисква субекта

с разсъдък за политическата система.

Докато народа отнасят към обекта

на политвъздействие – тя е анатема.

Субект не расте от „поливане с тезиси“,

от безспирната канонада – послания.

А от практика, стимулираща размисли

за народна власт със собствени очертания.

Субект, интегриращ идентичност, техники,

жизнен опит – доказателство за свобода.

Субект – никога несвършващо усилие

за единство на устременото към дележ.

Субект – индивид, борещ се за самостойност,

противостоящ на всяко чуждо господство,

поставящ свободата като „условие

за своето щастие“ и като цел главна.

Субект – признаващ „другите като субекти“,

шансовете им да са субекти подкрепящ.

Демокрация – пространство на усилия

в градежа и признаването на субекти.

По определение на Турен: субектът –

„едновременно разум, свобода и памет“.

Демокрацията е системност – култура.

АЗ – детерминант на обществена структура.

За утвърждаване на индивидуалния субект –

на неговата памет, културната му идентичност,

политическият живот не следва да бъде пазар,

че пазарът унищожава искрите на сърдечност.

А колективната и личната свобода изискват

изграждане, защита и смисъл на личния опит,

за да свързват собствена памет с проекти личностни,

с достъпа до благата от културните индустрии:

здравеопазване за хора, на Земята родени;

достъп до всеобщопридобитата информация,

до възпитаващо ум и сърце образование;

право на социална помощ и протести публични.

Ако тези индустрии имат по-основна роля

даже от производството на блага материални,

политиката има определящо значение

и е необходимо всеобщо участие в нея.

Всички имат потребност от „пространство“ политическо,

за да се ликвидира монополът на медиите –

чрез правната регулация в най-универсалната

и с политиката, общо благо за всички търсеща.

Само при реално право на всеки за участие

в това планетарно търсене има демокрация –

без право на монопол ни на авангардна партия,

нито на многопартийния „елит“ политически.

Параванът за този монопол е демагогия,

отнемаща на мнозинството най-фундаменталното

от всичките наши права, социално приложими –

с анахронизми като задължително гласуване.

Задължително не е знак за висота на личността.

Нито е измерител на обществото за зрелостта.

То би могло да обслужва само партокрацията.

за да не се сваля лесно яремът на нацията

Партийци го искат, за да ни вкарат в игра без права.

За да разчитат на избирателите всички нива –

за да могат с безправните по-лесно да си играят.

Ако ли паднем под ярема – насила да ни баят.“

Откъс от издадената преди два дни книга на Сатой Чатой „Алтернатива и императиви“.

Диалог

„Кой люби народа поробен

и пази завета велик –

на Левски завета бунтовен,

при нас нека дойде войник.“

— Кой е казал това?

— Казал го е антифашист. Но който и да го казва, щом като казва това, което трябва, ще го следвам.

— Какъв е „на Левски завета бунтовен“?

— Установяване на чиста и свята република.

— По какво би се различавала тя от сегашната република България?

— По какво ли не!? Но не допускам у Левски да е имало наивност, за да вярва, че може да се осъществи „пряко гражданско управление“.

— А какво?

— Управление, избирано от народни представители, които народът сам е излъчил от своите среди.

— Какво значи „сам е излъчил“?

— Значи, че не са ги излъчили партийни централи. Значи, че преди да го призовават да гласува, трябва да го питат какво и кого предлага. Значи още, че тези, които номинира, ги е излъчил не по обещанията им, а по резултатите от работата за добруването на една или друга част от населението, която те вече са свършили, и затова ги предлага.

— Как избирателите ще отсяват стойностните номинации, за да утвърждават изборните бюлетини?

— Като се самоорганизират по избирателни райони и дискутират по предложенията си.

— А ако народът не иска да се самоорганизира и самоуправлява?

— Ако не иска, ще тегли.

— А какво е необходимо, за да се организира?

— Да се самодисциплинира. Да избира в Народното събрание хора, в чиято способност да приемат необходимите решения се е уверил, преди да бъдат предложени за народни представители. Не като досегашните, които да му отнемат и малкото права, дадени му по Конституцията от 1991-а година. Трябва приетите решения да изпълнява, а ако не са правилни, сам да прави предложения за нови или за изменение на съществуващите. Всички закони, свързани с човешките права, да утвърждава на референдуми.

— А ако нашият народ не иска да се самодисциплинира?

— Ако не иска, ще тегли.

— Защо не са се самоорганизирали по-напреднали от нас народи?

— Вероятно защото там това все още не е така наложително.

— Защо?

— Защото както във всеки хомот, така и в европейския изоставащият мъкне по-голяма тяга.

— Но ще посмее ли българският народ да прави нещо, неправено още от по-напредналите?

— Ако не смее, винаги ще си е на опашката и ще тегли.

— Мнението ти за тягата и промяната не прилича ли на тезата на Ленин за връзката на най-слабото звено на империалистическата верига с революционната ситуация?

— Който не мисли върху това, което се казва, а само върху това на какво да оприличи казаното, и се озърта, за да разбере кой го казва, изостава. Господ не е колар, за да връзва допълнителна синджир-тяга на изпреварващите държави. Изоставащите трябва да преодоляват по-голямата тяга.

— Ален Турен не казва ли, че „не може да съществува демокрация без партии“?

— Казва, но в книгата си „Що е демокрация?“ не го доказва. Той казва, че това „не се оспорва от никого“. Такъв аргумент няма стойност. Хиляди заблуди на определени исторически етапи са били неоспорвани, но това не ги е направило истинни.

Животът доказа, че партийната (еднопартийна и многопартийна) политическа система ражда тероризъм. За непартийната демокрация няма такова доказателство.

Ален Турен изхожда от дефинирането на „демокрацията като свободен, на равни интервали от време, избор на управляващи от управляваните“. Значи демокрацията означава да мислиш, преди да гласуваш, а не само след като си гласувал или след като си играл на карти, вместо да гласуваш. Ако на втория ден след предсрочните избори възниква необходимост от нови избори, изборността се превръща в абсурд. Значи трябва да се смени начинът на произвеждане на изборите. За да стане това, избирателите трябва да са не само гласоподаващи, а и гласно изразяващи се. Но не само с уличен рев, колкото перманентен и свиреп да е той. В предизборната кампания избирателите трябва да имат думата преди партиите.
— А ако избирателите не искат да си казват думата преди партиите?
— Ако не искат, ще теглят.

Избори и субекти

Истинските избори предполагат участници-субекти в изборния процес. Защото както еднопартийната, така и многопартийната власт цели да се възпроизвежда. „Въображението за едно различно бъдеще ще се сблъска с поредния провал, ако отново инвестира в партии, лидери, избори...“ (Валентина Георгиева, „За политическо въображение и риска от елитаризъм“, сп. „Социологически проблеми“, 2014, бр. 1-2, стр. 403-404). 

Мислещият българин иска да гласува ежедневно за предлагани и подлагани на дебати нови идеи. Не иска бъдещето на родината да се решава от някой, който победил веднъж във „фиктивните избори“, четири години прави „каквото си иска“ (вж. пак там, стр. 404). По същество това си е искане за фактическо участие на избирателя в политическия процес. Бедата ни е, че много протестиращи си заравят главата в пясъка, за да не виждат такива избиратели и да не чуват думите им.

Мислещите избиратели вече не искат да бъдат елиминирани от сферата на действие на съвкупния субект на политическия процес. Те не могат още да се утешават с „мъглявината“ гражданско общество – „куче-пазач“. Мислещите започват да прозират в мъглявината и да разгадават кого пази „кучето“ гражданско общество.

Мнозинството говори против олигарсите, а гласуващото мнозинство подкрепя партии, на които разчита олигархията. Изборния процес направляват медиите, на които избирателите в мнозинството си вярват. Медиите, пряко или косвено – чрез партии, са зависими от олигарсите.

Дори да му слугуват медии, за всеки олигарх е многократно по-лесно да обезпечи доверие за своя кандидат с подкрепата на партиен център, отколкото да убеждава икономически независими от него избиратели поотделно. Затова и олигарси, и медиакрация, и партокрация пазят със зъби и нокти неприкосновеността на партийната избирателна система. Пазят я, защото виждат масовото недоволство, но знаят, че с партии народовластие е невъзможно.

Неспособността на политическите партии да се справят с проблемите на демократизацията ескалира недоволството от тях. А партийният произвол допринася за нарастване на корупцията и криминализацията. Партийната безнаказаност ще продължава, докато е налице парламентарният и президентски отказ от институционализация на избирателски организации.

Някои представят опитите за създаване и регистрация на избирателски самоорганизации като заплаха от тоталитаризъм. Защото не могат да намислят други аргументи против необходимостта от самоорганизация на избирателите.

По-близка до тоталитаризма е идеята за задължителност на гласуването. Всеки знае, че задължителността на едни или други политически действия е сред най-характерните признаци на тоталитарното общество. А членуването в избирателски самоорганизации може да е само доброволно.

Отсъстващ избор и робска психика

В началото на третото хилядолетие президентът Джордж Буш-младши ни поздрави с освобождаването от робство. Той не уточни за кое и какво робство става дума. Ако е имал предвид робство в НРБ, поздравлението беше позакъсняло. Защото носталгията по това робство вече набираше сила.

Ако пък е имал предвид освобождаване от поробителката Глупост, то господин президентът е избързал. През изтеклото повече от десетилетие време след неговата честитка дадохме не едно и две доказателства за това.

Принос в това направление има мнозинството от нас. А пример са стотиците хиляди подписи в подкрепа на проведения през 2013 г. плебисцит. Такъв пример са и стотиците хиляди подписи в подкрепа на непроведения плебсицит за задължително гласуване. Оказва се, че в някои от големите градове на България подкрепящите задължителното гласуване са повече от гласуващите.

Президентът предлага задължително гласуване, но не и право на чуваемо изразяване. А според госпожа Първанова – председател на НДСВ – трябвало да избираме едвродепутатите в екип. Защото независимия депутат не го слушали. Не го слушали понеже нямал подкрепата на никаква партия. Тогава като какви независими личности може да се изявим в тази евродемокрация, щом в нея класира хората само партокрация? Еднопартийна или многопартийна, партокрацията е пътеводител към духовния ад.

* * *

И най-яростните противници на досегашното управление разбират, че илюзията за „панацеята“ мажоритарни избори ще позволи на „олигархията по-лесно да купува всеки мажоритарен кандидат за депутат“ (Момчил Баждаков). И да не е за всеки, ще важи за много кандидати.

По-интересни са квазитеоремите на М. Табаков.

Квазитеорема-принцип:

„Във всяко общество, след достатъчно дълъг времеви период, функционалните отношения и зависимости (в частност икономическите) взимат връх над останалите, включително и над идеологическите, и стават водещи.“ (сп. „Философски алтернативи“, 2014, Но. 2, стр. 144).

Според М. Табаков, в първите години на системата отношението „партийци – безпартийни“ е аналогично на робовладелци – роби, а по-късно то функционално напомня на феодали – крепостни. Това е писано за отношението комунисти – безпартийни. Можейки да пътуват на Запад, „младочервените“ не симпатизирали на социализма. „Сред червените се появиха и хора, които имаха самочувствието, че са постигнали всичко благодарение на своята квалификация, качества, труд и способности, те нямаха чувството, че без системата са загубени. Създаде се червен менажерски слой, който започна да изпитва разбиране и симпатия към бившия буржоазен икономически елит – банкери, фабриканти, търговци, спекуланти, които родителите им мразеха и бяха смазали. Част от номенклатурата приемаше своето елитарно положение за естествено и започна да не харесва егалитарната идеология...“ (пак там, стр. 145). По един или друг начин тя присвои „част от социалните фондове“. И сега тя е готова да възприема всички като равни пред нея. А щом като всички са равнозадължени, защо и гласуването да не е задължително? Знае ли човек не искащите да гласуват за кого биха гласували?! Защо губещите да не се хванат и за сламката?

Основание за лустрация

Критикували сме журналисти. Трябва и да изкажем признателност на Миролюба Бенатова и Сашо Диков. Поставянето на въпроса за безотговорно отношение към умрелите у нас изисква гражданска смелост.

Наистина ужасяващо? Умрели - непогребани в течение на петилетки! Стотици умрели - непогребани? Това е незаличим позор за България. Позор за държавата, за нейния парламент, президент и всички, които ги избират.

Вече нееднократно посочваме пагубни последствия от скараното с логиката наше законодателство. Не е ли време професор Близнашки, вместо да се занимава със самозадължаването ни да гласуваме, да се поинтересува, доколко правните ни норми съответстват на конституцията. Първо трябва да се помогне на избирателите да придобият право да гласуват за каквото трябва.

Изнесените от телевизионния екран данни показват, че както за противоречащия на конституцията закон за самоуправлението, така и за бъркотията в нормативната система за погребенията, са виновни всички народни представители в България през последните десет години. Установили са правна система, при която държавата не погребва мъртъвци, защото трябвало да ги погребват роднини, но и не може да задължи роднините да го правят.

АБВ се занимава с "възраждането". Но възраждането е необходимо единство на началото и края. А и президентът Първанов не е помислил за него. В това отношение единствената достойна постъпка на българските избиратели е да поискаме лустрация за всички народни представители, президенти и премиери след 2003-а година.

Хората, които две десетилетия многократно занимават себе си и нас с неокучешки проблеми, не могат да съживят нито удавените от кучета, нито удавените от водата, нито изгорелите в огън. На всичко отгоре не помагат и за намиране на вечни жилища на стотици умрели. Най-добре е да си отиват от властта и да бъдат лишени от по-нататъшно право на избиране. Иначе, горко ни с такава представляваща ни власт!

Всички искат избори. Но, като не знаем да избираме, нека да направим крачка към намаляване на вероятността да възпроизведем досущ досегашната ситуация. Да изключим възможността от избиране на досегашните си избраници, които са доказали, че искат да изключат мнозинството българи от решаването на народните проблеми.

Елементарни поуки сред пустота

Пред нас зее пустотата и бягаме ужасени от нея. "И което е още по-лошо, вакуумът се запълва с абсурдни политически и социални идеи, характеризиращи се с духовна нищета..." (Карл Густав Юнг). Духовна нищета струи от "идеята" за задължително гласуване. А какво да кажем за факта, че половината от искащите предсрочни избори, не ходят да гласуват?

И фактите ни са "достойни за идеите"! Доказват го и изборите на 25-и май 2014 година.

Закономерно и Европейската народна партия, и Партията на европейските социалисти губят доверие. А и гласуването у нас потвърждава българския анахронизъм.

1. И съдбата на Изборния кодекс "Манолова" не е по-завидна от съдбата на кодекса "Фидосова". Увеличение на гласуващите избиратели няма.

2. Изборите потвърдиха, че както предизборната агитация, така и изборните реформи, правени от БСП, служат за изборно утвърждаване на ГЕРБ. Добре помним как и мажоритарният елемент на изборите през 2009-а година бе спечелен от ГЕРБ спрямо БСП 100% на 0%, въпреки че бе иницииран от социалистите.

3. В предходната статия изразих мнението си за стойността на преференциите в условията на партийна номинация на кандидатите. Тези избори само го утвърждават. Доколкото става дума относно гласуване за еднопартийци, нормално е нормалният избирател, който познава номинираните кандидати на една партия само от телевизионния екран, да си каже: "Те работят за партията си. Тя по-добре от мене знае кой може да върши повече работа". Не говорим за тези, които казват, че се объркали. Нито за тези, които ги избират по гиздилата.

А за листите на партийните коалиции грозотата на преференциалното гласуване лъсна от раз - веднага след преброяването на бюлетините. При тях определящ мотив е партийната амбиция.

4. Един и същ извод остава валиден за мнозинството гласуващи избиратели: не умеят да познават хората по делата! Затова гласуваха за състезаващите се в говорилнята, а не за направилата нещо за България Румяна Угърчинска!

Президентът и "великите"

I. Знае ли президентът какво иска?

След като президентът отиде на Зимната олимпиада 2014-а, съвсем загубихме възможността да разбираме неговите желания и намерения и, независимо от изказванията по телевизията, за нормалния човек тезата, че отишъл да види спортистите, звучи като ненормалност. България малка ли му се струва, за да побере разтворените му обятия, посрещайки спортистите и спортистките у нас, или е искал да им каже нещо тайно, което не е трябвало да чуят други българи? А може би е смятал, че, ако закъснее с един ден, няма да може своевременно да ги вдъхнови за по-високи успехи на следващата олимпиада?! Но е възможно да е искал да се види и с някой друг човек. В крайна сметка, ако е платил пътните разходи от джоба си, и за това никой няма право да се меси в работите му.

Не бих размислял по това забравимо минало, ако въпросът за намеренията на президента нямаше много по-важни измерения. Предложението всички предстоящи избори в близките години да се съчетават с референдуми беше направено половин година преди да го направи президентът и аз не мога да имам каквото и да е против волеизявите на суверена. Цялата работа е в това, с право на волеизявление за какво удостояват президентските предложения суверена.

Партиите пилеят парите на данъкоплатците - президентът не предлага референдум за преустановяване на това! Безпартийните са с двеста пъти по-малко права от партийците в предизборните кампании - президентът не предлага гласуване за прекратяване на това неравноправие! Съществува противоконституционна и противонародна точка първа в ал. (2) на чл. 9 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление - президентът не предлага нейното отменяне! Гражданите, които не одобряват предложените в бюлетината кандидати, са лишени от право на протестен вот, защото гласът им се брои за недействителен - президентът не предлага да се отмени и това дерибейско изборно правило.

След като безпартийните са лишени от толкова много политически права, президентът им предлага, за компенсация, едно задължение в повече - задължително гласуване!

Ликуй, народе! Задоволявай се с преференции да можеш да предпочетеш Шаро пред Мурджо или обратно! Радвай се, че ако не предпочетеш никой от двамата, ще броят бюлетината ти за недействителна! Нали и без това ти си лишен от политическата си действителност.

II. Мераклии за величие

Българите са в плен на думи като "велик", "гений" и т. п. Колкото повече са българите, срамуващи се да се наричат "българи", толкова повече са и тези, които не се срамуват да наричат приятеля си "велик" или "гениален".

Не свършват у нас и мераклиите за званието "велик депутат". 1990-а година показа, че получаването на такова звание не е трудно. И оттогава мераклиите за него не спират да се роят.

През новото хилядолетие все повече българи бълнуват за Велико народно събрание. Всеки, който не го бива в спорта, художествените изяви или в най-скромен труд за оцеляване, мечтае да стане велик политик-законодател. Хората се надяват, че като се предполага да е последно, лелеяното от тях ВНС ще се окаже по-велико от всички досега. Така с ролята си на "велики народни представители" ще се покрият с неувяхваща слава.

И президентът, изказал обоснована теза в смисъл, че на сегашния ни батак само ВНС му липсва, не иска да им счупи хатъра. С предложенията си за плебисцит през месец май той показва, че не е чужд на идеята за свикване на ВНС въобще. Очевидно, изказвайки също вярната мисъл, че всички предстоящи в близките години избори може и трябва да се съчетаят с референдуми, той все още таи надеждата, че българският народ, редом с тях би могъл да изтърпи и още едно ВНС. Страхът от бистрия ум на българския народ си казва думата. Тезата за потребност от ВНС обединява настоящия български политически персонал. И нови, и стари - еднакво го искат всички партийци. Никой от тях не иска да признае, че по правната логика ВНС не може да стои над народа-суверен. Затова единодушно ни баламосват с престарели и вече свръхреакционни идеи на XVIII век. Надеждата, че наближава произвеждането на избори за ВНС вдъхновява и млади, и стари кандидат-партийци да създават нови партии или да се присламчват към старите. И никой от тях не иска да признае, че ново ВНС ще бъде ново свръхизтезание на българския народ, който е напълно правоспособен сам да си утвърди нова конституция или да направи промени в съществуващата. Очевидно не иска да признае тая правоспособност на народа-суверен и президентът Плевнелиев, който предпочита да го занимава с процедурни и технически проблеми, които може да разреши и обикновено народно събрание.

Професори-катранджии

Партийната система все повече скърца и разноцветни професори се обединиха, за да могат по-успешно да помогнат за своевременното смазване на нейните дингили и главини. Катранът, който използват, е от предишните векове. Важно е, че катраниците и катранджиите са с пост-модерен произход.

Снабдили се с пера от птици с различно оперение, тези професори си намериха студенти за асистенти, за да им повдигат съответните подсистеми на партийните коли и каруци. Обзаведоха се и с партиен персонал, за да им пълни и носи катраниците. Така, с обединени усилия, се стараят да намажат триещите се части на колите от всички страни.

Едновременно - всеки хабилитиран катранджия си чете лекцията.

I. Звездносин професор:

"Знаем ли към какво се стремим или осъзнаваме към какво сме се стремили, когато стремежът ни се е реализирал или се е провалил? Ако знаем, защо толкова често си сменяме гледищата?

През миналото лято предложихме предсрочни парламентарни избори заедно с изборите за европейски парламент през месец май. Ако за повече от половин година време след това, като най-силна парламентарна партия, разяснявахме необходимостта от такова съчетаване на изборите, щяхме да сме убедили в нейната наложителност не само българския народ, а и народите на съседните държави. Но ръководството на нашата партия нееднократно променяше мнението си и правеше нереалистични предложения за незабавни предсрочни избори. Така проиграваме напълно реалната възможност за произвеждането им през месец май тази година.

Сега се утешаваме с идеята за плебисцит по въпроса за задължителното гласуване! Като че ли в по-голямата си част инициативите на нашето ръководство се направляват от желанието да се пробва, какво би могло да се получи от едно или друго предложение или действие. Изглежда, сеирджийската природа не ни е чужда!

Предложението за задължително гласуване ни помага да се включим в нещо. Предложенията на президента и в този смисъл не са лоши. Друг е въпросът, дали съответстват на актуалните проблеми на политическото развитие.

Мнозинството избиратели не следят еволюцията на поведението на кандидатите за избиране и техните решения пред урните се мотивират предимно от актуалното поведение на партийните лидери и обещанията за бъдещето. Така, все пак, надежда за успех на ГЕРБ има. Но по-фундаментално е друго.

Задължителното гласуване може да прикрива пробойните в системата. Тя може да се спасява в мимолетността на избирателско участие в политическия процес. Като не се искат от него предложения, избирателят чака да види партийните и едва тогава започва да мисли как да гласува. Така или иначе, тази изключеност на безпартийните избиратели от политиката не е вредна за нас. За да я търпят и по-нататък и да не предлагат и избират тези, които те искат, трябва да отвличаме вниманието им с всякакви процедурни въпроси и технически проблеми на гласуването. Затова, въпреки че нашият лидер е против задължителните неща, нека да въведем задължително гласуване. Сега да обсъждаме и да гласуваме за въвеждането му. После може да обсъждаме и да гласуваме за отменянето му. Нали у големите ни партньори го няма. А и както нашата партия често си променя становищата, нищо не пречи да го прави и целият народ. 

Затова нека да приемем предложенията на президента и да проведем плебисцит, допитване, по въпроса за задължителното гласуване. Така ще отдалечим възможността народът да започне да иска да го питаме и по същността на функционирането на политическата ни система. Така и ние ще дадем принос в смазването на главините на тази наша партийна система. Макар и катранът да е черен, перото ни е пауново!"

II. Червен професор:

"Подпишете се за искането да проведем плебисцит по предложенията на президента, въпреки че БСП не е съгласна с тях! Трябва да създадем предписание, за да знаят избирателите как да гласуват: задължително, мажоритарно, електронно или машинно.

БСП петдесет години обясняваше как трябва да се гласува, но много хора така и не се научиха. Всеки трябва да знае, че е задължен да гласува за нови социални придобивки. Ако 50 години не ни стигнаха да ги въведем или не можахме да ги задържим, сега трябва да наваксваме.

Ние имаме опит и знаем защо стана така. Въпреки че до 1990 година на всички избори в предшестващите 40 години гласуваха 99% от българските избиратели, повечето от тях са гласували несериозно и затова дотогавашната партийна обществена система рухна. Тогава гласуването бе доброволно. Хората гласуваха масово, но не се чувстваха задължени да мислят за какво гласуват. 

Затова гласуването трябва да стане задължително. Защото не знаете какво ще стане, ако рухне и сегашната стопартийна политическа система. Гражданите сами ще предлагат и ще избират, когото си искат! Пази, Боже!

Затова сега трябва да приемем предложенията на президента и гласуването да стане задължително. Не че към задължителните неща се отнасяме винаги сериозно. Но все си е по-друго като знаем, че това не е доброволна игра. Играта "предпочита" хитрината. Ако е задължително, ще хитруваме на по-високо ниво!"

III. Първичносин професор:

"Следва да ви покажем, как трябва да се гласува, защото сега повече гласуват неможещи да сравняват доброто и злото. Затова по-често гласуват за мафията.

Ние, като истински християни, искаме да избират можещите да го правят. Иначе, партийната система ще рухне. Ние трябва да я защитаваме на живот и смърт! Затова нашите избиратели, ако не искат да гласуват, трябва да ги задължим.

Ние сме против формалното единство и искаме всички да гласуват, за да може да се откроим и да видим колко сме и разберем кои сме. Да отграничим от нас клонингите на БКП. Така ще постигнем пълната им изолация.

Клонингите на БКП нито могат да управляват държавата, нито могат да правят интересен театър в Народното събрание. А ние можем. Не помните ли, колко хубаво представихме всичко от времето на управлението на БКП за незаконно, освен собствените ни хабилитации? Трябват ни сигурни гласове, за да ни упълномощят да отделим законното от незаконното, хубавото от лошото и в края на изтеклия век. Нас да пита Владо Пенев за "най-хубавите години в нашия живот"!

Спъва ни това, че нашите гласоподаватели веднъж са действителни, друг път - недействителни. Така и партийната система рушат, и ние оставаме без ихтибар. А най-важно е да запазим партийната система. Само да не стане така, че безпартийните сами да предлагат и избират когото си искат! Затова, като не искат да ни избират доброволно, да ги задължим да гласуват със закон! Иначе  ще продължим да буксуваме. За спасение - да подкрепим предложенията на президента и направим плебисцит за задължително гласуване."

IV. Зелени и оранжеви:

"Защо намаляването на броя на гласуващите граждани да ни притеснява като белег на израждането на демокрацията? Малко ли са другите ни дертове? Затова да подкрепим идеята на президента да се "самовъзпитаваме" като общество със задължително гласуване?

Може би, той цели безпартийните граждани като не могат да бъдат чути, поне да бъдат видяни. Но съгласува ли се добрата идея с електронното гласуване?

Все пак да въведем задължително гласуване, та и слаба да е избирателната активност, поне да е канализирана. Докато гласуването е доброволно, не знаем кога има и кога няма смисъл да номинираме свои кандидати.

Задължителността може да спаси безпартийните избиратели от пагубна борба между разум и чувства. Може да спаси и неекологично скърцащата партийна избирателна система."

V. Седефено-жълт професор:

"Приключвайки с всеобщото доброволно гласуване, няма да имаме сигурен показател за нивото на политическата активност на мнозинството. Но пък ще гласуват всички страхливи, които у нас са подавляващо мнозинство, и така няма да има опасност за любимата ни избирателна система с партийни листи.

Едва ли вие, колеги, сами вярвате на това, което говорите, че при задължително гласуване ще преодолеем опасността от продаването на гласове. Как може да преодолее угнетението си човек, който няма за кого да гласува, ако чистата му бюлетина продължава да се счита за недействителна?... Освен да си продаде гласа и да ни прати по дяволите, за да ни научат как по-добре да лъжем. За тези, които не знаят за кого да гласуват, но ще знаят, че трябва да гласуват, всички кандидати са еднакво подходящи. Така че и право на по пет гласа да имат, биха могли всичките да ги продадат. Да не говорим за онези, които въобще не знаят защо гласуват!

Затова, нека да не се утешаваме със самозаблуждение за народополезност на задължителното гласуване! Задължителното гласуване няма нито да ликвидира, нито да неутрализира продаването на гласове. Но нека да подкрепим президента и да го въведем! Само трябва да допълним президентските предложения с идеята за образователен ценз. Ако си продават гласа, поне да могат да го правят само тези, които ще знаят на кого да го продадат. А това, че ще има противоречие в основата на законодателството ни, да не ви притеснява! Няма да е първото! Важното е да смажем скърцащата партийно-политическа система."

Заключение:

И така. Независимо от цвета на перата, професорите-катранджии са единни по отношение на целта: спасяване и обновяване на вече нетърпимо скърцащата партийна избирателна система - невъзможност за "простия" народ сам да предлага и избира за депутати хора, които той иска. За тази цел те са готови продължително да ни занимават с въпроси като: всички ли да гласуваме или половината? Да ни задължават ли да гласуваме или да се самозадължим? Дали да гласуваме посредством клавиатура или непосредствено с ръката? И тем подобни въпроси, отговорите на които могат да ни кажат децата от началните училища!

За хабилитираните господа подобни занимания са средства, с помощта на които ще ни държат в състояние да не си отваряме устата по политически теми. Ако не съумяват винаги да ни държат в такова състояние, да се освобождаваме от вътрешното напрежение с колективен магарешки рев по площадите и улиците. Оказва се важно не мнението на народа, а предразположението на партийни лидери. Същото, което е важно за всички партийци. 

Българските партии още се вдъхновяват от категорично изразената клетвена мисъл на Йосиф Сталин, че партийците са хора от специално тесто замесени. Затова, колкото и пъти да пренаписват или преписват изборния кодекс, не се отказват от привилегията си да имат 240 пъти повече права в предизборната кампания от безпартийните.

Оказва се, че и президентът няма нищо против привилегиите за партийците, въпреки че трябва да е президент колкото на партийците, толкова и на безпартийните. И той се оказва достоен подражател, ако не същински последовател на Леонид Илич. Ако Брежнев бе слуга на партийния апарат, президентът също служи на партокрацията. Какъвто президентът, такъв и премиерът, такива и професорите-катранджии, такъв и партийният персонал, такива и протестиращите!

След като вече цяла година, едни по-рано, други по-късно, протестираме и нищо свястно не намислихме, ще ни заливат със словесна помия и в предстоящите предизборни кампании.

* * *

"Стига ми дума, мале ле,

че не ми знаеш сърцето

какво е църно станало -

черен се катран наляло."

Безправие за търпеливите избиратели?!

Не от днес български професори са катраници на партийната система. Вече цял век някои от тях служат на политическите партии, в ущърб на обществото. И днес техни представители се поставят в услуга на пропагандата на предложенията на президента за промени в изборните процедури, отвличащи вниманието на хората от въпиющето неравноправие на безпартийните избиратели. Нали е много по-лесно да си говорим по процедурни въпроси, отколкото да се борим против неравноправието.

Най-много процедурни проблеми поражда неравноправието. Поражда ги, и обезсмисля обсъждането им. Връх на коварството във въпросните предложения е идеята за задължително гласуване.

Еманюел Тод пише, че на по-образованите е все по-трудно да търпят "бремето на всеобщото гласоподаване". И у нас има такива граждани с изчерпващо се търпение. Но много повече се оказват тези, които са с обратни рефлекси.

Много български "по-образовани" искат да ни наложат "бремето на всеобщото гласоподаване" като задължение - и да го понасяме, и сами да го реализираме. Според тях, с гласуването си политически неосъзнатите, нежелаещите да гласуват, ще предизвикат установяването на необходимия ред в държавата и просперитета на нацията. С такава цел те даже и подписка за плебисцит по президентските предложения организират. И така у нас пак насила хубост ще ни създават.

Същевременно, щом като за четвърт век професорите-хуманитаристи най-сетне са осъзнали важността на прякото изразяване на политически собствената воля на суверена, на въпросните "инициатори" не им ли идва на ума да поискат референдум по отдавна наболял правно-процедурен въпрос? Става дума за незачитането на гласа на политически съзнателните граждани, които редовно отиват да гласуват и пускат чиста бюлетина или празен плик. Вече от много десетилетия тези хора са лишени от политически права. Защото правото да ревеш по улиците не е реализуемо за всеки.

Неискащите да гласуват за номинации на партийната паплач нямат подкрепа от български интелектуалци-хуманитаристи. Въпросните "по-образовани" още се стремят да ни направят "по-щастливи" чрез гласуване за по-малкото зло! 

Естествено е политически грамотните да са недоволни днес. Достъп до властта в държавата на немислещите за обществените интереси най-често се обезпечава с гласовете на немислещите за качествата на избираните. На такива ли политически немислещи избиратели разчитат президентът и събиращите подписи професори? Или те се надяват, че могат да ги накарат да се замислят и искрено да пожелаят да гласуват, след като бъдат задължени?!

Безспорно, след като държавата ги задължава, тези хора все нещо ще си помислят. Но чувството за отговорност пред обществото нито се поражда, нито се усилва със задължаване и насилие. А задължаването на хората да гласуват е колкото насилие над избирателите, толкова и поощрение за безотговорността на избираните. Задължителното гласуване стимулира прогреса на тоталната безотговoрност. Приказките, че така гласуват в Белгия и че там мият тротоарите си с есенция, не са аргумент. Първо, едва ли понастоящем Белгия е най-проспериращата държава в света. Второ, пишейки досегашните си конституции, най-много сме преписвали от белгийската и виждаме докъде сме стигнали!

Със задължителното гласуване прогресира дефицитът на взаимната взискателност на гражданите. То увеличава неравноправието на политически безправните безпартийни, защото още повече онищостява гражданската им роля. Липсата на право на политическа словесност у тях се допълва с насилие над изтерзаната в пускане на безполезни бюлетини тяхна ръка.

Задължителното гласуване способства за по-лесно възпроизвеждане на статуквото чрез изборната игра и разширено възпроизвеждане на безотговорността. То може само да забави разпада на съществуващата порочна партийно-политическа система и за по-дълго да съхрани илюзиите на европейския 19-и век.

Кой на кого акъл да даде?

Ние на властващите или те на нас?

Деградацията на българския дух не може да спре с умножаване на партийните разправии. Може да спре с тяхното прекратяване и осигуряване на истинско народно представителство в органите на държавната власт. Но затова партии не са необходими.

Партийната система е механизъм за отчуждение на органите на властта от обикновените граждани. Всеки, който иска да има партии, живее с мисълта, че е поне с едно стъпало над мнозинството от населението, което трябва да бъде изключено от политическия процес. Изключение са тези, които са принудени от днешното ни законодателство да създават партии, за да противодействат на мизантропията, създавана от партийната система и на мултиплицираната от партиите завист.

Необходима е БОЗ - Борба за очистване от завистта, която, вероятно, ще продължи да съществува и през следващите векове, но трябва да намалява. Необходимо е равноправие. Завистта се проявява в отношенията със считаните за равни, а се подклажда с чувства за неравноправие.

Партиите търсят източника на успехите в труда на безпартийните, а на неуспехите - в коварството на алтернативните. Но изправени пред опасността да се лишат от свидното им политическо безправие на безпартийните, разноцветните партийци, въпреки коварството си, стават единни. Дълбоката основа на единството си те крият предимно с безсъдържателни, от гледна точка на народните интереси, ежби помежду си.

В най-нов подстрекател на такива ежби се превръща "надпартийният" ни президент. Неговите предложения, депозирани в Народното събрание, не го открояват от редиците на хората, предпочитащи, когато става дума за проблемите на политическото развитие на република България, мнозинството български граждани да е със затворена уста. През 2012-а година в достъпния за нас, простолюдието, в-к "Животът днес" журналистката Галина Спасова изрази становището, че референдум се насрочва по теми, определени от гражданите, а инициираното от властта допитване се нарича плебисцит. Тъй като през изтеклите две години никой не е оспорил нейното мнение, следва да го приемем за меродавно и да считаме, че президентът предлага не референдум, а плебисцит.

* * *

Само за сведение: известният теоретик по тези проблеми, френският автор Ален Турен пише, че "не е възможно да се говори сериозно за плебисцитна демокрация".

* * *

Ще промени ли същността на политическата ситуация реализацията на идеите на ПП "ГЕРБ" за подписка? Толкова, колкото я промени подписката на БСП за плебисцита през януари 2013-а година. А политическа партия "ГЕРБ" и този път едва ли е на собственото си мнение?! През току-що изтеклата година на въпрос за задължителното гласуване лидерът на партията отговори, че е против задължителните изяви.

Разбира се, по-важно е как ще се чувстват избирателите при узаконяване на тези предложения. Едни като Вуте: след като искам да гласувам, аз няма да се чувствам по-щастлив, ако гласуването стане задължително, но поне Нане, който не иска да гласува, ще се чувства нещастен!

Гласуването било задължително и в Белгия, казва журналистката Жотева. Но нали поради вековното безразсъдно прилагане на чуждия опит сме на тоя хал. В Белгия хората може да имат въможност чуваемо да изразяват мнението си. А колко безпартийни българи, освен тези, на които им плащат, за да говорят и пишат, могат да изкажат чуваемо мнението си по политическите проблеми? Ще се наброят ли 1000 души в седеммилионна България?

В предложението си президентът не отграничава от Вуте различните от него. А те искат отговори.

Докога ще ни карат да гласуваме за по-малкото зло? Къде и как може чуваемо да изразим мнението си, че злото е станало голямо? Ще продължат ли да броят гласовете на пускащите чиста бюлетина за недействителни? Какво да правят безпартийните избиратели, неоткриващи в бюлетините желани от тях кандидатури? Докога ще се поощряват политолозите да наричат тези хора "по-глупави от негласуващите"?

Докога гражданското ни право на мнение ще се свежда до право на откъслечни фрази чрез викове по улиците? А за по-трудно подвижните от нас какво остава? Иска ли президентът 2014-а година да надмине 2013-а по брой на самоубийствата?

Колкото до мажоритарните избори - досега те не дават добри резултати, защото кандидатите за тях се предлагат от партиите. Киселото вино не може да се подслади от каквато и да е бутилка.

Електронно или машинно, задължително или не - когато човек няма за кого да гласува, отчаянието му ще нараства.

Предложенията на президента се отнасят само до процедурни, технически проблеми. Той заобикаля главният въпрос - за политическото безправие на мнозинството от българския народ, за стотици пъти по-ограничените права на безпартийните от тези на партийците в предизборната кампания.

По същия начин постъпва и Министерският съвет. Независимо от това, колко и какви са другите му грешки, само за пренебрежителното му отношение към предложенията за преодоляване на неравноправието в нашата държава, този Министерски съвет трябва да бъде сменен. Но за да се избере по-добър, трябва да се избере Народно събрание, зачитащо правата на всички българи. Досега такова от почти век не е избирано. И няма да се избере по досегашните правила, включително и по кодекса "Манолова".

А къде сме ние, та допускаме безправието си? Тук сме и чакаме да разпознаем новия "спасител". Още невнесъл предложенията си президентът и милите ми приятели, много активни избиратели, се "счепкаха" да спорят. Едни са за образователен ценз, други - за задължително гласуване. Всеки с мисълта за това кое мнение би харесал неговият "началник". И много от досега негласуващите са за задължително гласуване! Защото с въвеждането му ще се смятат за победители. Защото ще са доказали, че не можем да ги предизвикаме да гласуват доброволно. Нане се оказва достоен опонент на Вуте.

Издигнали сме българската "хармония" на по-високо ниво! Както в отношението властващи-избиратели, така и в отношението гласуващи-негласуващи.

* * *

Да се върнем към надеждата или отчаянието на лишения от правото на политическа артикулация на интересите си безпартиен избирател, който не одобрява никоя от предложените му партийни кандидатури.

В резюме: първо - никой не го пита за номинацията на кандидатите; второ - изразявайки протест към тази политическа действителност с пускане на празен плик или чиста бюлетина, считат гласа му за недействителен. И като връх на това издевателство над съвестта му го задължават да гласува. Тогава на основание на какво човешко право ще можем да считаме този различен от Вуте и Нане избирател за извършител на "престъпление", ако се поддаде на изкушението да приеме предложение от някого да гласува по поръчка и получи пет или десет лева, за да си купи няколко кофички мляко?

Купуването и продаването на гласове се разпространява, защото е голямо отчуждението между избирателите и избираните. Човек, който е учавствал в обсъждането на кандидатурите за представящ го депутат, не си продава гласа. Това участие може да е възможно само с изравняването на правата на политическите партии и избирателските организации. Но, верен на партийните интереси, президентът не иска да направи предложение за това. Не иска да го прави нито той, нито председателят на Народното събрание, нито министър-председателят. Не настояват за това и многомесечните протестиращи. Затова са им благодарни техните любими партии. "Хармонията" е ненарушима!

Кой на кого акъл да даде?

Две хубави дами в "Панорама" като повод за предложение на част от проектопрограма

Не са много случаите на изява на етични взаимоотношения на членовете на управляващи и на опозиционни партии в България. Затова участието на госпожа Илиана Йотова и госпожа Мария Габриел в предаването "Панорама" на БНТ на 24 януари 2014 година заслужава да бъде отбелязано.

В съответствие с партийните традиции двете представителки на България в Европейския парламент изложиха различни гледища за необходимите акценти в политиката на Европейския съюз. Представителката на ЕНП отдели по-голямо внимание на необходимостта от икономически растеж. Представителката на ПЕС подчерта важността на борбата с бедността и безработицата.

Това не са нововъзникнали проблеми. Важно за изказванията на двете български евродепутатки беше, че взаимно се допълваха. Така очертаваха сравнително цялостно наложителната проблематика на Европарламента. Така те изявиха смисъла на собственото си участие в този парламент.

В работата на Европейския парламент са еднакво важни проблемите и на растежа, и на борбата с безработицата. Въпреки че взаимно се пораждат, едното не може да се осъществява само чрез другото. Но ръководните органи на ЕС не обръщат достатъчно внимание на въпроса за последиците от икономическия прогрес. Особено важни са тези последици за морално-политическото състояние на съюза. Без промяна на това състояние не е възможен значимият напредък в борбата с тероризма и ксенофобията.

Ако създателите на ЕС дадоха най-значителния пример за съобразяване с уроците на миналото, то неговите ръководители през последните две десетилетия трупат все повече аргументи за доказване на хегелианската теза, че не се учим от историята. Такава е ролята на яростното отстояване, пропагандиране и налагане на тезата за необходимостта от партийна демокрация. 

А истинската демокрация не може да е партийна. Докато не признаем, че и безпартийните могат сами да артикулират интересите си, няма да има истинска демокрация. Отношението към правата на безпартийните трябва да е първостепенен критерий при номинирането и избирането на нашите нови депутати в Европейския парламент. Ако нашите евродепутати поставят пред парламента на ЕС проблемите на необходимостта от преодоляване на неравноправието на безпартийните с партийците, ще спечелим всички. Това, че не във всички европейски страни по време на предизборните кампании за депутати в националния парламент безпартийните имат 240 пъти по-малко права от партийците, както е в България, не намалява важността на въпроса.

Има и друг важен въпрос, обсъждането на който може да допринесе за подобряване на духовната ситуация в ЕС и неговата човешка среда. Настоявам нашите бъдещи евродепутати да си изработят единно становище и да предложат в Европейския парламент общоевропейско честване на хиляда и триста годишнината от героичната защита на Цариград-Константинопол от българите и византийците през 717-718 г.г. Политически, морално и тактически е добре да се предложи едновременно отбелязване на предстоящата петстотингодишнина от три големи събития в историята на две световни религии: публикуването на 95-те тезиси на Лутер във Витенберг, провъзгласяването на султан Селим I за халиф и признаването на Василий III за наследник на византийските императори от папата. Отбелязването на тези кръгли годишнини от събития със световноисторическо значение може да се допълни и с отбелязване на стогодишнината от превръщането на Евразийската война в Световна с влизането на двете най-големи американски държави в нея и от революциите в Русия. Така 2017-а година може да бъде обявена за година на поуките от историята. Независимо от мащабите или от минимална разлика в годините, и от нивото на закръглянето им през 2017-а година или около нея, могат да се обсъждат и други годишнини от събития, като например осемстотингодишнината от началото на Петия кръстоносен поход, четиристотингодишнината от началото на Тридесетгодишната война през 2018-а година или стогодишнината от обявяването на мексиканската конституция, или къде каквото предпочитат.

Активното участие на България в дискусиите през годината на историческите поуки може да е принос за превръщането на български град в културна столица на Европа след още година.

Асиметрични отношения и недостиг на чуваемост

Липсата на иновативност в протестите е следствие на човешки взаимодействия при десетилетна манипулация. Манипулацията създава потребност да се поддържа отношение на власт и доминация, при което манипулираният не желае да оспорва асиметричните отношения с манипулаторите. Манипулираните се страхуват от собствения стремеж към освобождаване от манипулацията поради заплахата от неидентифицирани рискове. Повърхостно осмисляйки това състояние като предпочитание на сигурността вместо свободата, някои учени, според професор Д. Минев, услужливо приписват на манипулираните отговорност за някакъв "свободен избор", прехвърляйки върху тях отговорността на манипулатора. Така хората остават далеч от познанието на механизмите на собствената им зависимост.

Социалната манипулация внушава чувства на безалтернативност на политическото статукво. Те се утвърждават от неправителствени организации, чрез неформални мрежи, включая неформални мрежи на научни работници от областта на социалните науки. Разговорите за демокрацията стават все по-безсъдържателни. Човечеството е насочено към "тотален упадък на рационалността на обществата".

При наличната бъркотия у нас естествено е този упадък да се проявява по-силно. Протестиращите усетиха дефицита на морал, но за съжаление не почувстваха дефицита на знание. И не само нашите протестиращи. Изследвания на университети в Амстердам, Брюксел и др. са потвърдили, че индивидуалната интелигентност в западната цивилизация "устойчиво е намалявала" през последния век.

Ако тази тенденция е резултат на научно-техническия прогрес, водещ до отслабване на необходимостта от самостоятелност на мисленето в процеса на обезпечаването на материалното възпроизводство на човешкия живот, то тя следва да се компенсира с по-интензивно и иновативно участие на хората в обществено-политическия живот. Но днешната българска обществена действителност не предлага никакви възможности за това на хората, дистанциращи се от междупартийната борба за власт.

Няма го превърналият се в сателитна организация Отечествен фронт. Но колкото и лош като организация да бе станал, той не бе по-лош от сегашното нищо. Защото, макар и не често, тогава се намираха смели избиратели, които от време на време принуждаваха БКП да си оттегля едни или други кандидати за съветници. Сега и това не може да става по нормален начин, без уличен рев.

Кризата на българското общество през втората половина на XX век започна през 70-те години. След кратко и повърхностно въодушевление, свързано с честването на 1300 годишнината на българската балканска държава в началото на 80-те години, социално-политическата криза се разрази с по-голяма сила. Опитът за идейно овладяване на цялото българско население от ЕНОПО-ОФ се провали. Мнозинството от хората все повече се дистанцираше от политическата дейност.

"Определено обаче в резултат на съществуването и дейността на ОФ през всичките години на социализма българските граждани като цяло са активни, с будно съзнание, с натрупан социален и политически опит..." ("Големият исторически разказ" и разпокъсаната българска памет днес, сп. "Ново време", 2013, бр. 1, стр. 90). Това твърди Наталия Христова. Пресилено - и за активността, и за будното съзнание, и за натрупания опит. Но на някакво ниво съществуваха. Сега у мнозинството избиратели не се проявява нито едното, нито другото, нито третото.

Оцеляването на ОФ под името "Отечествен съюз" се свързва с факта, че е част от "лявоцентристки коалиционен политически проект". Това далеч не съответства на исторически значителните възможности за народно единство, които имаше. Вина за тяхното неизползване има БКП-БСП. Тя предпочете да запази влиянието си сред половината от населението, вместо да се влее в обединена политическа организация на българските избиратели.

Партиите пречат както на обединението, така и на политическата индивидуализация на хората. Необходими са както базисни гаранции на съществуването, така и гаранции за възможността на практическото упражняване на всички човешки права. Когато има партийна избирателна система, правото на безпартийния да избира е сведено до ръчно право да отбира бюлетина, за да гласува, а правото му да бъде избиран практически е анулирано.

А тези права стават все по-важни. Все още и във времето на "течната модерност" на Бауман, на световното рисково общество по У. Бек, парламентът е териториално-представителна институция. Правата на всеки гражданин в процеса на нейното формиране трябва да компенсират невъзможността на пряката демокрация в съвременната цивилизация. В условията на екзистенциална заплаха възниква реална принуда към сътрудничество и нови форми на признание. Номинирането на кандидатите за избиране в органите на държавната власт трябва да е колкото надежда, толкова и признание за тяхна действителна роля в реализацията на сътрудничеството между хората.

Все по-трудно е и често става невъзможно да бъдат идентифицирани виновниците за увеличаването на кризите и умножаването на световните рискове. Субектите на властта може да остават невидими. Достига се до тезата, че обществената действителност става непрозрачна. Според Д. Инерарити, понятието "глобализация" означава, че комплексното разделение на труда в глобалния свят води до генерализирана безотговорност. Трудността в индивидуализирането на отговорността се умножава с партийната безотговорност.

Поставя се въпросът за образа на обществото, ако се опитваме да разберем обществените отношения като обмяна на внимание. Тогава при сегашната държавна уредба, наред с всички положителни страни, ще бъде по-лесно за нахалните да стават център на внимание. А протестиращите по-често ще бъдат лишавани от внимание, защото протестът, като нещо показващо се, става подозрителен. Лишавайки се от погледа на другите, той губи своята реалност.

Крайният извод е, че без избирателска самоорганизация обикновените граждани не може да постигнат необходимото внимание, необходимата чуваемост на техния глас.