По нагорнища в мъглявина

Политическа дейност и публично изразяване

Свободата на публично изразяване на политическите субекти се изменя. Търпимостта на овластените към идейния плурализъм, проявяван на улиците и площадите, е значителна. Идеите за промени се превръщат в опасна за властта материална сила, ако се пристъпва към тяхната реализация. Тогава те може да стават максимално нетърпими за участващите в управлението. Те започват щедро да предоставят на силите на реда средства за предотвратяване на подобна реализация.

В началото на XXI век изявиха шансовете си за осъществяване на обществени проекти някои масовизирани интернет-политически инициативи. Богатите не изостават и в тази дейност. Те трансформират класически медии в интернет-медии. Става дума за милиони и милиарди на разполагащите с максимални финансови средства, използвани за политическа мобилизация на избирателите. Милионери и милиардери заемат видни места по върховете на властта в държави, където господства либералната идеология.

В партийно-политическата система обществени дейци, зад които не стоят милиони, нямат шансове за значимо участие във властта. Рядко се заражда спонтанна политическа енергия у избирателите, за да налагат такива дейци в парламента. Без информационно-идеологически скъпоструващи средства такива политически дейци трудно стават адекватни изразители на народните интереси. Така ще е, докато народът позволява на партиите да ограбват политическите му права. Той трябва да налага социално-политическото равенство.

Нереалност на днешния политически плурализъм

Като неограничена свобода на гражданите публично да изразяват и отстояват собствени идеи и позиции чрез модерните средства за масова информация, идейно-политическият плурализъм днес е нереалност. Достъпът до информационно-идеологическите медии е ограничен. Партийните организации не са заинтересовани от популяризирането на непартийни възгледи. Непартийните политически структури са в небитието. В тесен семеен или приятелски кръг с предимство се коментират изяви на признати партийци, а не възможностите за прояви на собствена политическа активност.

Независимо от равнището на общото образование, социално-политическата култура на мнозинството избиратели е недостатъчна. В публичното пространство непартийни идеи в ограничен обхват се допускат от петилетка на петилетка, само за видимост на идеен плурализъм. Тотално доминират идеите за партийно-представителна демокрация. При всяка заплаха за тази доминация се слага край и на най-плахото проявление на този идеен плурализъм. Антипартийните мнения тогава се изключват напълно от обхвата на българската информационно-идеологическа система. Който иска да работи за създаване на непартийна политическа организация, трябва предварително да се подготви, за да понася всякакви ругателства.

П. Тодоров

Дуализъм – плурализъм

Доминират партиите с частно спонсорство. С притежавани или контролирани от тях медии те се стремят да изтласкват на политическата периферия новопоявяващите се „несистемни“ политически организации. Плуралистичната политическа система често функционира като дуалистично-плуралистична.

В „Тройната коалиция“ БСП се съюзи с царската партия. През последните години ГЕРБ е в съюз със СДС. Партиите приспособяват идеологиите си една към друга. Така запазват финансовите си възможности за пропагандна дейност по-дълго време. Несъгласните с такова проспособенчество членове на такива партии, обособяващи се в отделни групи и дори регистриращи се като нови политически сили, се изтласкват по ъглите на политическото пространство и сравнително бързо заглъхват.

Спорещите в уравляващите партии акцентуват предимно на въпроса: как по-дълго да удържат властта? Спорещите в опозиционните партии акцентуват на въпроса: как по-бързо да вземат властта? Въпросът за значимостта на ролята на тяхната партия в развитието на политическата ни система се оказва второразреден.

Различия има между различните партийни нива. Партийните ръководства са по-загрижени за достъпа им до средствата за масова информация. Членската маса е по-чувствителна към моралния авторитет на партията сред обикновените избиратели.

Но такава раздвоеност в днешните партии има по-малко значение. Най-важна роля в плуралистичната ни система играе делението: управляващи – опозиция. Този дуализъм осуетява най-важния за представителната демокрация: представлявани – представляващи.

Калоян Стойчев

Регламентация и доминация

Има формално-правна регламентация на средства за масова информация. А в идейно-политическата сфера тотално доминират партии, свързани със собственици на такива средства. Предизборната политическа реклама е прекалено скъпа за пропагандаторите на алтернативни възгледи. Никаква регламентация не променя това. Интересите на партийния „елит“ съвпадат с интересите на владетелите на могъщите информационно-идеологически медии.

Доминиращите партийци и обслужващите ги политолози заемат преобладаващата част от относително ограничените държавни и обществени медийни политически емисии. В рамките на такива предавания се предоставя повече време за скъпоструваща платена идеологическа пропаганда, непосилна за „прохождащи“ непартийни политически организации. Нов опит за създаване на такава ще изисква от нас несекваща самоотверженост.

Няма изгледи за съществено изменение на ситуацията в краткосрочно време. Необходимо е безусловно повишаване на социално-политическата ни култура. Безучастното съзерцаване на многомесечното българско партийно-политическо лутане потвърждава това безапелационно и днес. Без това безпартийните не могат да усвоят значима политическа роля. А при продължаващо тяхно само нямо гласуване нищо съществено няма да се промени. Ако не си отстоим и правото на конституционен референдум, политическата ни робия ще продължава.

П. Грудов

Субсидиране – корупция

Малко или голямо, държавното субсидиране на политическите партии не гарантира липсата на тяхно съучастие в ширещата се корупция. Само по себе си, то не блокира всяко допълнително частно финансиране на партии. Деформациите на партийно-политическия плурализъм са разнообразни. Средствата на едрия финансов капитал да способства за осъществяването им са неизчерпаеми. Той диктува изключване от сферата на интензивна държавно-политическа дейност на новопоявяващи се „антисистемни“ партии. Техният достъп до най-известните средства за масова информация е трудно осъществим. Правно регламентираният равен достъп до държавни и обществени медии не компенсира тяхната изолация, поддържана от информационно-идеологическите средства на крупния капитал. Строго формалният и реалният достъп често не съвпадат. Непреодолими пречки възникват за „антисистемни“ политически организации още при опитите за регистрацията им в рамките на нашата партийно-политическа система и конституционна уредба. При прилагания в България „плосък“ данък бедното мнозинство формира повече от половината данъчни приходи в държавната хазна. От тези приходи се осигурява държавното субсидиране на ограбващите политическите права на това мнозинство партийци.

 

П. Папийски

Парламентарно-политически плурализъм и справедливост!

Д. Томов засяга важен въпрос. Партийците признават, че държавното субсидиране на политическите партии им било необходимо, за да не изпадат партиите в зависимост от едрия частен финансов капитал. Това водило до радикална промяна на идейно-политическата им ориентация в интерес на небогатите трудещи се българи. Доброто е, че си го признават и свършва с това. Субсидирането е несправедливо, защото способства за политическа дейност само на партийците.

Държавното субсидиране на партийците е крайно несправедливо, защото е от парите на мнозинството данъкоплатци, чиито политически права са ограбвани от политическите партии. Субсидиите се дават на самите ограбващи тези права. Следователно българските граждани плащат, за да бъдат ограбвани политическите им права.

При наличието на чл. 12 ал. (2) на Българската Конституция, държавното субсидиране на политическите партии с парите на избирателите, лишени от правото си сами да номинират кандидатите за представляващи ги в държавните органи, е буквално сравнимо с робската несправедливост, когато господари са искали от поробените да им плащат за това, че са си изхабявали зъбите, докато са били гощавани от тези поробени. Морално-политическото робство на мнозинството у нас е неоспоримо. Но си е заслужено от нас.

П. Папийски

Политическата власт – средство за защита

Политическата власт на партиите се представя като парламентарна демокрация. Партията „Има такъв народ“ излезе на първо място на юлските парламентарни избори, защитавайки тезата за премахване на щедрите държавни субсидии за политическите партии. Мнозинството партийци считат, че искането за минимизиране на държавното финансиране на партиите е в полза само на представителите на финансовата олигархия в държавната власт. Защото зад инициаторите на това искане стояли представители на крупни информационно-идеологически формации на финансовия капитал. Такова искане, за 1 лев на глас при над 1% спечелени на поредните избори от партийна формация, означавало финансово осигуряване на партиите само на едрия финансов капитал. Така политическите партии на небогатите се лишавали от възможности за равностойно участие в избори и нормално формиране и функциониране, за провеждане на независима политика.

Това е така при партийно номиниране и агитиране за кандидатите за избиране в органите на държавната власт. Ако номинирането става от всички желаещи да участват в осъществяването му избиратели, тогава информационно-идеологическите предимства на богатите намаляват. Интересуващите се от политическите процеси граждани ще се увеличават. Морално-политическата им съзнателност ще се засилва.

Д. Томов

Необходимост и самоограничаване

Обществената необходимост се проявява в потребностите, интересите, мотивите и целите на хората. В практиката целенасочената структура включва отношение на човека към средата, мотиви за действие и задачи за изпълнение. От определящото отношение на човека към неговото обкръжение зависи и радиусът на взаимодействието му с другите. Възходи и упадък изменят взаимните изисквания на обществената среда и човека. Мисълта открива и необходимост от промени, и невъзможност на дадена промяна.

Преобразованията изменят налични състояния и могат да опровергават стандартното българско възражение: „Това, което искате, го няма никъде по света!“ Ако избирателите номинират кандидатите за представляващи ги, ще се повиши нивото и на тяхната политическа активност, и на самовзискателността на депутатите. Ще има взаимна отрицателност на техните състояния и няма да „газим“ в застоялото се от миналото хилядолетие политическо блато. Взаимовръзката по наследяване усилва застоя по съвместяване. Липсата на взаимоотрицателност на състоянията на избиратели и избирани утвърждава тяхната политическа парализа.

При хората взаимоотрицателността на състоянията е в единство със самоогрнаичаването. Може да има самоограничаване в процеса на общуването. При даването на предложения предимство трябва да имат избирателите. Кандидатът за техен представител и трябва да доказва необходимостта да отпадат неосъществимите предложения, и да самоограничава критичността си, за да не спъва избирателската инициативност. Кандидатите трябва да стимулират инициативността на избирателите, предлагащи дневен ред за срещите между тях. Ако има неоснователна критика към управлението, депутатите трябва да изясняват нейната неоснователност възможно най-безукорно към изказващите се избиратели.

Може да има самоограничаване в приемането на решения и привличане на други в този процес. Другите за представителите в органите на властта са останалите граждани на Републиката, представлявани от тях. Но органите на държавната власт у нас не се самоограничават и не способстват да има и да се развива пряка демокрация.

Политическа криза, изискваща преодоляване без преписване

Като традиционни преписвачи от белгийците се успокояваме, че такава политическа криза като нашата неотдавна имаше в Белгия. Но социално-икономическото положение в България е далеч по-лошокачествено, отколкото в Белгия. Затова усилията за възпроизвеждане на досегашното състояние на обществото в България са много по-неоправдани в нашата, отколкото в белгийската държава. Политическият конфликт у нас изисква по-радикално разрешаване.

Хенрих Батишчев е прав, че противоречието се осъществява, доколкото се разрешава. Разрешаването като преодоляване пренася движещата обществото напред взаимоотрицателност в нови единства на противоположности, а разрешаването като възпроизвеждане я възстановява в предишното единство. Противоположните страни в българската политическа система вече са изгубили достойнствата на противоположности в движещо обществото напред противоречиво единство. Затова противоречието между българските управляващи партии и партиите в опозиция трябва да се разрешава като преодоляване и да остане в историята.

Неизчерпаеми възможности на двигател на обществото напред има противоречието, което е породило самата държава. Това е противоречието между овластяващи и овластявани. Овластяващи и представлявани са избирателите. Овластявани като представляващи или управляващи са избираните. За да осъществява изначалната си функция това противоречие в съвременните условия на необходима демократизация, трябва да се научим да номинираме, да подбираме и да критикуваме представляващите ни и управляващите по-добре, отколкото правят това съществуващите партии. Изобилието на информация не може да ни направи способни на всичко това, ако не започнем сами да го правим.

В условията на действието на сегашните Конституция и Изборен кодекс трябва да се започне със създаването на инициативни комитети и номиниране на кандидати за независими народни представители. На събранията за гласуване на такова номиниране трябва да се канят всички граждани от съответния избирателен район. Дошлите желаещи да присъстват трябва да имат право на глас при определянето на номинираните. И да не изберат предложените за независими народни представители на изборите, ще трупаме ценен опит за създаване на избирателска самоорганизация.

Когнитивно-рационално ниво на политическото поведение

От политическата ни култура зависи нашата способност да изразяваме адекватно собствените си стратегически социални интереси. Без нея не можем да отстояваме правата си нито при косвена парламентарно-представителна, нито при пряка демокрация. А повишаването на когнитивното равнище на социално-политическото ни поведение блокира още през миналия век.

Високотехнологичните средства за масова информация маскират идейно-политическата мизерия у нас. Идеологическата дезинформация води до поддържане на вековно политическо ниво на нашата държава, намиращо израз в посрещането на всяко ново политическо предложение с въпроса: „Къде го има това по света?“ Илюзията за всеобхватна политическа информираност не допуска възприемане на нещо различно от вече станалото в чужбина.

Медийно предаваната социално-политическа информация не способства за участие на обикновените граждани в политическа дейност. Чл. 12 на Конституцията отрича правото на такова участие на безпартийните, но никой не протестира за това. Липсват критерии за необходимото организационно-политическо ниво на качествата на избираните в органите на държавната власт. Достъпът на всички до практически неограничено количество социално-политическа информация създава у много хора самочувствие за готовност за участие в политически действия и решения. Но участието на по-голямата част от тях се изчерпва с коментиране на прояви на известните политици-партийци. Някои, увлечени от социалната инерция, участват и в стихийни политически действия.

За много интернет потребители оценката на получаваната социално-политическа информация е непривлекателна задача. Тяхното рационално-когнитивно ниво се котира като по-ниско от това на класическите средства за масова информация. Понякога те нямат морално-ценностни задръжки и политическите им реакции са повърхностни, едностранчиви и самонадеяни.

Политиката засяга съществено-необходимите интереси на всички граждани и всеки е длъжен да защитава политическите си идеи и позиции. А настъпилата през 2021 година политическа криза вече налага не само да защитава идеите си, а и да ги прилага. Това изисква отказ от очакването на поредния месия.

Самоограничаване

Самоограничаването е самовъздействие върху собственото функциониране. Самовъздействие има при всяко удовлетворяване на собствени потребности и взаимодействие по свой избор. В условията на пандемия е необходимо самоограничаване в процеса на удовлетворяване на материалните и духовните потребности на млади и стари. Но не всякога и не всички се съобразяват с тази необходимост. Това умножава конфликтните ситуации в нашето общество.

Между избиратели кълни антагонизъм и обществото ни не му се противопоставя чрез своевременно самоотрицание на състоянията на агресивност. То става по-зависимо от външни въздействия и се засилва ролята на случайните взаимодействия. Това се проявява и сред представляващите ни в парламента.

Партийната система улеснява узаконяването на много правителствени решения. Това не способства за повишаване на нивото на качеството на законите. Партийното парламентарно мнозинство трудно самоограничава „предаността“ си към излъченото от него правителство.

Партиите самоограничават отговорността си за управлението на държавата при недостатъчно тяхно парламентарно мнозинство. Заинтересоваността от наличие на „предано“ на правителството мнозинство в парламента може да преодолее безпартийна парламентарна система. В нея всеки представляващ избирателите ще се ръководи от собствена преценка на внасяните за утвърждаване проектозакони или други решения. Не разчитайки на партийно становище, всеки депутат сам ще напряга ума си. Това ще повиши коефициента на полезно действие на депутатската функционалност.

В настоящия парламент често в разискванията участват едни и същи представители на парламентарните групи на партиите или коалициите. Времето за обсъждане на законите в Народното събрание не е кратко, а нямаме стабилно законодателство. Правят се много тенденциозни изказвания и малко внимание се отделя за повишаване на качеството на законопроектите. Самоограничаването на много от депутатите е за сметка на качеството. 

Самото ни Народно събрание се самоограничи през май 2009 г. със Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление да не решава за произвеждане на национални референдуми относно промени във формата на държавно устройство и на държавно управление. През 2016 г. то наруши тази своя забрана, но не се намери народен представител, който да обоснове необходимостта от такива референдуми и компетентността на Народното събрание да решава за тяхното произвеждане.

Представителство и самоограничаване

Надяваме се, че избираме да ни представляват най-подходящите за това хора. Но колко от нас следят дали наистина те достойно представляват нашия народ? При намаляващите, с усложняването на обществото, възможности за предварително уточняване на достижими цели на общественото ни планиране, избраните да ръководят реализацията на определените национални задачи трябва да са многократно преценявани и отсявани. За многократното отсяване на кандидатите за народни представители и осъществяване на процедурите по приемане на решения за смяна на представляващите ни и управляващите е изключително необходима самоорганизация на избирателите. А избирателската самоорганизация изисква политически субекти-избиратели.

Истинската демокрация предполага граждани-индивидуалности, въпреки и относително, до висока степен независими от обществената инерция. Нравствената мотивация на такива граждани е достатъчна за самостимулация на обществената им активност, без непременно анализиране на всички съпътстващи взимането на избирателски решения дреболии. Осъзнаваните обществени интереси и нагласите им към определени социални ценности детерминират политическата действеност и поведението им.

Процесът на разлизация на политическата активност може да поражда завист и да създава средища на безнравственост. Лесноосъществимите политически номинации водят до моралнополитически упадък. Лошото съблюдаване на политическите права и неправилното разпределение на политическите задължения води до моралнополитически конфликти и усилва разложителната социална инерция.

Високонравственият човек не се предава на социалната инерция и реализира политическата си същност в конкретни постъпки. Той противостои на инерционната склонност на тълпата и на ударите на съдбата. Старае се да способства за по-дълбоко вникване в съдържанието на обществената необходимост. Знае, че трябва и да отстоява, и, ако е на отговорна обществена длъжност, да самоограничава правата си.

За пълноценна защита на правата на гражданите е необходима висококултурна политическа самоорганизация. Нейната роля зависи от нивото на стартиране на изборните и предизборните процеси. Тя трябва да самоограничава ролята си в контрола над функционирането на органите на държавната власт и управление. А парламентът трябва да самоограничава властта си с приемане на решения за произвеждане на национални референдуми и по проблемите на държавната власт и формата на управление.

Гражданското общество, без масова политическа организираност на гражданите, функционира сред политически самотни и безправни граждани.

Гр. Вълчанов

Време и поколения

В процеса на политическата си дейност Й. Сталин не оспорваше болшевишкото твърдение, че всеки член отговаря за политиката на цялата партия, а цялата партия отговаря за всеки свой член. В партийната си практика като генсек на Болшевишката партия той не противостоеше на тенденцията цялата партия да носи отговорност за личните решения на единствен неин член, докато отговорността на партията за други нейни членове приключваше с личното им ликвидиране. Партията отговаряше за решенията на този свой член и ги налагаше „на целия народ в системата на т.н. съюз на комунистите с безпартийните“. Тогава на единия от тези двама съвкупни „сьюзници“ бе предоставена роля само на изпълнител. Лишен бе от средства за самозащита. Неизпълняващи се обричаха на извънредни патила.

Сегашните партии крепят свои групи партийци, специализиращи се в упражняване на властта. Стремейки се към съюз с възможно по-голямо множество безпартийни, всяка партия иска да наложи волята си на целия народ. От три десетилетия тегне многопартийна воля над настоящите поколения.

Рисковете се увеличават и страхът ни надделява. Страх и недоволство от непоследователността и парадоксите в поведението на представляващите ни в органите на властта се нагнетяват. Ежедневните медийни информации умножават съмненията в столетните политически максими. Усвоявайки поднасяно от журналисти информационно съдържание, българи губят ценностните си ориентации. От премълчаването на истини никнат заблуди.

С надежди за смирение се премълчават и заплахи. Периодично се приключват, като „чудо за три дена“, случаи за разкъсване на хора от кучета. Чести съобщения за терористични актове също потвърждават думите на Жорж Ганчев за съвременната ситуация като „кучешки времена“.

На много партийци не им остава време за взаимоотношенията кучета – хора. Кучетата не гласуват и взаимоотношенията с тях слабо ги интересуват. Това, че се размножават многократно по-бързо от хората, също не успява да ги накара да се замислят. За третина век партийната власт не може да ограничи разкъсващи хора кучета. Взаимоотношенията ни със зоосферата остават на сетен план.

Демографската криза също е само аргумент за взаимни обвинения на партийните екипи. Реална сила за постигане на съгласие и единодействие и по тези проблеми е само народът, държащ изкъсо органите на властта.

На цар не разчитаме, а и със себе си не можем да се разберем. Самолишаваме се от хуманно настояще. Възможността за него не става действителност и всяка партийна сила прехвърля отговорността за това на предишна. Така овластените се отчуждават от субективната си отговорност, а подчинените – от субектната си същност. Но опосредстващото обществената необходимост и случайността социално ставане изисква действена субектност. А човекът може както да способства, така и да пречи на пълноценната реализация на необходимостта.

Ст. Съботинов

Необходимост от свобода в действие

Свободата изисква преодоляване на неравноправието. Справедливостта изисква равноправие. В Републиката ни, наречена държава с парламентарно управление, Народното събрание трябва да е главният защитник на равноправието, на правата на гражданите.

Предизвиквайки у българите горчивина с неспособността си да остстояват своите права, народните представители водят обществото ни до безсмислено изпитание. Половината от недопускания три десетилетия до конституционен референдум български народ не взе участие в изборите за Народно събрание на 4 април 2021 г., а на вторите за 2021 година парламентарни избори на 11 юли гласуваха едва 42% от българските избиратели. Избраните парламентарни групи се наддумват по време на парламентарните заседания. Смислените политически действия са оскъдни. Така политическите разисквания в нашето общество не достигат до проникнатост със смисъл.

Политическите разисквания у нас половин век „газят в плитки води“. А смислените политически разисквания биха могли да водят към усъвършенстване на политическата ни система. Усъвършенстването на политическата ни система може и трябва да има две същностни направления. Първо – преодоляване на безгласието на българския народ по проблемите на държавното устройство и формата на управление на българската държава. Второ – преодоляване на безгласието на българските граждани при номинирането на кандидатите за представляващи ги в органите на държавната власт.

Усъвършенстването на гражданина като осмисляне на неговия живот включва и противодействие на разрушителната партийно-политическа стихия, и избирателска грижа за функциониране на субектността в социално-политическата среда. Разрушителните политически действия може да се мотивират от желание за създаване и на нови условия на човешко съществуване, и на предпоставки за самонасоченост на политическия субект-индивидуалност към противопоставяне и преодоляване на яловото си взаимодействие с обществено-политическата среда. Разрушителен характер може да има както партийно-политическата завист, така и немарливостта към функционирането на собствената политическа същност на човека.

Много хора претендираха за започнат нова дейност при управлението на добрия бате Бойко. Искаха да символизират новаторство и смелост. А много мъже, изразявайки готовност да защитават жените си, говорят против Истанбулската декларация и че сме изправени пред демографска катастрофа. Но истински добронамерен разговор по такива основни за държавата ни проблеми не се води. Културата на общуването не ни достига и навън, и в парламента.

В политическата дейност не ни достига и организационната култура. За да придобиваме организационно-политическа култура, трябва по-масово да се организираме. Тази култура се придобива в практическа организационно-политическа дейност.

Става дума за организационна култура и у избирателите. Тя не може да се усвоява само в подготовката за конкурси и в слушането на депутатски речи. Партийната опозиция на управлението е слабо организирана и не способства за разпространението ѝ. А свободната обществено-политическа дейност изисква и организационна култура.

Свилен Томов

Разноезичие – разединение – безгласие за мнозинството

Животът да поражда у нас различни мисли е естествено. Разнообразието на мненията може да е полезно. Но разногласията ни по въпросите за обществения напредък ни тласкат към безпътица. Безпътие означава и снижаването на нивото на политическата ни грамотност. Безразличието ни води и до разноезичие.

Намалява чувственото звучене на политическото слово. Процесът на преминаването ни от подчинение към политическа свобода заглъхва. Нивото на единство на артикулацията и интонацията се снижава. Пословицата „всяко зло – за добро“ рядко се потвърждава. Съвременният етап умножава поредица от злини. Валидната за партийци и журналисти свобода на политическата реч не достига до мнозинството граждани.

Общественото самоуправление с участие на обикновените граждани в политическия процес и излъчвани от тях кандидати за техни представители в органите на държавната власт остава само блян на ограничено малцинство. Артикулацията на общите интереси остава привилегия на създаващите разединение партийци. Гласуващи на всички избори граждани са лишени от право на публична артикулация на политическите си становища. Те са лишени от право на действителна чуваемост. В политическо отношение правото им на чуваем глас е заменено с право на съгласие. Партийната артикулация не изразява нито диференцирано, нито емоционално копнежите на мнозинството граждани. Превъзмогване на разединението не се очертава. Финал на политическото безмълвие на мнозинството – също.

Гр. Вълчанов

Примирени с ненормалността

Президентът и бившият премиер Борисов се надпреварваха да ни доказват кой има по-добри предложения за по-добра българска конституция. Но колкото и добра конституция да ни предложат, докато не се научим да си четем конституцията, не можем да осъществим истинска демократизация в България. Прависти се притесняват, че трудно намират достатъчно прости въпроси, на които да отговаряме само с „да“ или „не“. Правата на народа за разрешаване на обществени проблеми с произвеждане на референдуми трябвало да влизат в сила малко по малко и постепенно. Това е проявление на архаичното мислене, демонстрирано на „Кръглата маса“ през 1990 г., на която бе лансирано предложението за свикване на Седмо Велико народно събрание. Така беше пропусната възможността българският народ да преосмисли малкия си политически опит, натрупан през 1971 г. Продължена беше традицията на политическо безпаметство. Вместо да се отнесе критически към ролята си в Отечествения фронт, нашият народ стана по-далечен наблюдател на българския политически процес. Несъмнено народът ни изгуби и малката си възможност за проявление като политически субект.

Не един и двама прависти потвърждават неконституционността на лишаването на българския народ от правото на участие в референдуми относно промени в държавното устройство и формата на управление у нас. Но и не един и двама са на мнение, че нашият народ не е достигнал политическа зрелост, за да участва в решаване за такива промени чрез гласуване на референдуми. А докато сами не участват в приемането на такива решения, хората не достигат необходимата политическа зрелост.

Политическата зрелост не се постига само със слушане на наставления. Тя не може да бъде дарявана от един на друг. Тя предполага осъзнаване на собствената политическа отговорност от човека. Осъзналият политическата си отговорност човек не се примирява с политическото си неравноправие. Примиряващият се с неравноправието си човек не е нито политически зрял, нито политически свободен. Той остава политически неосъзнато и политически нямо същество.

Държава и придворни

Много интелектуалци демонстрират критичност към дейността на държавните институции. По-често критиката им е насочена против бездействието на тези институции в едно или друго отношение. Пледирайки за разширяване на обхвата на държавната власт в различни отношения, те се надяват на по-голяма потребност от самите тях. Защото търсенето на ентусиазирани анализатори ще се увеличава. Надяват се, че привилегиите на властта ще им са по-достъпни.

Победата над много древни болести усилваше анализаторския ентусиазъм. Пандемията „Ковид 19“ породи стъписване. Събужда ентусиазма появата на ваксини в борбата срещу пандемията. Но тя не означава, че ще изчезнат всички ограничения върху познанието на хората. Може да изчезне едно ограничение – партийното доминиране в развитието на познанието за обществото.

Партиите се борят за власт и са заинтересовани от разширяването на обхвата на властта и умножаването на придворните. Те обещават намаление на броя на заетите в държавната администрация, но не го постигат. Те се стремят да създават стаден инстинкт у избирателите. Партийците и придворни политолози призовават за „национални кампании“ в изпълнение на различни задачи. За „разнообразие“ постоянно се търси подкрепа за нови политически партии, които съществено не се различават от старите. Едновременно се оправдава и нарастващата роля на придворните интелектуалци-анализатори. Така съюзът между партокрацията и нейните сервилни анализатори върви към своя зенит.

П. Тодоров

Влияние върху разрешаването на политически проблеми

Можем ли нещо да правим за решаването на политически задачи? За да можем, трябва да знаем много неща. Но, ако не броим изключенията, не знаем имената на представляващите ни в органите на държавната власт. Не знаем колко от държавния бюджет отива за медицински грижи, колко за образование, за отбрана, за издръжка на държавната администрация...

Тогава какво от политиката ни интересува? Освен конкретни еднократни, по-често скандални, ситуации, друго конкретно трудно можем да кажем. Оправданието: трябва ежедневно да работим за прехраната на семействата си. Не откриваме полза, ако познаваме държавните здравни или образователни планове. За да оценяваме ефикасността им, ще трябва да изучаваме и програмите на политическите партии. Така ще преценяваме кои от партиите имат предпочитани от нас планове и кои само смътни намеци относно бъдещата си работа.

Ако харесаме позицията на една партия в дадена област на обществения живот, може да не харесаме нейната позиция в друга. Докато изберем партията с най-много харесващи ни позиции, много от нас спират да изучават програмите на политическите сили. А издържалите на това напрежение имат още работа. Тогава ще трябва да се проучва кои от имащите интересни предизборни платформи партии имат и способни организатори, за да ги реализират. Идва и въпросът: кои и колко от тях ще могат да избягват злоупотребите с държавната власт?

Изпълняването на такива изисквания при сегашната партийна система е много трудно осъществимо. Реално влияние върху политическото развитие избирателите могат да оказват, ако: първо, най-съществените политически проблеми се разрешават с произвеждането на референдуми; второ, избирателите сами излъчват за кандидати за избиране като техни представители в органите на държавната власт хората, които познават най-добре и на които имат най-голямо доверие.

Гр. Вълчанов

Бюрократите и политиците – както другите

Нобелов лауреат стига до заключението, че „бюрократите и политиците са също толкова водени от личен интерес, колкото и всички останали...“ (Д. Боаз, „Либертарианството: Въведение“, ИК „Мак“, 2004, стр. 242). Държавата възниква заради общия интерес, но „на практика държавата не действува. Някои хора в държавата действуват...“ (пак там).

Политолози и партийци ни убеждават, че може да се противостои на действието на овластените в свой собствен интерес с ограничения в мандатите. А не подтиква ли ограничаването на мандатите представляващите и управляващите към по-решителни действия в свой собствен интерес, независимо от нанасяната вреда в политическия процес? В свой собствен интерес мнозина могат да действат колкото е възможно по-тихо. Когато се стремят да действат в обществен интерес, го правят с шумни церемонии. Те знаят, че трябва да вършат добри неща. Стимулира ги избирателското признание. Но то няма силата на потребителско признание, което се доказва с пари. Овластените в държавни органи нямат такива потребители. Стимулира ги увеличаването на броя на техните подчинени, на зависимите от тяхната власт. Този техен интерес съвпада с увеличаването на бюджетните разходи. Оплакват се, че възложените им задачи се усложняват и искат повече пари и разширяване на тяхната власт.

От гледна точка на личните им интереси, самите представляващи и управляващи не са заинтересовани от намирането на обективен критерий за оценка на тяхната работа. Може да кажат, че той ще спъва тяхната инициативност. Забравят, че тяхната работа трябва да служи на разширяването на свободата на представляваните и управляваните. Бидейки партийци, работата им се оценява обикновено на четири години веднъж. Ако ги номинират избирателите, може всички да правят това и по-често.

П. Грудов

Контрол над овластените

Необходим е избирателски контрол над управляващите и представляващите ни. Трябва да го осъществяваме, въпреки че сме заети да работим и да се грижим за семействата си. Следва да сме информирани за това какво правят за развитието на обществото участващите в управлението и нашето представителство.

И сами да номинираме нашите представители в органите на държавната власт, избирателският контрол над тяхната работа не е по-малко необходим. Не е досатъчно само да не гласуваме за слабо работещите. Трябва да знаем необходимите за кандидатите качества, преди да ги избираме.

Трябва да знаем и истинските разходи на представляващите ни и управляващите ни. Сами трябва да разпознаваме мошениците сред овластените. Необходимо е да следим доколко управляващите увеличават бюрокрацията. Мисля, че тя не спира да се увеличава.

Има всички условия, за да изслушаме всеки мислещ избирател. Защо не се дава думата на всеки да каже кой може да го представлява? От множеството възможности за избор избирателят може да прецени кой съчетава най-много ценени от него качества. Защо не се използват съвременните средства за комуникация, за да се събира информация за индивидуалните предпочитания на избирателите? Кому са необходими сегашните манипулативни данни за нагласите на избирателите, според социологическите проучвания? Необходими са на борещите се за власт партии.

 

Дамян Томов

Неучастие в греховете

Участието във функционирането на настоящата политическа система означава и съучастие в нейните грехове. В системата на днешните институти и нрави е трудно да осъществяваш и неутрална функция. Партокрацията може да функционира само с пороците си. Но нашето мълчание постоянно изразява съгласие с такова функциониране. Да стоим като свидетели не е достойно. А правейки първи крачки, за да преодолеем посредствеността, ние срамежливо отстъпваме на скромна позиция. Придобили малко ентусиазъм, за да изразим мнението си, на другия ден ние стигаме до отчаяние затова че като че ли сме надценили своите сили. Започваме да изискваме от себе си по-голямо търпение и по-примерен подход.

Всеки има право да решава за себе си. Но човек, поемащ отговорност за действията на повече хора, не трябва да вижда в тях прости средства за реализация на своята инициатива. Само самите тези хора могат да решават за своето участие или неучастие в тази реализация. Могат да решават, помнейки, че справедливостта трябва да се защитава от хората. Трябва да помним за свързаността си с общността морално и политически. Тя ни заставя все пак и в греха да действаме заедно с общността в някаква посока. Трябва да се отличаваме от нея, без да се отграничаваме от нея. Затова е добре да имаме представителство в обществените органи, за да ограничаваме злото. За политиката на присъствието е необходима самовзискателност, а не само бягство от греховност.

Д. Стоянов

Необходим финал на трагикомичната ситуация

Време е за безвъзвратно „Сбогом!“ на трагикомичната ситуация с вече тридесетилетно лишаване на суверена в нашата република от правото да изразява мнението си за държавното устройство и формата на управление в републиката. Република с парламентарно управление по Конституция, парламентът на която не можеше да приеме решение за произвеждане на национален референдум относно изменения в най-съществени разпоредби на Конституцията! Действително многодесетилетно неспазване на разпоредбите на всички алинеи на чл. 1 от Конституцията на Република България!

Вярно е, че решенията на Конституционния съд трябва да се изпълняват. Но не е вярно казаното от президента Радев, че те не се коментират. Те трябва да се коментират, за да може по-добре да се разбират. Трябва да се изясняват възможно най-широко и задълбочено. Иначе политическата ни съзнателност ще „куца“.

Няма никакво основание оправдаването на досегашното положение от някои прависти с написаното в глава девета на Конституцията. В тази глава се определя съотношението на правомощията на Великото народно събрание с правомощията на Народното събрание. В нея няма нито една дума за правомощията на народа-суверен. Следователно, тях трябва да разбираме в съответствие с разпоредбите на чл. 1 от Конституцията. Ако в нейното тълкуване може да се прилага някаква аналогия за правомощията на Народното събрание, логичното е, че разпоредбата на чл. 160, ал. (1) за по-високи изисквания към парламента при решаването „да се произвеждат избори за Велико народно събрание“ ще е валидна и при приемането на „решение за произвеждане на национален референдум“.

Вярно е, че в глава девета на Конституцията не е казано дали Народното събрание може да решава за произвеждане на референдум относно промени във формата на държавно устройство и държавно управление. Но не е казано и че не може да прави това. За да може да се спазват алинеите на чл. 1 от Конституцията, народът трябва да има право да прави посочени в глава девета, чл. 158 промени. А за да е неговото право действително, е необходимо, в съответствие с чл. 85, т. 5, Народното събрание да може да приема решение за произвеждане на такъв национален референдум.

В становището на Висшия адвокатски съвет по конституционно дело номер 8 от 2016 г. се казва, „че в страните, в които е допустим конституционен референдум, има подробно разработени норми в самата конституция и закони, за разлика от българската нормативна база“. Ако тази разлика трябва да се ликвидира, крайно време е да се работи за това. Но ето вече цяла петилетка изтича от публикуването на това становище и не е известно да е направено нещо в тази насока.

Недопустимостта на ограничаването на човешките права не се гарантира в по-голяма степен, ако Конституцията се изменя от държавна институция, отколкото ако се изменя от суверена. Преди гласуването на референдуми може да изразят мнението си много повече хора, отколкото преди гласуване във Велико народно събрание.

Висшият адвокатски съвет смята, че народът „може да осъществява правата си чрез формите на прякото управление“; „че формите на прякото управление са най-близо до народния суверенитет“; че една „от формите на осъществяването на учредителната власт е именно привличането на народа да участва пряко в някоя от фазите на процедурите по приемането или промяната на конституциите“. Затова били необходими разпоредби на Конституцията и закона. Нищо не пречи да ги утвърди този, от когото по Конституция произтича цялата държавна власт.

Не Конституцията, а ЗПУГДВМС ограничаваше законово произвеждането на конституционен референдум относно въпроси от компетентността на Велико народно събрание. Фондация „Български адвокати за правата на човека“ в становището си по конституционно дело номер 8 от 2016 г. заявява, че специалният предвиден в глава девета от Конституцията ред за нейното изменение „не изключва това да стане по силата на решение, взето чрез референдум“.

Мераклиите да останат в историята като „велики български народни представители“ са много. Мераците са много и, ако се сбъднат, и масрафите няма да са малко. И не става дума само за допълнителните финансови разходи, които република България трябва да направи, докато изтърпи VIII Велико народно събрание. Става дума и за времето, със стойност на историческо безвремие, в което българската държава ще задълбочи изоставането си от напредналите във възходящото си развитие държави, докато се занимава с архаични парламентарни процедури. Става дума за неизбежното изтощаване на и без това недостигащата политическа дееспособност на българските избиратели, докато немеят пред телевизионния екран. Правата и чувството за отговорност на човека са взаимно свързани. Колкото по-ограничени са правата на суверена у нас, толкова повече се понижава чувството за отговорност на българските граждани за съдбата на тяхната държава.

Седмото Велико народно събрание утвърди поредното велико разделение на българския народ, продължаващо до днес. Осмо Велико народно събрание може само да го задълбочи.

Злото пред нас и в нас

Еднакво е вредно. Самодоволството, че виждаме злото у другите не е много по-малко зло от самолюбието. И в двата случая духовният багаж не достига.

Така или иначе търпим унижението си в съприкосновение със своето безправие. Това търпение разкрива не великодушие, а безчувственост. Неспособността ни да противостоим на партокрацията не е непорочност. Грешно е цялото ни общество, грешни сме и ние заедно с него. Безспорно е съучастието ни в собственото ни обезправяване с нашите премълчавания и проявления на малодушие. То ни е наследство от изтеклия век и ние продължаваме да си го поддържаме. И преди проявявахме неспособност да си четем конституцията, и сега е така.

Грешим заедно с другите, чакащи да получат одобрението на благовъзпитаните умове. Страх ни е да не ни осмеят и освиркат. Необходима ни е изповед пред себе си без двусмисленост и увъртания. Трябва да почувстваме собствената си сила и собствената си слабост; да си дадем сметка, че думите ни много изпреварват делата ни; да се освободим от собствената си посредственост. Иначе ще чакаме избавление, оставайки си в бездната на отчаянието. Досегашните ни призиви за съпротива срещу неравноправието не са чужди на отчаянието. Необходима е по-конкретна работа във всяка конкретна ситуация.

Ст. Съботинов

Функциониране на политически структури

Партиите имат паразитно отношение към политическите структури на страната. Партийното сътрудничество има за предмет господството над тяхното функциониране. Съперничеството на различни мнения относно потребностите на цялостния човек остава на последно място. Жаждата за власт постоянно преследва партийните функционери. Даже и рекламирайки свободната дейност, те се стремят да налагат на хората своето управление. Така виреят авантюристични команди, налагащи на общността лични интереси.

Ако властта се явява в качеството на цел, намират място и подходящи за нея средства. Вирусът на тоталитаризма прониква във всички партии, включая в наричащите се либерални, народни или демократични. Партиите само на думи си поставят за цел създаването на условия за личностна реализация на всички хора. За партията е важно човешката маса да е непоколебима в подкрепата си за нейната парламентарна борба. Разкриващият се като самостоятелна личност човек се разглежда от партийците като фактор на анархията.

Партиите отучват хората от политическа самостоятелност и ги тласкат в блатото на конформизма. Те ги отвличат и от истината и от стремежа да бъдат сами себе си. Преследвайки целите си, те прибягват до лавиране и словесно мошеничество. Придържат се някои и към користни компромиси. Търсят сговорчиви хора с хитрост. Празнословието и разминаването между думите и делата намират широк простор.

Георги Тодоров

Недоволни с незнание-оправдание

В предаването си по телевизия „Евроком“ на 10 април проф. Минчо Христов показа как две десетки избиратели отговарят на въпроса на журналистка: „За какво гласуваме?“. Около 75% от попитаните не знаеха за избирането на какъв орган на властта в нашата държава гласувахме през този ден. Професорът не коментира отговорите на многократно зададения въпрос. А интересно би било и какъв процент от питани избиратели биха могли да отговорят на въпроса: „По какво се отличава партията, за която гласувахте, от останалите партии, предлагащи кандидати за народни представители?“ При очакване на отговор за политически съществено основание на избора, едва ли процентът на знаещите защо гласуват за дадената партия би бил по-висок. Но отговорите на единствения въпрос са достатъчно показателни за нивото на политическата грамотност на българските избиратели.

Проф. Минчо Христов може да се надява, че нивото на политическата ни грамотност може да се повиши, ако се научим да гласуваме за непартийни кандидати. На 4-и април 2021 г. Движението на непартийните кандидати (ДНК) е получило около 17 хиляди гласа. Далече е още от 1%, въпреки че в листите му имаше добри кандидати. Надеждите за преминаване на бариерата ми се струват илюзорни, докато няма Движение на непартийните избиратели. А най-жалкото е, че и всички, които гласуваме, не знаем защо избираме парламент, който, въпреки че по конституция сме парламентарна република, не може да предложи произвеждане на референдум, за да може нашият народ да изрази мнението си за държавното устройство и формата на управление в своята държава.

При сегашното тълкуване на Конституцията ни народният представител измества избирателите си от възможното им участие в работата на институциите и от друга тяхна роля в обществено-политическия процес. А той трябва да отстоява тяхното присъствие на политическата сцена. Така ще способства за повишаване на политическата ни култура. Но когато се оказва, че представляващите ни в Народното събрание не отстояват неговите и техните собствени депутатски права, тогава изчезва и последната ни надежда за политическо равноправие у нас.

В една избирателска самоорганизация избирателите и представляващите ги депутати ще могат взаимно да повишават политическата си култура. Защото и народните представители са избиратели.

Взаимодействие: овластяващи – овластени

Чрез разкриващия се като битие-институция човек-власт организираните хора разчитат сами да се поемат като интегрирани в група от институционална съвкупност. А днешното посредничество на човека-власт води до политическо безмълвие на мнозинството. Политическите права на мнозинството остават принизени до нивото на уличното скандиране. Взаимодействието на законодателите и избирателите почти изчезва.

Взаимодействията на българския парламент са вътрешни и външни. Досегашните му изчезващи взаимодействия с представляваните са предизвиквали политически кризи. Такава криза доведе до оставката на правителството на Жан Виденов. Това правителство и подкрепящото го парламентарно мнозинство не умееха успешно да взаимодействат с представляваните от тях. Неумелото представляване и управление се дължеше на ниското качествено ниво на правителството. Това поставя под съмнение и качеството на излъчилото членовете на правителството тогавашно парламентарно мнозинство. В тогавашното мнозинство имаше мъдри и честни хора. Но депутатите в него изпълняваха указанията на ръководството на БСП, в което надделяха неопитни и недостатъчно нравствени хора.

Подобни първоизточници имаше и политическата криза през 2013-2014 г.г. Тогава меракът за власт у БСП надделя над разума. Поеха управлението на България, без да имат достатъчна подкрепа в парламента.

Важно е и качеството, и количеството. На новоизбрания български парламент засега знаем партийно-количествените признаци. За качеството на някои от парламентарните групи може да предполагаме по преизбраните муцуни.

Знаем, че проф. Минчо Христов подлагаше на опустошителна критика законодателната инициативност и слабата самовзискателност на народните представители от 44-тото Народно събрание. За да не се стига до необходимост от такава критика на депутатската инициативност и дейност и на 45-ото Народно събрание, трябва да следим и критикуваме парламентарната дейност още от самото ѝ начало.

Механизми, прикриващи необходимостта да мислим

Политическите партии правят избор вместо нас. Те ни обричат на политическо бездействие. Призовават ни към решителност в подкрепата си за техния избор. Искат от нас вътрешно усилие, утвърждаващо раболепието ни. Разчитат на безволие на душите ни.

Избираме ги за борци с корупцията, а стават нейни сътрапезници. На протестите през 2020 година много от тях участваха под лозунги против нея. Би възникнало стълпотворение, ако трябваше да издигнат всички позитивните си лозунги. Обединява ги загнилият партиен парламентаризъм. Разновидностите на лъжата за партийната демокрация са много. Маскират я в приказки за национално единство. Успяват заради нашето, на нейните противници, безгласие.

Въпросът „Какво да правим?“ отдавна е на дневен ред. Отговорът „Да мислим, като гласуваме!“ не е достатъчен. Защото партийците редовно ни избират това, за което може да гласуваме. Трябва да се обединяваме на основата на избор измежду кандидатури, издигнати от самите нас. Но не сме достатъчно силни, за да го направим сега. Претенция за незабавен успех е неуместна. Засега трябва да се ръководим от идеята за най-малкото зло. Подкрепа за „Движението на непартийните кандидати“; отказ от подкрепа на политически партии и от заблудата, че такива партии може да излязат от рутинното си състояние. Необходими са търпеливост и постоянно обновление на средствата за разпространение на инициативата за създаване на самоорганизация на избирателите. Трябва ни висока форма на мъжество за разобличаване на паритйността, пречеща ни да мислим.

 

Св. Томов

Видове неучастие

Може да си припомним видовете неучастие по „Технология на духовните средства“ от Еманюел Муние.

Първо – въздържане от дейност. Не е трудно. Не участваме в партийни мероприятия. Просто въздържане.

Второ – пасивно непослушание. Може да се изрази в несъблюдаване на ритуалите. Но има различни ритуали.

Трето – бойкот. Бойкотът на изборите изисква конкретен подход. Ако няма от какво да се избира, изборът е безсмислен. Зависи дали остава вариантът „не подкрепям никого от предложените кандидати“, или дали има вариант „не подкрепям никоя от предложените листи“.

Може да подкрепя „Движението на непартийните кандидати“. Гените на кандидатите на това ДНК остават неясни. Източникът на инициативата за издигането на отделната кандидатура не ми е ясен. Така ще е, докато няма „Движение на непартийните избиратели“.

Четвърто – „създаване на органи на бъдещо общество“. На такова общество са необходими инициативни избиратели. За да има достатъчно такива, е необходимо продължително общуване с отделни избиратели. Трябва да развиваме контактите с тях чрез разкриване на истината, която те търсят. Това трябва да стане едновременно със създаване на основополагащи звена на избирателската самоорганизация.

Н. Димов

Необходимо действие

Необходимо е защитно действие. Трябва да защитим правата си. Запратени сме в пустошта на републиката. Нямаме право на участие при решаване на проблемите на устройството и формата на управление на нашата република. Изискват от нас да избираме на дузина и половина хиляди граждани само по един представител с право на участие. Кога може да се случи такова участие решава партокрацията.

Да не обръщаме внимание на такова безправие, в което ни поставя не Конституцията, а нейното тълкуване, би значило, че изхождаме от презумпция за собствена виновност. Но сами не знаем за какво сме виновни, та се задоволяваме с такава чисто отбранителна позиция. Търпим духовната дикататура на партокрацията.

Трябва да преодолеем утвърдилите се сили на духовното ни угнетение. Какво действие да предприемем? Трябва ли да избираме обикновено Народно събрание, което да решава кога може да изберем Велико народно събрание (ВНС)? Ако искаме да делегираме собствените си права на VIII ВНС, може и така да направим. За каквото и да е събрание, при досегашните избирателни системи по-различен състав на народните представители не се очертава.

П. Папийски

Властта – превърнато в цел средство

Партийци твърдят, че само чрез властта може да служат на хората. Но въпросът за превземането и запазването на властта почти изцяло овладява тяхното внимание. Парламентарната игра се подчинява на същата цел.

Преди истински да се отдадат на народополезната политика, партийците се плъзгат по тази наклонена плоскост. На това трябва да противостоят безпартийните граждани. Като политическо същество по определение, всеки човек трябва да е и политик. Но и направилите политиката своя професия не трябва да стават изключително хора на политиката. За да не става това, предизборната кампания трябва да се осъществява не от кандидатите за избиране в органите на властта, а от избирателите. Без избирателския контрол професионалните политици започват да вярват в собствената си изключителност. Започват да се стремят към подчинение на другите. Някои стигат до самозабрава, развличайки се с игра във властта.

Демокрацията изисква всички да бъдат подготвени за сътрудничество в дейността на обществените органи. Избирателите сами трябва да откриват имащите призвание да ги представляват. Затова трябва да следят и контролират работата на представителните органи. Тогава няма да е необходимо избираните да говорят толкова много за себе си. Тогава и медиите няма да са прекалено заети с формиране или деформиране на избирателски мнения. Ще се цени опитът и ще намалее целенасоченото пустословие. Органите на властта ще станат по-малко показни и по-работещи.

Недялко Димов

Завоалирано безразличие

Много хора искат присъствие в света. Искат го не вместо безделие. Искат го по вътрешна потребност от самореализация. Тази потребност преодолява ограничеността на много възгледи. Тя кара хората да не се примиряват със съществуващите злодеяния.

Въвличането на пасивните в обществените вълнения умножава илюзиите. Пазарлъците на готовите да подкупват младото поколение и да го отклоняват от истинското му призвание не престават. Младите се отклоняват от общуване, обещаващо да бъде политически плодотворно. Има страх, че изпитанията им в самостоятелни действия може да водят до тяхно политическо закаляване. Искат да ги вкарат в блатото на конформизма.

Много хора са удовлетворени от участието на младите в политически протест. Правейки се на безразлични към политическите им възгледи, те се надяват младите да не търсят нови начини на политическа реализация. А трябва младежките сърца да бият самостоятелно. Изисква се много труд за прокарване на път напред. Напредъкът в самоорганизирането изисква изминаване на много етапи. А трябва да помним и предупреждението на президента Желев, че утъпканите пътища са ялови.

Досегашните политически протести имаха за цел завземане на дръжавни институции. Чудото на институтите на властта няма да дойде. Те са всесилни само ако искаме от тях угнетение. Те са способни да отстояват правата на хората, ако хората изискват това от тях. Институциите може да служат на човека, но не могат да заменят човека. Необходимо ни е самообразование и самовъзпитание.

Стоян Съботинов

Опълчение на защитниците на справедливостта

Много от инициаторите за създаване на „Организация, активно защитаваща истината и справедливостта (ОАЗИС)“ вече не са сред живите. Но инициативата и опитът им за регистрация на непартийна организация на избирателите не трябва да се забравят. С живите „опълченци“ трябва да се подкрепяме.

Трябва отново да се опълчим на партокрацията. Трябва да се опълчим на пренебрежението към разпоредбите на член първи на Конституцията на Република България. Примирението с лишаването на българския народ от правото на непосредствено осъществяване на държавната власт при решаването на проблемите, свързани с формата на държавно устройство и на държавно управление, трябва да приключи. Необходима е победа над това зло, загнездило се у нас, у обикновените българи. Така ще докажем, че сме запазили у нас капчица истинско човешко присъствие. Трябва да поставим някой и друг прът в триумфалната колесница на узурпиралата правото ни партокрация.

Най-после трябва да докажем, че времето и вярата са у обикновените българи. Разпространението на народното влияние върху държавните работи не е опасно. Българите трябва да влязат в ролята си на политически същества. Както прекалената търпимост към партийните игри, така и снизходителността към политиците вирее на почвата на безразличието към политическата дейност. Необходимо е да сме по-строги и към партийците, и към самите нас.

Свилен Томов

Мисли от позициите на общността

Трябва да преодолеем абстракността на мислите ни за взаимността на нашите отношения. Мислите за обществените работи пронизват душите на малко хора. Десетилетия наред се задоволяваме с някоя и друга изкупителна жертва след всяка кризисна ситуация, а общностните работи остават далеч от центъра на вниманието ни. Много грешни избори и липса на виновни за тях. Песимизмът преобладава и множеството с външни фактори се оправдава. Оставайки безчувствени към колективното зло, ставаме съучастници в утвърждаването на институционален безпорядък. Мъчим се да го сведем изключително до индивидуални слабости на отделни хора и така да признаем тяхното морално усилие като единствено лекарство за колективните разстройства.

Необходими са едновременни индивидуални и колективни усилия. Съществува не само безпорядък. Има встъпващи в сделка с него хора. Когато безпорядъкът достигне апогея си, стигаме до поредната криза. Изчезването на партиите е необходимо за жизнеността на ресурсите на вехнещия скелет на обществото. То е необходимо за жизнеността на политическата същност на гражданите-избиратели.

Още не започнало това изчезване предизвиква яростно съпротивление. Партиите се крепят на рутината. Те разчитат на нашия умствен мързел. Разчитат на недостиг на въображението ни, на наша неспособност да си представим себе си в ново обществено положение. Насаждат у безпартийните чувство за нравствена уязвимост за това, че при обществени промени ценностите им са под заплаха. Затова от нас се изисква смелост и инициатива.

П. Тодоров

Съмнения – пренебрежение

До днес много партийци мислят, че обикновените българи не са достигнали политическа зрелост, за да могат да се изказват за държавното устройство на България. Необходими били прости въпроси, за да може българските граждани на референдум да им отговорят с „да“ или с „не“. Представител на „Правосъдие за всеки“ смята, че законодателят не е предвидил и достатъчно време за обсъждане на проблемите, които може да се решават с произвеждане на референдуми. Правата на народа за участие в разрешаването на обществени проблеми с произвеждане на референдуми трябвало да влизат в сила постепенно, малко по малко.

Това е днешно проявление на архаичното мислене, довело до свикването на Седмото Велико народно събрание. Решението за свикване на това събрание бе лансирано на „кръглата маса“ през 1990 година. С неговото свикване беше пропусната възможността да се активизира мисленето на обикновените българи, за да преосмислят малкия си политически опит, натрупан през 1971 година. Така беше продължена традицията ни на политическо безпаметство. Вместо да осмислят критически четиридесетилетното си участие в Отечествения фронт, обикновените българи станаха отчуждени и по-отдалечени наблюдатели на политическия процес.

Дали отстрани политическите процеси стават по-ясни е спорно. Но че народът изгуби и малката си възможност чуваемо да говори политически е безспорно. Тя се замени с възможността да се крещи по улиците. Но пренебрежението към способността на безпартийните да мислят политически остана.

Гр. Вълчанов

Вероятност

240 народни представители не могат да приемат решения за изменения на държавното устройство и формата на управление в Република България. според тълкуването на Конституцията от 1991 година. Те не могат, според тълкуването, да предоставят възможност за приемане на такива решения и на българския народ. Ако броят на народните представители се увеличи със 160, те придобиват право да правят всички изменения, които народът не може да прави. Специалисти по теория на вероятностите трябва да изчислят разликата във вероятните възможности на Великото и на обикновеното народно събрания.

Количествената разлика е очевидна. Но качествената не е. Нали когато избираме обикновеното Народно събрание, ние избираме 240-те най-правоспособни българи. Логично е да мислим, че ако към тях прибавим следващите по-правоспособност 160 българи, които партиите ще ни посочат за депутати във ВНС, средното ниво на правоспособност на 400-те депутати ще се намали. Но вероятността сред тях случайно да попадне някой неизвестен гений ще се увеличи. А по силата на такава логика вероятността за попадане на изключително способни българи сред умуващите над конституционните проблеми е по-голяма при всенародно обсъждане и подготовка за референдум, отколкото във Великото народно събрание.

Ориентация в разнообразие

Практическите действия за създаване на инициативни групи, можещи да се обединяват в политическа самоорганизация на избирателите, предполага ориентация сред множеството граждани. Много хора се считат за справедливи в частните си отношения, но ако им се предложи да се организират, бързо отговарят, че не те са длъжни да въдворяват справедливост в обществото. Такива хора могат да бъдат въвлечени в движение за по-справедливи обществени отношения само ако бъде засегнат техния престиж или безконтролната им „свобода“. Те мислят, че губят честта си едва когато им отнемат красивия мундир. Такива хора не са малко.

Други са консервативни по силата на темперамента си. Сами по себе си те са добри хора. Гледат на света със снизходителност, винаги мотивирана от доверие към човека. Така се оказват препятствие на съпротивата против злото. Задоволяват се само с морализаторство. Склонни са да се примиряват с партийните заблуждения. Страхуват се да не ги обвинят, че произнасят радикална присъда на съществуващата политическа система. Всъщност тази снизходителност към другите се основава на снизходителност към самите себе си. На такава основа се стига до прикрита апологетика на партийните славословия на политическите „обновления“ на оставащите си все същите пребоядисващи се партийци.

К. Кирязов

Възможни участници в съпротива срещу партийното господство

За да се включи в движение или организация, противостоящи на партийното господство, човек трябва да е искрен в отношенията си с другите. Той трябва да осъзнае партийната догма като загнездило се зло в човешкото съзнание. Истинската антипартийност може да поражда гняв при ширещите се партийни пазарлъци. Тяхното продължаване в обществения ни живот лишава честните хора от състоянието на самоудовлетвореност. Духовното състояние на антипартийните българи днес е несъвместимо с умствения мързел.

Антипартийният дух все още само тук-там искри. За да запламти този дух, е необходимо настойчиво и непрестанно да го раздухваме. Необходимо е щателно и неуморно разясняване на морално-политическите предимства на непартийната самоорганизация.

Светът трябва да се приема такъв, какъвто е. Небходимо е да се изяснява дълбоката му политическа заседналост в партийните коловози. Искрени или неискрени, партийните пристрастия се съпътстват с устойчиви заблуждения относно историческите перспективи. Парламентаризмът се отъждествява с партийността и тази заблуда трудно се преодолява. Вярващите на партийната „правда“ са много легиони и убеждаването им в непартийната истина изисква много продължителна работа.

Честита Нова година!

П. Грудов