Характер и случайност

Считат епистемокрацията за общество на осъзнатото невежество. Подкрепям становището, че човек не може да управлява авторитетно, приемайки и признавайки собствената си погрешимост. Талеб е прав, считайки, че за хората е необходимост да бъдат заслепявани от знанието. Според него, сме създадени „да следваме себе си, защото предимствата в това да си част от група надминават предимствата да си сам. За нас е по-изгодно да се движим заедно в грешната посока, отколкото сами в правилната. Тези, които са последвали самоуверения идиот вместо интровертния мъдрец, са ни предали част от гените си. Това е очевидно, ако погледнем патологията на обществото ни – психопатите винаги успяват да привлекат последователи.

От време на време срещате представители на човешкия вид, които притежават такова интелектуално превъзходство, че могат да променят мнението си без усилия“ (Насим Н. Талеб, „Черният лебед“, изд. „ИнфоДАР“, 2011, стр. 287). Взаимно преминаващите една в друга противоположности необходимост и случайност за тях губят определеността си.

* * *

Колкото и да е високонравствен човек, във вихъра на партийно-политическата изборна система той е принуден да действа като партиен глашатай. В най-добрия случай той остава „приятен“ партиен парвеню. Може да се задоволява да ни въздейства само с възпитателни мерки. Може да се задоволява с политическо морализаторство, формирайки квазидействено отношение към обществото. Партийното морализаторство е идеологически капан, нивелиращ социалните бури до душевен бунт.

За човека не може да се съди само по това, което сам за себе си говори, но не може и по казваното за него от партийните му противници. За тях той е интересен предимно като бройка от „шайка престъпници“. Партийците забравят, че трябва да обръщат нравствените изисквания предимно и главно към самите себе си. Моралът изисква да търсим вината преди всичко у самите себе си. Готовността да осъждаш другите е отстъпление от морала. Партийците смятат, че това не е валидно за тях.

Д. Стойков

Електорат с ограничена роля

Преди да избираме представителите си – избират ни ги партии. Първичният избор е партиите да се самоизбират. Продължаваме да легитимираме самозванци. Анализатори ни анкетират и анализират. Самозаблуждават себе си и нас, за да не се потрудим да го правим сами – самозаблудени избиратели, че сами взимат решения. Така инициативността се счита за несистемност и се клейми като свличане в пропастта. Политическата патология в нашата история продължава да се излива в плоски шеги и вендети на дребно. С вицове мамят наивните, за да не спрат да тъпеят.

По студиа и зали много изречения с повтарящо се значение. Младите избиратели масово се разграничават от политическия живот. Как да ги убедим, че трябва да се самоорганизират, когато следват само емоции или отказват да гласуват? Казват, че партийните идеали са изчерпани и приписват това на всеки политически идеал. Много казват, че неодобрявайки и тези, които печелят, и тези, които губят, предпочитат да се забавляват.

* * *

Обезправени в избора смятат за достойно да се надигат на партийците с ръчния си глас. Това остава единствено предимство на призваните да бъдат електорат. Така защитават достойнството си.

По думите на Густав Льобон за изборните тълпи, у електората следва да е видима слаба склонност към разсъдителност. И сега партийните кандидати не искат да разсъждаваме за системата. Разсъждаващите за системата се анатемосват като несистемни.

Така сред изборната тълпа и не достига, и не се признава критичния дух. Партийците не искат да се занимаваме с обществената същност. Същностната критика може да разкрие тяхното политическо безличие, да осветли еднообразието на многобройните им платформи. В изборната тълпа се търси не мисъл, а лековерие.

Ако искаме да направим нещо, трябва да намерим мислещите.

Стоян Съботинов