И през 1986 година българската политология още откриваше „в социалистическа България един вътрешнополитически обединен народ“ (сп. „Социологически проблеми“, 1986, кн. 2. стр. 12). Но в съзнанието на българските партийни политици доминираше провинциализъм. Таванът на това съзнание беше нисък.
Новоизказаните мнения се оценяваха като съответстващи на гледната точка на авторитета или се заклеймяваха като еретични, ако не безсмислени. Догматичното съзнание обожествява лозунги, текстове и формули, служещи му за заклинания във вярност и непоколебимост. Субординацията за него стои много по-високо над аргументацията. „Върхът“ на командно-бюрократичната система се представя за непогрешим изразител на общонародните интереси.
Под ръководството на политиците-партийци появилото се у нас възхищение от пробудилия се за своята цялостност взаимосвързан свят само за период от 3-4 години се превърна в срам и страх от едната негова част и в робско преклонение пред другата. За многократно повече години след това не можем да се почувстваме равноправни с този свят. Този подтискащ комплекс ни тласка от една крайност в друга. Светът, който представяхме за съюзник, равен на слънце и въздух, изведнъж започнахме да представяме като създаден, за да ни ограбва.
Властта отново остана съсредоточена в ръцете на една върхушка, както беше в НРБ. От една страна – власт при разпореждане със стопанските ресурси, от друга – власт при разпореждане с духовни ценности. Анонимност и обезличаване при взимането на конкретни решения – санкциониране на решенията като единствено правилни чрез авторитета на облечени с обществено доверие институции. Безнаказаност за неблагоприятни обществени резултати от различни действия – липса на демокрация и обществена критичност. Свеждане на търсенето на отговорност до бъдещо неизбиране – стремеж на понастоящем избрани към по-голямо облагодетелстване.
До кога ще се самоунижаваме?!
