Население – морал на управление

Населението възпроизвежда морала на управлението. То чака да му посочат добрия, за да отхвърли лошия. Историята не може да ни учи, докато сме неспособни да се учим.

Но ние сме хора хоробии. Като не стигат добрите гайдарджии, избиратели играят и по свирнята на каквито имат. Като няма кой да предлага свестни въпроси за референдуми, с които постепенно да си оправим човешките права, БСП ще ни занимава с проблеми, които те, представляващите, са длъжни да разрешават. Референдумът за ядрената енергетика не свърши никаква държавна работа, но помогна за посъживяване на партийните редици. Голяма работа, че се е похарчил някой и друг лев на данъкоплатците! Защо да не послужи за същото и Истанбулската конвенция? С един удар ще паднат няколко зайци. Партийното ръководство ще избегне мъките на самостоятелното решаване за определяне на необходимото партийно поведение. Ще се демонстрира привързаност към демокрацията, макар и плебисцитната. Някой и друг неинформиран ще разбере, че партията още е жива, функционира и току-виж, че допринесъл за някакво увеличаване на електората. Малко ли е всичко това?

Нека са живи и здрави със забравените си идеали, пък ако имат късмет, да го постигнат!

Пею Папийски

Омагьосани кръгове

Омагьосани кръгове на българската „демокрация“ посочи Тодор Живков. Но той не направи необходимото за разваляне на магиите, в които се бе оплела „народната демокрация“. Нищо по-значимо против магиите не направиха и анатемосалите го негови наследници-вносители на атлантическа „демокрация“ у нас. Оплетоха в магиите си и сегашния ни президент, който не се отзова на призива на бургаски избиратели да постави чуваемо въпроса за необходимостта от разсичане на новите омагьосани кръгове. С това можеше да направи истински български принос за обсъждане на необходимостта от демократизация на Европейския съюз по време на българското председателство. За тази безспорна необходимост може да се направи извод и от казаното в предаването „Панорама“ на 26 януари 2018 година от млада британска гражданка-летец. Но магиите ще си останат, ако само се заменят старите партийни политици с нови.

Похвална е инициативността на премиера Борисов в дейността за ускоряване на присъединяването на западните ни съседи към Евросъюза. Само че народите на тези съседни страни едва ли ще ни благодарят, ако трябва да следват примера на намиращата се в състояние на атрофия наша парламентарна „демокрация“.

Безспорно е, че демокрацията ни никога не е била истинска. Но атрофията на отделните демократични елементи в парламентарната ни република не започна при председателството нито на г-жа Караянчева, нито на г-н Главчев. Тази атрофия започна с приемането на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, приет от 40-тото Народно събрание на 29 май 2009 година. С неговия чл. 9 народните представители, следвайки текстуално тълкувателно решение на Конституционния съд от 2003 година, в което е пропуснато да се подчертае, че „Народът винаги запазва върховната власт за себе си...“, забраниха на народа да упражнява върховната си власт. На свой ред, Конституционният съд в решение номер 9 от 28 юли 2016 година, позовавайки се на цитираните в предходното изречение думи дума по дума, констатира, че следвайки „логиката за съчетаване на прякото и представителното осъществяване на суверенитета, Конституцията и ЗПУГДВМС определят като посредник в този процес Народното събрание, именно поради високата степен на неговата демократична легитимност, но и защото изразява и представлява най-непосредствено интересите на целия народ“. И този високодемократично легитимен и най-непосредствен изразител и представител на „интересите на целия народ“ няма право да зададе на този цял народ какъвто и да е въпрос за промяна в държавното устройство на България!

Ето какво означава български парламент в парламентарната ни република!!!

Не си ли омагьосан или очарован ти, уважаеми избирателю, който продължаваш да вървиш по гайдата им?

Не – на идейното съучастие в междупартийната конкуренция

Мнозинството граждани са изключени от идейно съучастие във функционирането на същественото съдържание на атлантическата политическа система. „Легитимираните представители на системата я канонизират като незаменяема.

Гражданите имат право на обединяване и защита на своите интереси. Но ако в името на тези интереси си поставят за цел политическа промяна по мирен път, послушният на партокрацията и прилагащ гласуваните от нея закони български съд не регистрира сдружението им. Българските граждани не могат да си поставят цели за усъвършенстване на обществените отношения, защото и да опитват да се сдружават за постигането им, Конституцията политически ги обезправява, медиите гласовете им заглушават, а и правораздавателни и правоприлагащи органи срещу тях се обединяват. С това омбудсманите се примиряват. Противовесите на слепената правнополитическа система се онищостяват.

Политическата състезателност е сведена до групово-партийна. Човекът-личност вече не се признава за политическо същество. Защото Платон и Аристотел вече били остарели! Главната цел на групите-партии е да формират конюнктурни партийно-политически предпочитания, защото по природа, такива липсвали у хората.

Днешният човек от мнозинството граждани не се признава за пълноценен. Човек, който не се признава за правоспособен да отстоява мнение за една или друга страна на обществено-политическата необходимост, не е равноправен.“ Политическите конкуренти разчитат на подкрепата му заради икономически ползи. Разчитат, че икономически заинтересованите от изпълнението на предизборните им програми по-лесно приемат и техните политически замисли. Но не разчитат на привлекателност чрез справедливост. Доказани предимства на идеи за справедливост у нас не гарантират политическа подкрепа. Необходим е признат за авторитет ръководител на организацията. У нас външните черти и доказаната пробивност на ръководителя имат особено важна роля. Моралните предимства винаги се поставят под съмнение. А манифестиращите преданост често спират да я потвърждават, ако се наложи задачи да изпълняват. Така създаването на непартийна политическа организация заради едната справедливост е задача с много неизвестни. Желанието на някои хора за изява не е достатъчен ресурс. Ще трябват способности за общуване, завоювано доверие, готовност за продължителна конкуренция с противници.

* * *

Противниците на безпартийността може да намират начини за предизвикване на безпокойство у привържениците ѝ, за заплахи за сигурността на близките им. Може да предизвикват чувства на мъка и немощ, на съмнения за преследване. Може да им предсказват неуспех, физическа агресия, лични конфликти. Може да им демонстрират несъвместимост и невъзможност за общуване с други хора, да настройват против тях свои привърженици. Така намиращият се сред подстрекатели лесно може да почувства липса на приятели. Тогава много от начините за отстояване позиции стават несигурни. Трябва да се отчитат и заплахите за социалната сигурност.

Мисля, че хората се интересуват не само от политическата демокрация. В морално-политическото съзнание има колебания. Трябва повече да се опираме на необратимостта на развитието на научно-техническото познание. Само с тезата, че политиката е концентриран израз на икономиката може да стигнем до едностранчивост. Колкото и концентриран израз да е политическата идеология, сама не може да изрази цялото богатство на съдържанието на съвременната икономика и на средствата за нейното управление. Преди 55 години президентът Джон Кенеди казва: „ Ние се нуждаем не от идеологически етикети и клишета, а от по-фундаментални дискусии по по-общи, тънки и технически въпроси, разрешаването на които е необходимо за успешното развитие на огромния икономически механизъм...“ („Ню Йорк Таймс“, 12 юни 1962, с. 20). Президентът Кенеди не е разглеждал тези въпроси като частни. Той не ги нарича идеологически, считайки ги по-фундаментални, по-общи и по-тънки от идеологическите оправдания на партийните деяния. Вероятно, той поставя на преден план въпросите, които днес се включват в глобалната проблематика.

Въпросът за отношението към науката и техниката е неделим от проблематиката за универсалната връзка. Трябва по-задълбочено да си изясняваме светогледните проблеми. Тогава още по-убедително ще доказваме вредата от съвременните политически партии.

Григор Вълчанов

Власт и сън под протекъл покрив

Честита нова година!

Властта „обител“ за поклонение ли е? В мнозинството ни за нас такава обител са институциите на властта на грубата сила. Покланяхме се и още се кланяме на нейните носители – прикрити другостранни завоеватели и наши парвеню-деспоти. Докога ще продължаваме така?

Време е да „пълним“ нашето съзнание с нравствено съдържание. Време е да сменим култа на силата с уважение към човека. Време е героят „материална сила“ да отстъпи преднината на обществения деец.

Социална възвишеност общественият деец постига с поставянето на обществените интереси над собствените. Колкото по-голям обхват на обществени интереси има в работата на индивида, толкова по-голям е просторът за индивидуалното му възвишаване. Не трябва да пестим и емоционалния израз на отношението си към възвишеността в миналото, идейното наследство на което трябва да преосмисляме и преоценяваме, а отказът от което води до политическо вдетиняване. Обществото не може да се върне в детството, но политически може фарсово да се вдетенява. Така необходимостта от самовзискателност подценява и с йерархията на властта се подиграва. А с подигравки проблеми не се решават.

Днес не липсва натиск за децентрализация и по-широко участие на гражданите в приемането на засягащите ги решения. Осъществява се често от малцинства, когато решаването на общозначими задачи засяга интересите на населението от отделни райони. Това допринася и от местна гледна точка да се дооглеждат цялостните последствия от централизирано решаване. Задачата е установяване на хармонично управление като на различните нива на проблематизиране и предлагане на решения се привличат да участват всички желаещи. Естествено, участващите в решаване на регионални и глобални задачи местни дейци трябва да са истински избраници и представящи, освен своето, и общественото мнение сред делегиращите ги.

Интересът към тези изисквания трябва да измести интереса към досегашните парламентарни „дясно-леви представления“. Римският клуб още през миналия век предупреждаваше, че „изкуствено стимулираните партийни вражди, целящи печеленето на повече гласове на изборите и доста често небазирани върху някакви забележими идеологически разлики, могат да се окажат трагични...“ Доминирането на изкуствената раздвоеност управляващи – опозиция спъва изразяването на многообразие от съображения и плурализма на мненията. Консенсусът и общоприетите правила обезпечават възможно най-голяма свобода и разнообразие на мненията. Разнообразието не води до хаос, а се взаимообуславя с реда. Дясно-лявото доминиране води до изолиране на избирателите от властта.

* * *

Сериозните промени на Конституцията, от които зависи политическата свобода на мнозинството българи, вече четвърт век чакат демократично мислещ състав на Конституционния съд, който да направи нормално тълкуване на конституционните текстове, позволяващо политическа демократизация в България. Не знам дали ще дочакам подходящ за такава работа състав на Конституционния съд. Може и да не доживея до него, щом като чакаме някой да ни подарява добър състав от законодатели и такъв от тъклуватели.

Решенията на Конституционния съд обслужват интересите на партокрацията и тя определя състава на този съд чрез партийно излъчвани народни представители и президент. Въпреки многото словоизлияния за народния контрол и през 2013 г., механизми за контрол върху властническите актове няма. Възможността практиката да се променя от следващи състави на Конституционния съд не помага, защото и следващите служат на същата партокрация. Право на последна дума за орган, неизбиран от суверена, означава лъжедемокрация. В САЩ поне съдебната власт е изключена от собственото ѝ върховно овластяване в Конституционния съд. Малкото будни умове в България отдавна са забелязали и този минус на нашата Конституция. Истината по въпроса е изразена с думи на Николай Вълчев в областен всекидневник от 2003 г.: авторите на Конституцията ни „като че ли са приели априори обективността на съдиите и са изпитвали заешки страх да ги признаят за живи, нормални хора със свои страсти, страхове и убеждения, в това число политически.

Митът за т.нар. деполитизация изпълва отношенията по обществения договор за властта с лицемерие и некоректност. Обществото има сетива за това и реагира негативно. Доверието отдавна е опорочено и порокът очевидно не е въведен от управляваните. Тези проблеми, за съжаление, никога не са били в дневния ред на политическите партии в България. Дали защото нямат сетива, или защото се чувстват удобно в лицемерната среда?

Едва ли са много хората, които не виждат, че покривът на българската демокрация е протекъл...“ Годините доказват, че не са малко. Едва ли сами ще се сепнем, докато не ни отнесе селят. След като периодично се измокряме, свикнали сме да стоим на пек и вятър, за да се сушим. Но щом като надеждата умира последна, да се надяваме, че по време на Европредседателството у нас, контролиращият от 10 години съдебната ни система Евросъюз най-сетне може „да си отвори очите“ за основната несправедливост. 

Според изследователи, преобладаващото мнозинство от хората и в съня не търсят причината на злото у себе си. Преобладаващото мнозинство и на сън страдат заради собственото си състояние, а не заради страдания на другите. Как да се надяваме на българска политическа демократизация, ако хората и в процеса на несъзнателно, стихийно, възпроизвеждане на психическите си процеси слабо отразяват интересите на другите? И как би могло съзнателно да се противостои на тази психично-отразителна едностранчивост при избирателна система с прикрито самопредлагане на избираните? При такава избирателна система не създаваме ли предпоставки за кошмари и в будното ни състояние? Не можем ли да накараме и нашите избраници да помислят по тези въпроси?