Власт и сън под протекъл покрив

Честита нова година!

Властта „обител“ за поклонение ли е? В мнозинството ни за нас такава обител са институциите на властта на грубата сила. Покланяхме се и още се кланяме на нейните носители – прикрити другостранни завоеватели и наши парвеню-деспоти. Докога ще продължаваме така?

Време е да „пълним“ нашето съзнание с нравствено съдържание. Време е да сменим култа на силата с уважение към човека. Време е героят „материална сила“ да отстъпи преднината на обществения деец.

Социална възвишеност общественият деец постига с поставянето на обществените интереси над собствените. Колкото по-голям обхват на обществени интереси има в работата на индивида, толкова по-голям е просторът за индивидуалното му възвишаване. Не трябва да пестим и емоционалния израз на отношението си към възвишеността в миналото, идейното наследство на което трябва да преосмисляме и преоценяваме, а отказът от което води до политическо вдетиняване. Обществото не може да се върне в детството, но политически може фарсово да се вдетенява. Така необходимостта от самовзискателност подценява и с йерархията на властта се подиграва. А с подигравки проблеми не се решават.

Днес не липсва натиск за децентрализация и по-широко участие на гражданите в приемането на засягащите ги решения. Осъществява се често от малцинства, когато решаването на общозначими задачи засяга интересите на населението от отделни райони. Това допринася и от местна гледна точка да се дооглеждат цялостните последствия от централизирано решаване. Задачата е установяване на хармонично управление като на различните нива на проблематизиране и предлагане на решения се привличат да участват всички желаещи. Естествено, участващите в решаване на регионални и глобални задачи местни дейци трябва да са истински избраници и представящи, освен своето, и общественото мнение сред делегиращите ги.

Интересът към тези изисквания трябва да измести интереса към досегашните парламентарни „дясно-леви представления“. Римският клуб още през миналия век предупреждаваше, че „изкуствено стимулираните партийни вражди, целящи печеленето на повече гласове на изборите и доста често небазирани върху някакви забележими идеологически разлики, могат да се окажат трагични...“ Доминирането на изкуствената раздвоеност управляващи – опозиция спъва изразяването на многообразие от съображения и плурализма на мненията. Консенсусът и общоприетите правила обезпечават възможно най-голяма свобода и разнообразие на мненията. Разнообразието не води до хаос, а се взаимообуславя с реда. Дясно-лявото доминиране води до изолиране на избирателите от властта.

* * *

Сериозните промени на Конституцията, от които зависи политическата свобода на мнозинството българи, вече четвърт век чакат демократично мислещ състав на Конституционния съд, който да направи нормално тълкуване на конституционните текстове, позволяващо политическа демократизация в България. Не знам дали ще дочакам подходящ за такава работа състав на Конституционния съд. Може и да не доживея до него, щом като чакаме някой да ни подарява добър състав от законодатели и такъв от тъклуватели.

Решенията на Конституционния съд обслужват интересите на партокрацията и тя определя състава на този съд чрез партийно излъчвани народни представители и президент. Въпреки многото словоизлияния за народния контрол и през 2013 г., механизми за контрол върху властническите актове няма. Възможността практиката да се променя от следващи състави на Конституционния съд не помага, защото и следващите служат на същата партокрация. Право на последна дума за орган, неизбиран от суверена, означава лъжедемокрация. В САЩ поне съдебната власт е изключена от собственото ѝ върховно овластяване в Конституционния съд. Малкото будни умове в България отдавна са забелязали и този минус на нашата Конституция. Истината по въпроса е изразена с думи на Николай Вълчев в областен всекидневник от 2003 г.: авторите на Конституцията ни „като че ли са приели априори обективността на съдиите и са изпитвали заешки страх да ги признаят за живи, нормални хора със свои страсти, страхове и убеждения, в това число политически.

Митът за т.нар. деполитизация изпълва отношенията по обществения договор за властта с лицемерие и некоректност. Обществото има сетива за това и реагира негативно. Доверието отдавна е опорочено и порокът очевидно не е въведен от управляваните. Тези проблеми, за съжаление, никога не са били в дневния ред на политическите партии в България. Дали защото нямат сетива, или защото се чувстват удобно в лицемерната среда?

Едва ли са много хората, които не виждат, че покривът на българската демокрация е протекъл...“ Годините доказват, че не са малко. Едва ли сами ще се сепнем, докато не ни отнесе селят. След като периодично се измокряме, свикнали сме да стоим на пек и вятър, за да се сушим. Но щом като надеждата умира последна, да се надяваме, че по време на Европредседателството у нас, контролиращият от 10 години съдебната ни система Евросъюз най-сетне може „да си отвори очите“ за основната несправедливост. 

Според изследователи, преобладаващото мнозинство от хората и в съня не търсят причината на злото у себе си. Преобладаващото мнозинство и на сън страдат заради собственото си състояние, а не заради страдания на другите. Как да се надяваме на българска политическа демократизация, ако хората и в процеса на несъзнателно, стихийно, възпроизвеждане на психическите си процеси слабо отразяват интересите на другите? И как би могло съзнателно да се противостои на тази психично-отразителна едностранчивост при избирателна система с прикрито самопредлагане на избираните? При такава избирателна система не създаваме ли предпоставки за кошмари и в будното ни състояние? Не можем ли да накараме и нашите избраници да помислят по тези въпроси?