Монопол при дезинтеграция – Не!

От интеграционен нарастването на разделението на труда се превръща и в дезинтеграционен фактор, както поради икономическа, така и поради политическата монополизация. Последица от това е увеличаване на насилието. Заедно с него се засилва и недоверието към институциите. Множат се информациите за нови замърсявания на околната среда, за деморализация, корупция.

Отсъстват сигурност и решителност за борба с несигурността. Съществува страх от организираността, от загуба на собствената идентичност в нея. Един съветва друг да е  „себе си“, а и двамата се оправдават, че са невинни за хаоса в обществото, защото били никои.

Възможността за колективно самоубийство на Земята нараства, а слепотата за нея продължава. В тази ситуация ляво-десните координати не вършат работа. Но ляво-десният политически монопол продължава вече трети век.

Институционализацията на избирателска самоорганизация предполага преодоляване на много конфликтни ситуации. Самоорганизацията изисква преодоляване на страха от загуба на „себе си“ в нея. Изисква и преодоляване на страха от неин провал в отстояване на националната независимост. Колкото и да не са сигурни те днес, изискват се гаранции за институционализираните норми за сигурност.

Невярващите на себе си като политически субекти не вярват и в способността ни за самоорганизация. Страхът от глобална заплаха става страх и от разчитане на собствените сили у много хора. Влияе и сегашната откъснатост на обществените организации от мнозинството хора. Трябват организации, в които всички хора да си намират местата, за да ги правят адекватни и на обществените, и на индивидуалните потребности. Затова е необходимо още продължително и по-масово обсъждане.

П. Тодоров

Повишаване на политическата активност чрез постигане на чуваемост

Ограничеността на избора, за която пише Стоян Съботинов, не зависи само от броя на кандидатите. Партийците може да ни предлагат и по 100 кандидати за едно депутатско място и пак да няма кого „да подкрепим“. Истинността на демокрацията не се определя от броя на кандидатите за избиране.

Не е изключено понякога всички хора от дадена обществена група да са на едно и също мнение за най-достойния да ги представлява. Тогава да се изискват и други предложения на кандидатури за участие в избора на техния представител е глупаво. Формализмът предостатъчно изтощи България през XX век.

Важен е не броят на предлаганите кандидати. Важно е правото на всеки да предлага. Днес правото на всеки да предлага, да отстоява предложения и да гласува е сведено до право на гласуване. За това недемократично лишаване на мнозинството граждани от основни политически права са виновни не само обявилите се за политическа класа партийци. Предявявайки и нереалистични искания, вина имат и много безпартийни избиратели, обхванати от манията „пряка демокрация“. Пряка демокрация като всенародно одобряване на закони може да е полезна за обществения прогрес – самоосъзнаване и самодисциплиниране на гражданите. Но „пряка демокрация“ като участие на всички във всяко овластяване е илюзия.

Правото на всеки да предлага и аргументирано да отстоява предложения за избиране може да се утвърждава по различни начини: узаконени сайтове за предложения и обсъждане в интернет; многостепенни избори; избиране на пълномощници, които да отстояват първични предложения от избирателните секции при номинирането на кандидатите в избирателните райони. Така този, който е чут при правенето на първоначалните предложения за номинации, ще се стимулира да остане политически активен до края на изборния процес.

Гр. Вълчанов

Ограниченост на възможностите за избор и избирателната активност

Гласуването на произведените избори за кметове и общински съвети показа правдивостта на написаното от Св. Томов. Колкото е по-ограничен изборът, толкова е по-ниска избирателната активност.

При още по-ниската избирателна активност на балотажите за кметове гласуването с „не подкрепям никого“ варираше от 2% до 7%. По-точният смисъл на такъв избор е „не подкрепям никого от предложените с бюлетината партийни кандидати“. Защото неискащият да подкрепя никого не участва в гласуването. Предложеното необходимо уточнение трябва да подсказва на негласуващите, че пасивността на избирателите ни води в задънена улица. Само когато такъв избор достигне по-висок от този за всяка партийна листа процент, ще може да докажем, че партийната избирателна система е анахронизъм.

За да се наложи истински избор отдолу-нагоре, ни трябват активност и постоянство. У нас те засега са дефицитни. Когато трябва да проявим политическа активност, мнозинството проявява несекваща търпимост към статуквото. А когато предстои да гледаме сеира на други, изгарящите от нетърпение се умножават. Умеем да наливаме вода в мелницата на мераклиите за политическа изява. Така те се самообявяват за политическа класа и ни считат за политически декласирани същества.

Стоян Съботинов

Самоорганизация – поле за инициативност

Въпросът „какво чакаме?“ заслужава голямо внимание. Чакаме свободно поле за инициативата на всеки. Но ако само чакаме, няма да го дочакаме. Мисля, че трябва да чакаме, докато всеки от множеството политически будни безпартийни сам разгърне инициативността си. Такова разгръщане е неотделимо от подготовката и самоструктурирането на избирателска организация.

Досегашната политическа система не оставя „свободно поле за инициативата“ на всеки, защото обществено-политическите организации фактически не се образуват като самоорганизации. Няма традиция дейците от междинните равнища на организационно функциониране в тях да се издигат от самоорганизиращите се членове. Затова междинните нива остават органи за предаване на предписваща и получаване на обратна информация от членовете, а не стават органи за самоуправление на избирателите. За да не е така, е необходима по-висока политическа култура. Ако не искаме да я придобием, то не ни остава друго, освен, както отдавна беше написано на тази интернет страница, „да теглим“. Не разбирам „теглото“ само в смисъл на глад и голота, а именно и в смисъл на липса на „свободно поле за инициатива“. Липсата на такова поле се взаимообуславя с липсата на синергийно вдъхновение. Нивото на синергийност в разрешаването на социалните конфликти е „близнак“ на нивото на политическата активност на избирателите.

Всеки участник в социално-политическа организация има своя система от цели, която може да е в потенциален конфликт с предложения на други участници. В самоорганизацията основа на синергийния подход към разрешаването на конфликтите може да е идейното единство. Не е необходимо единомислие по всички или дори по няколко идеи. Необходим е само единен подход към приложението на идеята за правото на политическа реализация на всеки човек, т.е. за признаването на всеки за политическо същество. На практика това означава всеки да има право на чуваемо мнение за свои и на другите предложения и ако счита за необходимо – право да поставя на гласуване предложенията си. За такава реализация трябва да се приемат и задължителни процедури.

Динамиката на организационното единство се спъва от ограниченост на инициативността в ръководните органи. Плутарх счита, че Бог дава тласък на свободната воля, а реализацията на божествения импулс е дело на самия човек. Съдбата на идеите ни зависи от нас.