Според Нако Стефанов, за нелечимостта на „системна болест“ като централизация и уравниловка по време на т. нар. държавен социализъм допринесло действието на субективния фактор. Безспорна е взаимозависимостта между „бюрократизацията на общественото управление“ и кадровата работа на „Партията-ръководителка“. Нали Сталин казваше, че кадрите решават всичко. А бюрократизацията на управлението, счита Стефанов, поражда „негативния подбор“ неизбежно. Ръководители на различни равнища се обграждат с „предани“ хора без принципно поведение. „Стъпка по стъпка започна да се формира обстановка на занижени изисквания към носителите на власт. Оттук появата на „властови некадърници“, което пък стартира изграждането на мрежа на безотговорност...“ („Левицата. Истории. Реалности. Перспективи.“ Издателство „Авангард Прима“, София, 2015, стр. 236). Въпреки проявите на „управленческа немощ“, партийни ръководства доказваха „принципа“ си: „Не сме рекли – не сме те издигнали!“
В крайна сметка, по мнение на Н. Стефанов, се тръгва към система на привилегии и двойни стандарти. Фактически се изграждала система на „откъсване, ако не на цялата, то поне на част от управленската върхушка – т. нар. „номенклатура“, от целите и принципите на общественото развитие“ (пак там). Така се оказва, че добри са били само част от хората в управленската върхушка. Защото всички останали, които имахме тогава поне права на избиратели, бяхме в номенклатурата. В номенклатурата бяха и счетоводителите, и готвачките в обществени заведения, и чистачките. Но бяхме в номенклатурата на партийни ръководства от различни равнища. Това много хора не искаха да разбират още в 90-те години. Така, с повтарянето на общи и безсъдържателни лозунги против номенклатурата, от никой виновен в номенклатурата на „великата партия-ръководителка“ не се потърси сметка за проявяван произвол. А днес, при сменящи се партии-ръководителки, бягството от отговорност става още по-лесно.
