Призив към новоизбрания президент на република България Румен Радев

Уважаеми господин Радев!

Тъй като вече не едно десетилетие обикновените избиратели в република България фактически сме лишени от право чуваемо да изразяваме мнението си за обществените процеси у нас, налага се да се обърнем към Вас. Въпреки нестихващите словоизлияния за народа-„суверен“, нито един от вашите предшественици не защити суверенните права на нашия народ, които дълго време се нарушават. Българският народ е лишен от суверенно право да определя и променя държавното устройство на република България. Последен пример за това е решението на Конституционния съд по одобреното от Народното събрание предложение на национален референдум да се гласува за намаляване на броя на народните представители от 240 на 120.

Ние сме против намаляването на броя на народните представители и в Обръщение към Министерския съвет от 29 август 2013 година, копие от което тогава изпратихме и на президента на Републиката, заедно с още 28 български граждани сме обяснили защо. Обръщаме се към Вас по повод обявяването в Решение на Конституционния съд № 9/2016 г. за противоконституционно Решението за произвеждане на национален референдум, прието от 43-то Народно събрание на 12 май 2016 г. в частта по точка 2: „Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?“. Конституционният съд заключава, че предложението „предмет на референдума по т. 2 на Решението“ на Народното събрание „поставя въпрос, чието решаване е от компетентността на ВНС, съгласно чл. 158, т. 3 от Конституцията. Следователно, Решението в тази си част е противоконституционно.“

Господин Радев, едва ли има български гражданин, завършил какъвто и да е профил на Българското училище и прочел Конституцията на Република България, за който да не е ясно, че това заключение на Конституционния съд е противоконституционно. Хегел е казал, че всяка наука е приложна логика. Не знаем дали голямата част български юристи искат да опровергават Хегел, или искат да докажат, че българското право не е наука. Но на такъв фон, ние, търпящите това положение, като народ стоим съвсем неприлично.

Заключението и решението на Конституционния съд противоречат изцяло на чл. 1 на Конституцията на Република България. Изводът на Конституционния съд би могъл да има основание само ако в чл. 1. ал. (2) от конституцията имаше твърдение, че цялата държавна власт се осъществява от народа или непосредствено, или чрез органите, предвидени в Конституцията. Но изключваща дизюнкция (алтернатива) в тази алинея няма. Ако се приеме решението на Конституционния съд, конюнкциите на чл. 158, т. 3 както с чл. 1, ал. (2), така и с чл. 1, ал. (3) ще бъдат неистинни. А само една неистинна конюнкция на които и да са две твърдения от конституционния текст прави Конституцията противоречива и негодна за основа на българското законодателство. Каквито и функтори от логиката на сложните съждения да прилагаме, тълкуванията на Конституционния съд относно правата на суверена за промени в държавното устройство се оказват в противоречие с чл. 1 на Конституцията.

Логическата и изобщо теоретическа несъстоятелност на установената от Конституционния съд „противоконституционност“ по т. 2 от решението на 43-то Народно събрание за произвеждане на национален референдум относно броя на народните представители е вън от всяко съмнение. А дали Конституционният съд не се ръководи от „благородни“ мотиви да защитава „демокрацията“ от „тиранията на мнозинството“?!

* * *

На думи Конституционният съд признава, че „народът осъществява пряко и представително произтичащата от него държавна власт“ и че „конституционният законодател установява като равнопоставени основните способи, чрез които суверенът властва“. В действителност, народът-суверен се лишава от суверенно право да участва в гласуване по най-важните проблеми на държавната власт и управление.

Разграничаването „на учредителна и учредена власт, намерило израз в Глава девета от Конституцията“, касае взаимоотношенията и съотношението на овластеност на ВНС и Народното събрание, но с нищо не предопределя безправие на суверена по въпросите от компетентност на Великото народно събрание. На думи Конституционният съд правилно иска установяване на взаимодействие на народния суверенитет, разделението на властите и правовата държава, а в действителност разглежда народния суверенитет като звено в системата на разделението на властите, което е тъждествено на лишаване на суверена от суверенни права.

На думи Конституционният съд казва, че народът „винаги запазва върховната власт за себе си и се включва пряко в нейната реализация, в съответствие с правилата установени от самия него в Конституцията“.  В действителност, „учредителната власт е възложена на специално избирана институция, натоварена изключително с упражняването на оригинерната учредителна власт – Велико народно събрание (ВНС), докато производната учредителна власт е възложена на Народното събрание“. На думи Конституционният съд признава, че ВНС е институция, но фактически и дума не обелва защо за тази държавна институция да не е валидна разпоредбата на чл. 1, ал. (3) от Конституцията. Конституционният съд казва, че „властта на суверена се осъществява от ВНС, но ВНС получава мандат да извърши конституционни промени от суверена с акта на избора“. От чии пръсти в деня на избора лишеният от суверенно право да извършва конституционни промени суверен ще изсмуче това суверенно право, за да го делегира на „Великото“ събрание, та да може то да се нарече „народно“, остава неясно.

Конституционните съдии твърдят: „Конституцията изрично предвижда изборите като единствена форма на пряко включване на суверена в механизмите на осъществяване на оригинерната учредителна власт“. Обаче в коя глава и кой член на конституцията е това „изрично“ предвиждане – за това конституционните съдии не обелват и дума. Не биха могли да посочат, защото такава норма, такова твърдение в Конституцията няма.

* * *

Това, че Конституцията не е предвидила други форми на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт, не е тъждествено на забрана на други форми на пряко включване. Пишат конституционните съдии за правова държава, но забравят, че незабраненото от закона и не вредящо на другия е разрешено. Пита се, на кого ще навредят другите форми на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт. На мераците за депутатско величие? На опитите да се пречи на по-голямо включване на суверена? Защо Конституционният съд смята за конституционно допустима една-единствена форма на безгласно гласоподаване? Депутатът в 43-то Народно събрание М. Андреев в интервю, предавано по телевизия Евроком, казва, че ¾ от членовете на Конституционния съд са комунисти. Не знаем дали конституционните съдии от четвъртата четвърт на днешния състав са фашисти или някакви други тоталитаристи, но е сигурно, че в Конституционния съд няма нито един член, мислещ в духа на демокрацията. Да свеждаш политическите права на народа – мнозинството от българските избиратели – до право на ръчна манипулация с бюлетина – какво по-недемократично от това? Конституционният съд обвързва това безправие с правомощието на Народното събрание, съгласно чл. 84, т. 5 от Конституцията – „Народното събрание приема решение за национален референдум“; разпоредбите на чл. 10 – „Изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване“; чл. 42, ал. (2) – „Организацията и редът за произвеждане на избори и референдуми се определят със закон“; както и разпоредбите в глава девета на Конституцията. Те формирали „единен комплекс от норми“, пораждащи „правни последици във взаимовръзка една с друга“. От тяхното действие следвало, че „Народното събрание може да взема решение за произвеждане на национален референдум единствено по въпроси от своята компетентност, включително и за промяна на Конституцията“. Република „с парламентарно управление“ (чл. 1, ал. (1) от Конституцията) – парламентът без право да взема решение за произвеждане на референдум, иницииран и предложен в съответствие с всички изисквания на Конституцията!

* * *

Нелогичен е изводът за поражданите правни последици от единния комплекс от норми. От това, че Народното събрание приема решение за произвеждане на национален референдум, по никаква логика не следва, че то има право или задължение да принизи правата на суверена до собствените си права. То веднъж вече го е направило с недокръстения закон – ЗПУГДВМС. Опитът му за реванш с одобрените през 2016 г. предложения за гласуване на референдум среща отпор.

Кой властва в България през тези десетилетия, когато суверенът е обезправен, а представляващото го Народно събрание – наполовина? Олигархията и партокрацията. Партокрацията пази за себе си разрешаването на проблемите за промени в държавното устройство и нейните отряди, заплашвани от помръкване на славата им, постоянно повдигат конституционни въпроси. Според тях, това съответства на техния ранг. За тях е валидно изказаното на 9 декември по БНТ мнение на вицепремиера госпожа Кунева за български партийни политици – не им е интересно нищо по-малко от Конституция.

Господин Радев, докога ще търпим тази мегаломания? Г-н Плевнелиев предложи на Народното събрание три въпроса, за да се гласуват отговорите им на референдум. Въпросът за въвеждането на мажоритарен елемент в гласуването и досега е сред най-вълнуващите партокрацията, партийните журналисти, партийните политолози, партийните прависти.

Партокрацията оспорва гласуваното на референдум предложение за мажоритарно гласуване. Но мълчи за получилото по-малко гласове предложение, съответстващо на въведеното от нея задължително гласуване. На референдума са гласували 3,5 милиона български граждани, представляващи около 50% от избирателите. По-малко от 62% от тях са подкрепили предложението за задължително гласуване. На какво основание одобреното от по-малко от 1/3 от избирателите задължително гласуване ще остава сред узаконените изборни норми, правила и процедури?

Господин Радев, мислим, че е достатъчно Вие да предложите на Народното събрание произвеждане на референдум само по един въпрос: „Съгласни ли сте на основание на чл. 1 от Конституцията да защитим суверенното си право да правим необходимите промени в нея?“ Вие по-добре ще прецените каква да е точната формулировка. Но, според нас, такъв най-важен въпрос има смисъл, за да се отървем от прикрито налагания диктат на дузиноглавия духовен тиранин.

Господин Радев! Ние Ви призоваваме само чуваемо да кажете истината. Като по-възрастни от Вас, си позволяваме да Ви дадем и препоръка. Поставяйки въпроса в Народното събрание, не се конфронтирайте с останалите институции. Гневът на много хора в тях ще е неописуем. Но не си струва да се жертвате за суверенните права на народа-суверен. Саможертвата Ви ще е безсмислена. Като народ ние сме доказали, че не ценим подарени ни свобода и суверенитет.

С най-добри пожелания за здраве и щастие през новата година и за успехи в много отговорната Ви работа.

8  български избиратели от гр. Бургас

Права и политически диктат

Ако само хвалим едно и принизяваме друго, няма да постигнем значителен успех. Обществото е стигнало на пътя на членоразделното отражение, обобщавайки в процеса на сравненията.

Въпреки заклинанията, НРБ и Република България имат много общи черти. Но има и безспорни различия.

Днешната ни държава не може да обезпечи правото на труд на много хора. Търсейки ни компенсация, се заеха да ни осигуряват задължително гласуване. В държава, в която политическите права на мнозинството избиратели са почти нищожни, задължителното гласуване е по-нататъшно ограничаване на човешките права, чрез противопоставяне на правата на интересите. Това е пълно признание за политическото безсилие на република България. Народната република бе далеч от необходимостта на такова признание.

Ограничено до пускане на бюлетина в урната, правото на глас се реализира с намаляване на интереса към изборния процес. Без право на собствена артикулация на политическите интереси личната активност на мнозинството се минимизира.

Истинската демокрация е невъзможна без организации, интересуващи се от способностите на избирателя. Интересът на синдикалните организации в това отношение е ограничен. Интерес от други организации сега липсва. Изключение правят купувачите на гласове. Въпреки извращенията, свързани със системата на резервните кадри, в НРБ работата не бе толкова зле.

* * *

В политическата област монополът води до по-голямо неравноправие, отколкото в икономиката. В НРБ той обуславяше много отрицателни явления, особено връзкарството. Днес той прави мнозинството хора неми и безсилни пред институциите. Балансът личност – институция е влошен във вреда на хората. Няма равнопоставеност на партийците и безпартийните в използването на правата. Контролът срещу опасности от злоупотреба с правата остава формален.

Възможностите за задължаване и санкциониране на институция от страна на личността са още по-нищожни, отколкото в НРБ. От институция тогава можеше да се оплачеш в партия. Резултатът зависеше от съотношението на ролите на приелия оплакването и предизвикалия го. Сега можеш да се оплачеш само в съда, без да знаеш кога на коя партия служи или е безпартиен.

И тогава, и сега партийните органи се намесват с указания в работата на институциите, без да носят отговорност за грешките и провалите. Сега обикновеният човек може да опонира на една или друга институция само в Интернет. Обоснованата критика на отечественофронтовски събрания тогава бе по-ефикасна. И тогава, и сега: санкционирано политическо неравенство в правата на отделните личности – привилегии в осигуряването на възможности за социално-политическо развитие и реализация на способностите на едни и пренебрежение към други. И тогава, и сега икономическият диктат се допълва с политически.

В НРБ партийни органи взимаха решения по всякакви въпроси. Даваха директиви и указания на всички изпълнители и ръководители. Искаше се съгласуване и уточняване на решаването на текущите и оперативни задачи – според важността им – с партийните секретари, бюра или комитети. Те свикваха оперативки за определяне на технологии и срокове или направо предписваха как да се излиза от конкретни производствени ситуации.

Плурализмът на мненията и подходите към решаването на проблемите в обществото не бе постигнат. Партийни органи се нагърбваха с арбитърски и съдийски функции. Нямаше правна регулация относно претенциите и изискванията на обществото към партията и нейните органи. Противоправни последствия от указания на партийни дейци не водеха до търсене на отговорност пред съдебни органи. Така у българите се усилваха чувства на неувереност, безпомощност, малоценност. Зейна пропаст между партапарата и мнозинството.

Политическа криза и прагматизъм

Много са признаците на кризата. Многостранна неадекватност на ситуацията. Умножаване на пробойните в социалния механизъм – тлеещо самолюбие на партийни лидери; тщеславие и високомерие на държавни дейци. Самозвани „елити“, кретащи след конюнктурата. Самозабрава по всички нива на властта – опиянение от популярността. Недоверие към демокрацията – маски от словоизлияния за нея. „Демокрация“ – алиби на корупция!

Партийно ангажиране на фирми – политизация на икономиката! Узаконено лобиране – икономизация на политиката. Прагматизъм до идиотизъм!

Растеж на неравенствата – имитация на борба за ограничаването им. Периодично създаване на кумири – „спасители от приближаващ национален и планетарен колапс“. Формалната демокрация процъфтява, разпространявайки се и с бомбардировачи. НПО и фондации дирижират публични нагласи, за да сме съгласни. Само министър-председателят напомня, че с война мир не се постига.

„Десницата“ и „левиците“ сеят омраза сред избирателите. Много партийни образования – безпрецедентна безидейност! Идеен радикализъм – нищо приложимо. „Десните“ са си вече достатъчно стари. Няма изгледи и „новите леви“ скоро да направят нещо национално значимо. Вечен български въпрос: „Кой на кого акъл да даде?“

Григор Вълчанов

Криза на „социалистическата собственост“

Възпроизвеждането на функциите на обществената собственост в НРБ тогава „заскърца“. Превишаването на търсенето над предлагането при дефицитната икономика в НРБ водеше до формиране на цените на стоките в съответствие с разходите на труд в лоши производствени условия и спъване на техническия прогрес. При цени, съобразени с най-лошите условия на производство, продължително съществуваха предприятия, невъзстановяващи разходите си чрез реализация на своята продукция и получаващи дотации, за да покриват загубите си за сметка на обществото. Но и възстановяващите разходите по производството чрез високи цени на стоките предприятия не бяха заинтересовани от внедряване на постиженията на техническия прогрес. Продължилите повече от 20 години реформи в системата на планиране и ръководство на народното стопанство не даваха необходимите резултати.

Постановката на XII конгрес на БКП и следконгресни съчинения на Т. Живков за трудовия колектив като стопанин на социалистическата собственост са свързани с промени в разбирането на самата собственост. Десетилетия се утвърждаваше тезата за две форми на обществена собственост у нас – държавна и кооперативна. В началото на осемдесетте години се заговори, че по пълномощие на народа в НРБ действителен собственик и на държавната, и на кооперативната собственост е социалистическата държава. Така се придаваше легитимност на тоталното одържавяване на собствеността върху средствата за производство, плътно приближаване към което бе създаването на НАПС. Такова приближаване бе крачка към и предпоставка на по-нататъшно отчуждаване на производителите от собствеността върху тези средства. Узаконяването на стопанина може да се тълкува и като известна компенсация за дотогавашните „съсобственици“ на кооперативната собственост. Но главното в споменатите разработки и цялата пропагандна дейност на БКП и нейните трансмисии бе изискването за промени в системата на разпореждане със собствеността. Целта бе: по-действена роля на хората, които я стопанисват.

Действеността предполага активност и инициативност, а те, на свой ред, дълбока убеденост в идеята за необходимостта от пропагандираната роля на колективите. Убедеността пък предполага знание. Данни за нивото на запознатост с тезата на собственика и стопанина в годината на XIII конгрес на БКП, т.е. цяла петилетка след началото на пропагандната кампания, дава социологическо изследване по поръчка на профсъвета на ДСО „ИЗОТ“. Изчерпателно са анкетирани работници и началници на смени и цехове в предприятия на тази Държавна стопанска организация. Едва ли средните резултати за другите ДСО биха могли да бъдат по-добри и дори равни на тези от даденото изследване.

46,39% от работниците в изследваните колективи са запознати напълно с постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост, 40,14% познават постановката отчасти, 10,22% въобще не са слушали за нея. При преките ръководители преките резултати са съответно 77,38%, 3,15% и 2,38%. Тези резултати са постигнати, при положение че за тях, освен информациите от медиите, е способствала през 1984 г. политическата учебна година в БКП, профсъюзите и ДКМС, която е имала за изучаване лекциите на Т. Живков в АОНСУ, обстойно излагащи тази проблематика. Да не говорим за многобройните събрания, посветени на нейното изясняване. И след многогодишната агитация само 47,76% от работниците мислят, че в техните бригади са създадени условия, за да участват в решаването на производствените проблеми. Според 45,35% от работниците, ръководителят на тяхната бригада е назначен от по-горестоящото ръководство, а 43,37% не са участвали и при обсъждане на кандидатурата му. Само 38,48% от работниците са заинтересовани от участие в разработването на насрещния план, главното средство за реализиране на функциите (вж. Вяра Стоилова, сп. „Социологически проблеми“, 1986, Номер 4). Според резултатите съди за перспективите!

Политика и демокрация

Според М. Мизов, политиката е намерила пробойни в държавата и демокрацията и е подчинила и държавата, и демокрацията, поставяйки ги на свое разположение. Мисля, че за да се подчини нещо, то трябва да съществува. Разбира се, щом като г-н Мизов критикува демокрацията, за него тя съществува.

Политиката, подчинила държавата и "демокрацията", "вместо да бъде съзнателен и активен фактор за радикално изменение и отстраняване на "лошите неща" и в двете. Така, вместо Политиката вярно да служи на Държавата и Обществото, се е оказало, че последните са заставени да прислужват на Политиката. По-точно, на отделни елити в нея" (Максим Мизов, "Историческа амортизация на левицата: защо?", сб. "Левицата. Истории. Реалности. Перспективи.", изд. "Авангард Прима", София, 2015, стр. 112). Въпреки че на други места в работите си не крие това, тук М. Мизов е пропуснал да отбележи, че критикува партийната политика. Така се пренебрегва широко рекламираната заблуда, че исторически сложилото се разбиране на политиката е остаряло.

Нека на всички, които са за политиката като споразумяване, да е честита политиката като пазарлък! Само че с такава политика демокрацията никога не е възможна. Доказват го и сегашните избори, и референдумът.

Внедряване на икономически подход и партийно-организаторска дейност

Просъществувалата 45 години Народна република България 33 години бе олицетворявана от Тодор Живков. Написвайки в средата на 60-те години тезиси за усъвършенстване на планирането и ръководството на народното стопанство, той около четвърт век, освен с всичко друго, се занимаваше с проблемите на функционирането и развитието на планирането и управлението на българската икономика. Като водач на БКП той постоянно зовеше ръководните и изпълнителски кадри да повишават икономическата си квалификация.

Живков развиваше идеите си за развитието на икономиката в своите доклади на партийните конгреси, на състоялите се между конгресите национални партийни конференции, на пленумите на ЦК на БКП; в речи на пленуми на окръжни партийни комитети, на национални и регионални съвещания. На повишаването на обществената производителност на труда бе посветен докладът му пред Националната партийна конференция през 1974 година. Но и след тази конференция, и след последвалите я партийни форуми производителността на труда у нас изоставаше. Незадоволително се повишаваха ефективността на производството и качеството на продукцията.

Отчетено бе, че не ни достига икономически подход.

I. Съдържание и направления на внедряването на икономическия подход

В доклада си пред Януарското съвещание на националния актив през 1980 г. Т. Живков изяснява съдържанието на икономическия подход. Според него, този подход е цялостна система от икономически средства, методи на въздействие и регулиране и форми на организация, които обхващат веригата планиране – организация – управление – научно-технически прогрес – производство – потребление. Този подход, подчертава Живков, трябва „да завладее мисълта, да стане цел и дело на милионите, да се превърне в техен начин на труд и живот, да осигури навсякъде такава система на работа и ръководство, която да изхожда от изискванията на новия икономически подход, на новия икономически механизъм...“ Такава, казва на съвещанието Живков, „е сега главната политическа, икономическа, идеологическа задача“.

Новият икономически подход трябвало да се прилага „последователно и повсеместно“ във „всички сфери на материалния и духовния живот“. А, преди всичко, трябваше да се избавим от многословието. През споменатия четвърт век едни и същи процеси и свързаните с тях задачи многократно се описваха с обновяван речников състав. Многословието ни души и днес. От това, че го практикуват повече хора, то не е по-малко поносимо.

На Януарското съвещание през 1980 г. Т. Живков обосновава няколко направления на внедряването на икономическия подход и новия икономически механизъм.

1. Прилагане на нова технология при съставяне на насрещните планове за развитие на производствените и териториалните единици.

Целта бе новата технология да изведе на преден план разкриването и използването на всички вътрешни резерви. Но такава бе целта и на въвеждането на насрещните планове поначало. Автоплагиатството в целеполагането само по себе си е признак за някаква порочност. Искаха от хората да разкриват възможности за интензификация на собствената им дейност, но не и на инициативността им в усъвършенстване на управленския процес.

Мобилизацията на трудовите колективи трябваше да помогне за изграждане на съвременна нормативна база за разход на жив и овеществен труд. Но изграждането на ефективно функционираща нормативна база предполагаше конкретен подход в изучаването и управлението на трудовата дейност на всички нива и от гледна точка на всички нива. А такъв подход беше много дефицитен. Изобщо, недостатъчната конкретност в дейността на БКП е характерна за целия период на съществуването на НРБ.

Говореше се за нормиране и организация на отчитането и заплащането на труда на съвременно равнище. Но неотчитайки особеностите на труда на всяко работно място, ръководителите на производството и счетоводствата не постигнаха такова научнообосновано равнище. Изобщо, истински социалистически принцип на заплащане според количеството и качеството на труда не бе приложен у нас и до края на съществуването на НРБ.

Изискваше се най-пълно използване на върховите научно-технически постижения. Но само на думи. В условията на ширещо се ходатайство и корупция това не може да стане.

В тези условия не може да се постига нито достатъчно навременно договорно осигуряване на необходимите ресурси, нито стимулираща реализация на продукцията. Спъва се инициативността за разкриване на резервите при съставянето и изпълнението на насрещния план.

2. Последователно прилагане на стопанската сметка, осигуряване на пълна самоиздръжка на всяка социална дейност, на всяко работно място. Разбира се, че се отнася и за партийната дейност, но като интегрираща социална дейност, тя се оказва лош пример. 

Аналогично стоят нещата и с останалите 2-3 живковски направления.

II. Партийно-организаторска дейност при внедряването на икономическия подход

Повсеместното прилагане на новия икономически подход, пише доцент Добри Чобанов, изисква „закономерно да нараства ролята на партийните органи и организации“. Пред тях се поставя политическата задача: да се превърне новият икономически подход „във вътрешно убеждение на масите, на всички ръководни и изпълнителски кадри“ (Доц. Добри Чобанов, „Ролята на партийните органи и организации за прилагане на икономическия подход“, Сп. „Ново време“, 1980, брой 5, стр. 59). И още: да съдействат за повсеместно повишаване на „деловата и икономическата квалификация на ръководните и изпълнителските кадри до степен всеки да бъде икономист на своето работно място“ (пак там, стр. 63).

Маси и кадри, партийци и безпартийни – всички едновременно. Правата различни, в задълженията – равни. Досущ като в България през 2016 година.

А тогава нашият доцент продължава изпреварващо: „За да се осъществят тези изменения, ...трябва да настъпят качествени подобрения в дейността на самите партийни комитети и организации: ... всяка партийна организация да стане на дело политически стопанин в съответния завод, комбинат, стопанско предприятие, научен институт, учреждение...“ (пак там, стр. 59). Качествените подобрения, на свой ред, предполагат поставяне на нови ударения и т. н. (вж. пак там, стр. 60).

Но идеята „Първичната партийна организация – първообраз на трудовия колектив“ се провали.

За необходимостта от нарастване на отговорността на партийните организации във всички сфери на обществения живот се говореше и в предходните тридесет години, но тя се реализираше спорадично. Основната тенденция, характеризираща периода на 80-те години в това отношение, остана нарастването на формализма в партията.

* * *

И в „Лекция втора от цикъла лекции, изнесени пред слушателите и преподавателите в АОНСУ при ЦК на БКП“ през 1983 г. дядо Тодор казва: „Що се отнася до поставянето на проблемите, никой не може да ни упрекне, не може да каже, че досега не сме им отделяли достатъчно внимание. Лошото е, че и до ден днешен все още не са изживени и ликвидирани редица от пороците и отрицателните явления, които отдавна сме видели и неведнъж сме анатемосвали“ (Т. Живков, „Развитието на социално-икономическите отношения и на управлението на народното стопанство“, Партиздат, София, 1983, стр. 53.

Казано е за инвестиционния процес, но важи и за другите области.

* * *

В споменатата лекция Т. Живков формулира задачата така: „да превърнем стоково-паричните отношения и закона за стойността в мощен стимул за развитието на социалистическата собственост, за нарастването на общественото богатство, за издигането на жизненото равнище на народа“ (пак там, стр. 22).

Седем години по-късно, при залеза на Народната република, Иван Костов пише: „Фундаментален източник на инфлация и дефицит е противоречието между законите на монетарното стопанство и наложената със сила неадекватна система от икономически отношения“ (Иван Й. Костов, „Икономическа система и инфлационни процеси“, сп. „Икономика, приложение“, Издание на министерството на икономиката и планирането, София, юни 1990, стр. 9). Стана ли по-адекватна системата след 26 години? Следва всеки да си отговори сам.

Права без самоуправление

Правото на самоуправление е особено важно за активността в политическия процес. Но участието в политиката може да е от отговорност за другите, а може да е и от стремеж към превръщането му в поминък.

Като не се използваха за самоуправление чрез приложение на насрещните планове, възможностите за нарастващ контрол на работника върху условията на неговия труд бяха използвани за натиск срещу Народната република.

Самоуправлението бе свързано с най-важното право – правото на труд. Правото на труд бе незаменима основа на човешкото достойнство. Правото на пособие за безработица не е равностойно на правото на труд. С правото на труд са свързани: правото на свободен избор на професия, правото на безопасни и здравословни условия на труд, правото на почивка; правото на осигуряване, пенсиониране и подпомагане при нетрудоспособност поради майчинство, болест, злополука, инвалидност и т. п. Тези права се допълваха с право на безплатно образование и право на безплатна медицинска помощ.

Но необходимата висота на обществената организация, недопускаща злоупотреба с правата, не бе достигната.

П. Тодоров

Съвременна политическа организация?

За предпочитане е хоризонталната структура. Но не е ли в такива предпочитания причината още да не сме създали избирателската организация? Реализацията на всяка политическа инициатива не води ли до действително оформяне на център около инициаторите? Само критиката на партийната система може ли да ни накара действително да противодействаме на нейните пороци?

Съдейки по себе си, допускам, че може да има хора самостоятелно създаващи териториални избирателски подразделения, но ще са изключения. Ако цялото не се създава едновременно с частите, едва ли части, т.е. групи, от български граждани ще могат впоследствие да се обединят. Има хора да обещават по интернет и да не се присъединяват.

Не всички желаят да обсъждат всяко предложение, особено политически мнения. По-интересни са екологическите съображения. Референдуми по всяка точка от проектите за програмни документи ще отнемат години.

Необходимо е по-голямо внимание към днешните проблеми. Мисля, че премиерът Борисов е добър пример за това. По въпроса за бежанците е отговорно активен. Въпреки институциите, човек може да управлява за хората.

Т. Николов

Завист или/и безгръбначие

Мнозина изразяваха убеденост, че над безгръбначието, подлизурството и нископоклоничеството на българските политици-партийци пред актуално най-голямата световна сила успешно не може да се изяви никаква черта на човешката душевност, дори и българската завист. Но се оказва, че не само партиите могат да се коалират, а и чертите на партийната безсъвестност може да се интегрират. Интеграционно функциониране на такива черти може да елиминира от голямата сцена и неизкоренимото партийно раболепие.

У нас завист и злонамереност никога не са липсвали. Но в съчетание с глупостта, те успяха да учудят света. Още по-смайващо е, че учудиха и поколенията българи, които от основното училище знаят: даже всичко в света му да е изпепелено, Синап продължава да отстоява честта.

Да опитаме да забравим резултата от опита на нашето правителство през изтичащ дванадесети кобен час да обърне хода на процесите в Съвета за сигурност на ООН! Голямата беда не е, че сме "загубили" това, което не сме имали. Тя е отказът да извличаме поука от провал при хитруване дори в световните институции.

Налага се пак да припомняме за българските народни приказки, многократно ярко обясняващи ни, че глупостта е безкрайна, и шеговитото доразвитие на тази максима от Айнщайн с изказването му, че тя е безпорната безкрайност. Опасността от съюзяването ѝ със завистта, злобата и злонамереността ни дебне винаги и навсякъде, особено в условията на партийна политическа система. Особено у нас, където се опитват да доказват истинността на думите на Айнщайн и в обществения живот.

Опитвайки се да ни докажат, че са преодолели комплекса си за малоценност, българските партийци, при промените на изборните правила, следват примера не на великите сили, а на почти колкото България малката Белгия. Не се знае дали демонстрират скромност или открита завист и илюзия, че ако тресящата се от терористични заплахи Белгия се окаже неудобна за сигурността на евроатлантическата столица, като "най-сигурна" може да се предпочете София. Нали в София "творят и създават сигурност" хиляди мераклии за "велики" народни представители. Комунисти до 1990 година кадруваха под девиза: "не сме рекли, не сме те направили какъвто поискаме!". Сегашните партийци сами се правят каквито искат, като щом видят "жълт картон" – от единия до другия край на спектъра се сдушават.

Да не се връщаме към 2014 година!

Сега с белгийски аргументи и с партийно единодушие (изключая някои въздържатели от Реформаторски блок) ни налагат задължително гласуване. При това им "благодеяние" намират силна опора в съюза на глупостта, завистта, злобата и злонамереността, при слаба съпротива от ДПС. Няма у други по-здрав съюз на тези черти, отколкото у неходещите да гласуват привърженици на задължителното гласуване! Те са несменяем катраник на самозванския партиен "елит".

Не е завидна ролята и на шоумените. От приятелски чувства, за политизираните естети от Шоуто на Слави да припомним отново думи на класика на българската естетика (и още тук, и тук).

При изгрева на Народната република

На 14.X.1947 г. има разширен пленум на ЦК на БРП(к). По доклад на В. Червенков за вътрешната и международна обстановка в светлината на учредителното съвещание на Коминформбюро в Полша пленумът възприема курс на форсирано изграждане на социализма. Той препоръчва решително настъпление срещу икономическите позиции на буржоазията.

В духа на тази нова политическа стратегия се приема конституция на Народната република, изграждаща социализъм. Национализират се промишлеността и банките. С новата си програма Отечественият фронт се преустройва в Единна обществено-политическа организация.

В доклада си на XVI пленум на ЦК на БРП(к) през юли 1948 година Г. Димитров посочва, че поради липса на задълбочен анализ на извършения на 9 сепетември 1944 г. революционен прелом, партията е допуснала сериозни политически грешки, „подценявала е неизбежността от изострянето на класовата борба при прехода от капитализма към социализма, вследствие на което е било забавено разгромяването на контрареволюционната опозиция...“ (Йордан Зарчев, „40 години от Петия конгрес на БКП“, сп. „Ново време“, 1988, кн. 12. стр. 47). Г. Димитров прави тези изводи под влияние на Сталин. Тази партийно-политическа стратегия се отразява в работата на Петия конгрес на БКП.

В течение на десетки години след конгреса се поддържа схващането, че на конгреса Г. Димитров излага основите на учението за народната демокрация като форма на диктатурата на пролетариата. Днес може да се дискутира доколко Г. Димитров излага собствени възгледи по тези проблеми и доколко това са възгледи на Й. В. Сталин.

Въпросът, доколко Петият конгрес е разрешил сериозни теоретически проблеми, още в 1988 година поставя проф. Йордан Зарчев. Наред с други, той поставя и въпроса „откога в България започна налагането на административно-бюрократичния модел на Съветския съюз“ (пак там, стр. 44). Едва ли това е по-късно от началото на съдебното преследване срещу Н. Петков.

Шоумени! На неразбиращи ли се правят?

В предаване по БТВ на 28 септември 2016 г. Слави Трифонов и двама негови колеги от Инициативния комитет за референдума изразиха възмущението си от факта, че са регистрирани десетки инициативни комитети, на които се предоставя право да харчат „народни пари“, за да ни убеждават да гласуваме с „да“ или „не“ в отговор на един или друг от поставените въпроси. Споделям тяхното възмущение от безполезното харчене на „народни пари“. Мисля, че то е не само безполезно, но и вредно. Целта на тези комитети е не да разберем истинското мнение на българските граждани, а да премоделират това мнение в угодна за партокрацията насока.

Искам да добавя, че и възмутените господа „сипват масло в огъня“, изгарящ „безмилостно“ и на вятъра народни пари. Защото един и същ вятър раздухва страстите по посока на задължителното гласуване и на създаването на комитети, които да ни пълнят главите със знание за кого и как трябва да гласуваме. Партийците не ни признават правото да не гласуваме, когато няма за кого да гласуваме. Нали член 12 от Конституцията е циментирал монополното им право – само те да правят предложенията. Те считат, че всичките им кандидати са благоуханни цветя и нашата задача е просто да избираме от прекрасните най-прекрасните.

Видяхме и как въведоха задължително гласуване. Гласът на този, който не ги харесва, ще се брои и няма да се брои, или ще се брои така, че да не им навреди. Важно за тях е да има задължително гласуване. Първо, – защото при задължително гласуване по-трудно ще проличава, че не искаме да се наслаждаваме на „благоуханните“ им цветя. Второ, – защото задължавайки „неосъзналите се“ да гласуват, ще имат много повече и всякакви поводи да ни доказват, че щом трябва да гласуват и „неосъзнатите“, ще има и по-убедителна причина да се харчат „народни пари“ и за тяхното осъзнаване – за да се научат как да гласуват.

Попарата със задължителното гласуване тепърва може да става все по-голям буламач. Утеха може да ни е само това, че шоумените ще ни веселят, докато го сърбат заедно с нас.

Нека да им е сладко!

Дора Драгнева

Демокрация – политическо равноправие

Демокрация при политическо неравенство! Позитивно ангажира обществените енергии само равноправието. То стимулира проектиране на инициативни социални структури.

Политическото равноправие е основа за демокрация като динамично състояние на обществото.  Народовластието е възможно чрез неограниченост на начините за алтернативни предложения, инициирани от избирателите референдуми и равнопоставено представляващи гражданите органи. Без неограничено и обезпечено право на чуваеми предложения, народовластието се заменя с игра на олигархии. Референдумите са демократични, ако на тях преобладава гласуването по избирателски питания.

Демокрация не е възможна при доминиране на изпълнителната власт. Властовата субординация на всички нива трябва да е противовес на управленската администрация. Чрез органите на властта суверенът може да отдиференцира от себе си управлението.

Представителството на обществото няма демократична алтернатива. Партийното представителство е средство за игнориране на пълноценното представяне на обществото в органите на властта. Без избирателски контрол органите на властта се присвояват с игри от управленската машина.

Григор Вълчанов

По повод: пазачите и бомбардировачите

С написаното за гражданското общество, държавата и олигархията от 30 август 2016 г. П. Тодоров ни напомня поговорката: „Сечко сече, Марта дере, Април кожи продава“. Обаче в посочената от Тодоров верига не един април, а всички са лъжитревци.

Н. Димов

Дигитализация и организация

Обществената организация едва крета след процеса на цифровизация. Говори се за дигитално членство в политически организации. С какво то ще допринесе за демократизация?

Дигиталният контакт с членската маса може да бъде полезен. Разширява възможностите членовете да правят предложения за работата на организацията. Но днешните партийни централи са слабо заинтересовани от предложения, изключващи борбата за власт.

Партийни членове, поемащи отговорност за ставащото при проявена пасивност от централните им ръководства, често са пред изключване или пред разцепление. Възможността за постоянна връзка с ръководствата тогава изисква от тях избор – настъпление или отстъпление. Четвъртвековното роене на партиите в България е предимно плод на разрешаването на такива проблеми, а не на поява на нови идеи за социален напредък.

Ако дигиталната връзка се сведе до пряк избор на председателите на обществено-политическите организации от целите организации, това още е почти нищо. Ако се осъществяват вътрешноорганизационни референдуми по най-важните проблеми в работата за всяко тримесечие, това вече е нещо. Ако по позицията на политическата организация относно всеки законопроект се искат предложения от членовете, това е нещо значимо.

П. Папийски

Пазители на властта – „затихващи“ държави

По-малко държава в държавите – разнообразие от цели за удари на свръхдържавите! „Затихващи“ държави сипят бомби по много континенти. Държавата „нощен пазач“ става денонощен континентален пазач.

„Кучето пазач“ – гражданско общество лае. Денонощни пазачи давят. Олигархията кожи продава!

На адептите да е вечно честита „демокрацията“!

П. Тодоров

Демократизация и гражданско общество

Хегел се счита за създател на теорията за гражданското общество. В двата века след неговата „Философия на правото“ тази категория приема различни превъплъщения. Плагиатска България не се разминава с тях и до днес. 

Гражданското общество е прокламирано като защитник на естествените права на гражданите. – Българското „гражданско“ общество защитава предимно партиите.

Поначало гражданското общество се изявява като връзка, общуване на индивидите чрез системата на потребностите и разделението на труда. – Българското „гражданско“ общество по-малко свързва, отколкото разединява индивидите.

Хегел включва в гражданското общество връзката на индивидите чрез правосъдието. – Българското „гражданско“ общество се стреми към диктат над правосъдието.

Създателят на теорята за гражданското общество определя индивидите в него като равни субекти на правото. – Българските партийци приеха в парламента закон, който забранява на мнозинството българи да гласуват за основополагащите правни норми на държавата си: за държавното устройство; за правосъдието. Българското „гражданско“ общество е глухо и сляпо за това неравноправие.

Според теорията, централно място в структурата на гражданското общество имат икономическите групировки и банките. – В България „гражданското“ общество протестира срещу тях. Не стоят ли зад протестиращите групировки и банки?

Отъждествяват гражданското общество с неполитическата сфера на обществения живот. – А доколкото го има в България, то често се проявява като оръдие на едни политически сили срещу други.

Съвременни теоретици определят гражданското общество като зряло общество, функциониращо по собствени закони и разполагащо с механизми да подчини политическата власт на своите интереси и воля. – Днес то прави това. Подчинява политическата власт като се съюзява с нея, изключвайки мнозинството граждани от себе си.

Интерпретацията на гражданското общество като съвкупност от неправителствени организации също не го характеризира като демократично общество. Много от НПО са „неполитически“ организации, осъществяващи партийна политика. Има партийна политика, финансирана от икономическа олигархия чрез неправителствени организации. НПО не са еманципирани от партийното политическо съзнание.

Партийни НПО, партийни журналисти, партийни юристи и какви ли не адепти на партокрацията  се представят за „гражданско“ общество. Проф. Добрин Спасов навреме ни предупреди, че това общество е мъглявина. Но ние слушаме само задгранични европейци!

Политически пазар и компрадорска „демокрация“

Политиката, истинската политика, не може да е пазарлък като днешната. Като отношение към обществената необходимост, към бъдещето на обществото и хората, истинската политика не може да не е и стремеж към човешко единение. Затова политиката трябва да е равностоен противовес, а не подражателка на пазара.

В България, както винаги, политиката е купешка, подражателска, плагиатска. Затова много хора не искат да гласуват. За много, нямайки убеденост, че има кого да избират, продажбата е единствено различна от пълното безсмислие на участието в гласуване. Не липсват и търсещите възможност да гласуват за пореден месия.

На пазара се предлагат стоки, на изборите – харизми. Има избиратели, капризни като много купувачи. Осъзнават безполезността на партиите, но не и на „спасителя“-популист. В съюз с медиите „спасителят“ е своеобразен магнит.

Към съюза си с медиите партиите прибавят и този с парите. Всички очакват печалба, но на изборен пазар не може без губещи. Политолози не спират да ни съветват да избираме „автентичния“ елит. Партийният персонал безапелационно отстоява елиминирането ни от процеса на излъчването на кандидатите за избиране в органите на държавната власт.

Гласът на противниците на тази система партокрацията узакони за четвърт век като „недействителен“. Сега ни обещава да го удостои с атестат „полудействителен“. За носещия белезници и букаи, свалянето на белезниците вече е напредък. Ръцете му ще са свободни и ще може да пуска бюлетината на благодарността за извеждането му от състоянието на абсолютна политическа недействителност и за подарената му възможност, макар и принадлежащ към нямо съсловие, да изразява непозволеното му с артикулация чрез ръчна манипулация.

Криза и спекулации

Държавата ни е в криза. Държавата е без суверенитет. Суверенът е безправен.

Суверенитетът предполага политическа култура. Тя все повече не ни достига. Политическата култура се придобива в политическа дейност. Политическата дейност за „суверена“-български народ е табу, наложено му от избираните от него властващи партийци.

Субективно – отношението на мнозинството избиратели към политическата дейност е негативно. Обективно – това отношение е опора на партийния субективизъм и произвол. Така партийци властват „в името на народа“ и берат плодовете на произвола. Сърцевина на политическата дейност е станало споразумяването в името на самооцеляването на партийния персонал, а не удовлетворяването на обществената потребност от съдържателна обществена дейност за постоянно обезпечаване на условия за развитие и реализация на българската електорална „популация“.

Светът продължава да се глобализира. Партокрацията настоятелно се саморекламира, електоралните нагласи бавно ерозират. Има още хора, които съвестно си вършат работата, но това кара останалите все повече да ги подозират. Така тези останали заобикалят всеки закон, който им пречи да спекулират.

Индивидуализация и социализация

Демокрация само с индивидуализъм не става. Съвременната „демокрация“ се ръководи от идеята за значимостта на индивида в политиката. Но едни се смятат за значими за нея, считайки другите за хора без съществено значение, аполитични, искащи при всяко гласуване всичко да им се обяснява като за първи път, незнаещи защо и за кого да гласуват.

Обществените интереси са загърбени от партийците, но на думи едни от тях ги отминават, а други ги споменават. А тезата за спасение без обществото не издържа проверката на времето и две десетилетия. Тя се опира на идеята за правата на човека, но игнорира политическите права на мнозинството от хората. Разчита на износ на „демокрация“ с поставяне на опонентите в изолация. Резултатът е не демократизация, а деградация на „ощастливените“ с такъв внос общества.

Без задължения и отговорност, без принадлежност на индивида към общността, правата губят действителното си значение. С аполитичност не се постига демокрация. В Атинската морска държава гражданите, „въпреки че всеки е зает със собствения си занаят, също добре разбират от политика“ (Перикъл).

Индивидуализацията има значение за демократизацията само в единство със социализацията. Истинската индивидуализация поражда необходимост от социална реализация.

Пею Папийски

Култура и неолиберална демокрация

Партийната политическа система функционира под патронажа на олигархията. За да лобират за олигархията, способни щедро се награждават. Тази система формира органи на държавна власт с подкупвани избиратели. Опира се на корумпирани чиновници. Финансира се чрез субсидии от бедните и подаръци от богатите.

Докога ще бъдем с нея? Солженицин казваше, че ако не можеш да противостоиш на злото, би могъл поне да се разграничиш от неговите съучастници. Докога ще разчитаме на ежедневна опека и дребнаво ръководство? За нас всяка промяна в съотношението на великите сили е „освобождение“.

Отстояваме правата на близките, но не и на ближните. Злоба и подлизурство ни обладават. Нагласите на компрадорите ни заслепяват. Плановете ни лесно се прекрояват. Инициативите при височайш знак се преустановяват. Съперниците ни, особено близките, неумолимо заклеймяваме. Към благодетелска ръка бързо се устремяваме.

Петко Тодоров

"Празнични" въпросителни

Наложителни са въпросителни изречения. Най-нов повод е краткият спор между водещия телевизионното предаване "Панорама" и Филип Станев на 20 май 2016 година. Водещият Бойко Василев подкрепи критици на предложението за провеждане на национален референдум едновременно с предстоящите избори за президент на републиката. Откриват основание за критиката в "противоконституционност" на някои от въпросите, изискващи отговор от гражданите на референдума. Същността на тезата за "противоконституционност" е прикривано твърдение за некомпетентност на българския народ да участва в политическия процес у нас. 

Филип Станев напълно логично се позова на чл. 1 от Конституцията на Република България, алинея (3), която гласи: "Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверинетет". Какво може да се каже при наличието на толкова категорична конституционна норма? Не са ли държавни институции избираните от нас народни събрания – велико и обикновено? Ако не са, тогава в какво качество приемат закони и ни определят задълженията, а за неизпълнението им – и наказанията? Ако не са институции, не са ли поне от народа излъчвани части от народа? Ако не са части от народа, какви изчадия адски са?

Какво противопостави на мнението на Филип Станев водещият журналист? Член 9 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, алинея (2). Какво постановява тази алинея? По същество постановява лишаване на гражданите (народа, суверена) от право на участие в осъщетвяването на най-съществената роля на държавната власт. В нея са изброени по точки въпросите, които не може да решава национален референдум. Не "не е целесъобразно", не "не трябва", а "не могат да се решават"! Избрали сме обикновено Народно събрание, за да ни каже през 2009-а година, какво не можем!

Не смятам, че е целесъобразно, нито е необходимо, всички изброени в точките на тази алинея въпроси да се решават чрез национален референдум. Отделен е въпросът, че въпросите не се решават, а на въпросите се отговаря и отговорите може да водят към разрешаване на едни или други проблеми.

По-важно е, че конюнкцията на тази алинеия (2) и алинея (3) на същия член 9 от този закон, приет преди 7 години, онищостява, или, ако за някого е по-благозвучно – анеантизира, или, за друг – по-категорично – унищожава, казаното в предходната алинея (1) на този член, че национален референдум се произвежда "за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение от компетентността на народното събрание". Защото алинея (3) звучи по-тотално: "Не могат да се подлагат на референдум в тяхната цялост кодекси и закони, които уреждат изцяло материята в дадена област". Ето ви отново жив или възкръснал тоталитаризъм! Какво значи това? "Ти, народе, може и да мислиш нещо относно някой детайл, но за целостта сме компетентни само ние".

Какво значи цялост на "дадена област"? И атомът е цялост, и молекулата, и клетката. Всяка наука изследва цялости и области и от по-голям, и от по-малък мащаб. Използването на неопределени, "разтегливи" термини е предпоставка за всякакъв произвол.

Докога, български народе, ще вървиш след свои парвеню-шарлатани?! Вярно е, че не всички са еднакви. Но ето вече трето обикновено Народно събрание, след гласувалото представения правен буламач, продължава да си функционира, без да се интересува от това драстично пренебрежение към правата на суверена! Затова Слави Трифонов, Филип Станев и техните колеги имат морално основание да поставят по-цялостно въпроса за правата на суверена. Но доколкото точка 1-ва на алинея (2) от член 9-и на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, обнародван на 12-и юни 2009 г. се използва като щит срещу всякакви опити за съществено пряко участие на суверена-български народ в осъществяването на държавната власт, трябваше с този член да се започне. Естествено, при положение че предложенията са внесени и гласувани в Народното събрание, връщането назад е неуместно. Но нищо не пречи на тези инициатори, успели да съберат стотици хиляди подписи, да направят преди референдума анкета сред зрителите на тяхното предаване с въпрос: "Съответства ли разпоредбата на член 9, алинея (2), точка 1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, гласяща, че чрез национален референдум не могат да се решават въпроси от компетентността на Великото Народно събрание, на член 1, алинея (3) от Конституцията на Република България, или е противоконституционна?"

При отговор, че не съответства, и ако властващите не се съобразят с него, е необходимо всенародно излизане на площадите и улиците. Моето мнение съвпада с това на 36-те български избиратели в "Обръщение към Министерския съвет", публикувано в тази рубрика на 29 август 2013 година.

За свободата, законите и съдилищата, за престъпленията и за наказанията

Понеже сме силно заразени от чуждопоклонството ще се включим в дискусията за правата и свободата, за тишината и чуваемостта като повече използваме написаното от другите.

Стилян Палихорски: Отдавайки, напълно основателно и съвсем по човешки, почит към паметта на убитите по време на януарските атентати в Париж през 2015 г. и осъждайки атентаторите, лидери на Европейски съюз не пропуснаха демонстративно да се отъждествят с богохулници, безсрамно подиграващи се с религиозните чувства на много стотици милиони мюсюлмани и християни от цялата планета. Вместо да стигат до такава самоидентификация, много по-наложително е европейските партийни лидери да помислят по въпроса за липсата на чуваемост за мненията на мнозинството граждани, вярващи и невярващи.

За да провокирам интереса към темата за свободата и престъпността, за законите и съдилищата, за работата на законодателите и  на съдиите, първо ще предложа два кратки откъси, с надежда, че може да се досетите кои са авторите, за кои съдилища се отнася:

За свободата като право и репресия: „С отказа от свободата, дори от възможността за свобода кореспондира предоставянето на свободи там, където те засилват репресията. Заплашителна е степента, до която на населението се разрешава да нарушава мира навсякъде, където все още има мир и тишина, да бъде свадливо и да обезобразява нещата, да фамилиарничи, да нарушава добрите обноски. ... все по-голяма част от населението става огромна публика по неволя – пленена не от някакъв тоталитарен режим, а от свободите на гражданите, чиито средства за забавление и ободряване принуждават Другия да участва в техните звуци, гледки и миризми.”

За законите и престъпленията: „Съдилищата ни са задръстени и нищо чудно, тъй като много хора чакат от тях не просто да раздават правосъдие, а да преразпределят богатство. Мисля, че не това са имали предвид творците на конституцията, когато са създали тази прекрасна съдебна система. Някои от налудничавите съдебни дела, за които четете, са просто нелепи. Като например за онзи крадец, който влязъл с взлом през таванския прозорец, а после отишъл да съди собствениците, че бил паднал и се наранил. Или пък за учениците, които завели дело срещу колежа, защото им било обещано, че обучението ще бъде лесно, а то се оказало трудно. Тези истории са истински, колкото невероятни да ви изглеждат. Но те по-скоро могат само да ви разсмеят. Нас ни задушават сериозните съдебни дела, където се присъждат милиони и дори милиарди. Те притискат приличните компании (и граждани), блокират конкуренцията и струват на данъкоплатците милиарди ..., с които се поддържат съдилищата.”

Оказва се, че данъкоплатците издържат съдилища, които вместо да раздават правосъдие, като преследват престъпниците, само отглеждат престъпността. Оказва се, че законодателите създават закони, които защитават повече интересите на престъпниците, отколкото на добросъвестните граждани.

Eдин кратък откъс от написаното около 1660 година убедително ни обяснява защо в България кражбата процъфтява на всички нива. В глава Х, За наказанията, от книгата на Уилям Пети „Трактат за данъците и таксите” пише: „Използвани наказания освен паричните глоби са: смъртно, осакатяване, затвор, публично опозоряване, силни болки и изтезания. Ние ще настояваме за паричните глоби и другите ще ги разглеждаме само като възможност да бъдат заменени с парични глоби...

Обаче възниква въпросът: с компенсация от колко пъти е необходимо да се наказва, например джебчийската кражба. Мисля, че е добре за отговора на този въпрос да се изясни от някои опитни познавачи на тази дейност, колко често средно се залавят крадците. Ако се открива само един от десет случаи, то компенсация даже в седемкратна сума би давало добра печалба, а десетократната сума за възмездяване би била само просто компенсация. Поради това възмездяване в двайсетократна сума, ще представлява възмездяване в удвоен размер, т.е. два пъти повече от това, което допуска риска, ще бъде правилно установено отношение между санкцията и щетата и правилната мярка за наказание.

И без съмнение възмездяването в удвоен, утроен, четирикратен и седемкратен размер, споменавани в Мойсеевия закон, трябва да се разбира именно по този начин, защото иначе кражбата би могло да стане много изгодна и законна професия.

Следващото, което трябва да се разреши,- това е колко части от многократното възстановяване трябва да се даде  на пострадалия. На това аз отговарям, че той никога не трябва да получи повече от една част и даже по-малко, за да го приучат да бъде по внимателен и предпазлив, три части трябва да се дават на този който е открил крадеца, а останалото трябва да отиде за задоволяване на обществени нужди.”

Това е съвет от човек, който е показал изключителни знания и умения в различни области. Уилям Пети е изучавал латински, гръцки, френски, аритметика, геометрия, астрономия. Математиката изучил до нивото в което се намирала тогава тази наука. Енциклопедист, който се занимава с картография и изучава медицина и право. В Амстердам работи като ювелир и изготвя оптически прибори. В 1650 г. получава степен доктор по физика, става професор по анатомия.

В края на същата година става много известен със случая Елен Грин. Пети взема за своите анатомически изследвания трупа на Елен Грин, която е обвинена в убийство на детето си и е обесена. Когато доктор Пети започва изследванията установява, че в тялото все още има живот и успява да я възкреси. Използва случая, за да извърши и опише наблюдения по анатомия, физиология и психология. Доказва невинността на обесената и организира събиране на средства в нейна полза.

Става много известен и е поканен за лекар при главнокомандващия на английската армия в Ирландия. Освен като лекар се проявява и като успешен предприемач. Земята на непокорните католици била конфискувана от Кромуел, за да се продаде и да се покрият разходите по войната, да се раздаде за заплати на войниците. Спешно трябвало да се изготвят карти. Доктор Пети организира картиране и земеразделяне на цяла Ирландия. Започва от нулата, за по-малко от година го завършва. Неговите карти са били основен документ за съдилищата в продължение на 200 години. За разлика от картите при българското земеразделяне, които се подготвяха много години, но в много случаи не помогнаха на собствениците да си открият нивите.

Балю Бозалъшки

Делегиране на власт и организация

На тази страница са публикувани мнения по въпроси, засегнати в книгата на доктора по философия Владимир Брезоев. В изказаните мнения преобладава стремежът да се запълват празнотите и уточняват неяснотите в изложението на автора на изключително важната тема. Целта на групата „ОАЗИС“ е напълно добронамереният диалог.

Владимир Брезоев критикува партиите и държавата, че чрез партийни правителства, парламенти и президенти в предизборните кампании „едностранчиво експонират своите и крият останалите кандидати...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 132). Възможно ли е криене от избирателите, ако те сами номинират кандидатите си? От никого не може да се крие предложеният от самия него кандидат. Не може да скрият от него и кандидата, предложението за който на събрание за номиниране на кандидатите е получило по-голяма подкрепа от неговото собствено, и който е заел в листата пожеланото за собствения му фаворит място. Това е главното, а не запознаването със спуснати от национални комитети и партийни централи кандидати. Хората трябва да избират тези, които са опознали в процеса на работата им и са заслужили доверието им преди насрочването на съответните избори. Бедата е там, че народът има право да бъде само ням слушател на чужди предложения. В това отношение електронните номинации не са решение, защото може да бъдат скривани от него по-лесно. А и да прочете в интернет непознати имена, едва ли ще е ощастливен.

Кандидатурите издигани на събрания на записаните за гласуване във всяка избирателна секция граждани не може от никого да им бъдат скривани. Избраните номинирани от гражданите не биха могли и сами да се крият, за да не изпълняват ролята си на носители на „политическото и гражданското начало“. А докато кандидатурите са от чужди на избирателите номинации, низходящата тенденция на избирателската активност няма да ни липсва.

В цитирания от г-н Брезоев проект за нов закон ясно е казано, че издигането на кандидатури за народни представители ще „се прави от Национални инициативни комитети (НИК). Те са организации на граждани, партии или коалиции. Създават се, за да равнопоставят всички участници в изборите, като предоставят правата и задълженията, които имат партиите и коалициите и на всички останали граждани...“ (пак там, стр. 134). Щом ще бъдат национални, а не по избирателни райони, тяхната близост до избирателите не е сигурна. На колко и на кои граждани ще станат организации непартийните НИК не е ясно. Няма ли да се окажат истински представители само на т. нар. „автентичен елит“? Няма ли да са граждански много по-неконтролируеми, отколкото партиите и коалициите? А борещите се за власт партии едва ли доброволно ще делегират правата си на инициативни комитети, равнопоставени с тези на безпартийните. Какъв натиск би ги принудил на такава отстъпка?

* * *

Трябва да помним предупрежденията на А. И. Солженицин. Взаимното предполагане на партиите е по-дълбочинно от тяхната несъвместимост. Възможно ли е при нашата политическа система да се преодолеят привилегироването на партиите и дискриминацията на гражданите, както пише В. Брезоев? Наивно е да се надяваме създаващи се за участие в избори и саморазпускащи се Национални инициативни комитети на безпартийните да могат успешно да противостоят на партийното обединяване в защита на настоящата система и да обезпечават равнопоставеност на гражданите. За да спасяват корумпираната си система, не само помежду си, а и със сатаната са готови да се съюзяват партийните лидери. Отдавайки, напълно основателно и съвсем по човешки, почит към паметта на убитите по време на януарските атентати в Париж през 2015 г. и осъждайки атентаторите, лидери на Европейски съюз не пропуснаха демонстративно да се отъждествят с богохулници, безсрамно подиграващи се с религиозните чувства на много стотици милиони мюсюлмани и християни от цялата планета. Вместо да стигат до такава самоидентификация, много по-наложително е европейските партийни лидери да помислят по въпроса за липсата на чуваемост за мненията на мнозинството граждани, вярващи и невярващи.

* * *

Книгата на В. Брезоев има и достойноството да предизвиква още много въпроси. Някои са много важни. Защо е необходимо да се запазва пропорционална избирателна система, ако всички кандидати ще се представят от НИК и след избори НИК ще са разпуснати? Кому ще са потребни резултантните пропорции? Защо да не се въведе изцяло мажоритарна система, ако след изборите никой няма да има право да влияе на депутатите? Има държави с партии и напълно мажоритарна система. Защо ние да искаме и НИК, и пропорционална? Така гражданинът-избирател отново може да си остане с „много баби – хилаво дете“. Не е ли това в полза на т. нар. „автентичен елит“? С какво 15-те граждани, които ще имат право да учредят НИК, ще гарантират по-добро качество на кандидатурите, отколкото една партия или коалиция с 15000 регистрирани членове? Дори и да има списък на 3000 подкрепящи даден НИК избиратели, каква ще е политическата реализация на другите 6 или 7 хиляди, необходими за избирането на 1 кандидат за народен представител?

Демократизирането на подбора за издигане и избиране на кандидатите В. Брезоев свързва с електронния подход и нови критерии за номиниране и за мажоритарно подреждане на пропорционалните листи. Казва се, че главното в предлагания подход е „кандидатите да се предлагат от всички пълноправни граждани“. В подкрепа на действия за реализиране на тази идея написах тези редове. Но целта не може да се постига по предварително определените „критерии“ за подреждане на кандидатските листи. На предходни места в тази рубрика е показано, че „критериите“ са много неопределени. През втората половина на XX век разчитахме на толкова „определени“ критерии и с тях през кризата стигнахме до катастрофа. Вековната ни история доказа безплодието на такива критерии.

Критерии и номинации

Повече внимание заслужава въпросът за номинациите на кандидатите за избиране в органите на държавната власт. Трябва да стават по достъпен и лесен за желаещите начин. Кой ще уведомява обикновения избирател за най-подходящия НИК, на който да израти предложенията си? Кой и как ще гарантира, че всяко написано в интернет предложение за номинация ще бъде включено за подреждане в „кандидатските листи“? Контролът на стародавните предизборни събрания за издигане на кандидатури беше много по-надежден. Те могат и да номинират, и да подреждат. За пресяване на предложенията може събранията да избират делегати за делегатско събрание на целия избирателен район, което да подрежда неговата листа.

За участие в такава среща на делегатите може да не се плаща. Сега изборните разходи растат, за да противодействат партийците на снижаващото се участие на избирателите в гласуването. Партийните политици търсят спасение във всякакви твърдения с полезни за доказване, че причината за това е вън от партийната система, обясняния. Разходите приемат все по-ирационален характер.

Петко Тодоров

Изборно законодателство и независимост на избраните

Тезата на доктора по философия В. Брезоев е: автентичният глас на хората да въведе в органите на властта автентичния „елит“. Като нямам понятие за „автентичен елит“, искам да изразя мнение за автентичния глас. Как ще се разбере автентичният глас, когато хората са лишени от право на чуваемото и разпознаваемото му изразяване. Нямат такова право нито писмено, нито устно. Изразяване на мнение по политически проблеми те могат да осъществяват с участие в протестни демонстрации. Това е само абстрактна възможност, защото на протести обикновено може да се чуе истинското мнение само на единици и тълпата помита несъгласните с тях.

На български избори „несъгласният“ автентичен глас се счита за недействителен. Значима реалност са само бюлетините на съгласните. Осигуряването на признание за политическа действителност на несъгласните считам за най-наложително. Настоявам, г-н Брезоев, призовавайки всички описани от него фактори като НСНБ, организации на гражданите, НИК-ове, ЛОМ-ове, автентичен „елит“, медии, институции и т.п., да помогне за постигането му. Защото споменатите опосредстващи автентичността звена не са малко, но остава неясно  къде може да се чува гласа на несъгласните. За да е катализатор на политическа активност и средство за изява на политическата позиция на гражданите, каквато и да е политическа гражданска организация трябва да извоюва това човешко право.

Пею Папийски

Анахронизми

Защо поставихме цитатите от автора на „Трагичното“ и „Смешното“ в рубриката „Опозиция...“?

Защото през XXI век предложение за задължително гласуване може да е продукт само на мислене, пораждащо анахронизми като „Велико народно събрание“. Въвеждането му е заченато от същия тип мислене, избрал ни за подарък Велико народно събрание, служещ за върховно оправдание на десетилетно буксуване.

И оправданията, и раждащият ги начин на мислене служат на едни и същи интереси на партокрацията. 

Защо, въпреки убедеността, че свикването на Велико народно събрание е анахронично, партокрацията не престава да настоява, то да се избере и да се свика, та макар и само за да се саморазпусне? Защо смятат, че българският народ не е достоен сам, с гласуване на референдум, да остави в историята тази, свързана с емоционалната му памет, институция? Защо, след като и сегашната конституция не му забранява да направи това, а, обратно, постановяа, че никакъв орган или институция не може да си присвоява народния суверенитет?

Дали защото партократите народни представители не могат да четат? Не е изключено да има такива.

Дали не искат, все пак, да не пропилеят вероятността да бъдат избрани за Великото народно събрание и да останат в българската история като последните „велики народни представители“? Сигурно има такива.

Дали партократите не искат да признаят, че установяването на институцията „Велико народно събрание“ в края на XX век е било недомислие? И такива няма как да липсват: едни заради себе си, други заради бащите си.

Дали партократите не се страхуват от сянката на Тодор Живков, щом като по време на неговото лидерство, по предложение на студенти, е имало у нас референдум за конституцията? И такива се намират. А и бащите на сегашната конституция по тази причина ни върнаха към времето на Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов, които бяха вдъхновители на VI-то Велико народно събрание.

А кои са най-много? 

Най-много са заинтересованите от задължителното гласуване. За да могат да ни налагат да ги избираме. Защо народните представители отхвърлиха предложението да се проведе референдум за задължителното гласуване, а сега гласуват сами да ни го наложат? Защото ако народът един път каже думата си за свое задължение, ще си иска правото да го прави и друг път. Това се отнася и до правата. Ако народът веднъж се произнесе за правата си, гласувайки за промени в конституцията, ще придобие самочувствие да го прави и друг път. Партократите точно от това се страхуват. По-сигурни са за властта си като само те определят правата ни. Баламосват ни с референдуми по частни въпроси, рещаването на които, с помощта на специалисти, са избрани сами да осъществяват. Така прехвърлят собствената си отговорност на обеднелия народ. Второ, насрочвайки референдуми за някоя електроцентрала или далекопровод, за електронен вот, се надяват българският род да не е народ.

Ако VII-то Велико народно събрание се е произнесло, че никой няма право – ни орган, ни институция – да отнема народното върховно право, по логиката на партократите то или не е институция (тогава що за партократично чудовище е?), или само не е знаело какво прави. Тогава какво му е било „великото“?

А какво ще е великото на предлаганото VIII Велико народно събрание? Сегашните 240 депутати, плюс още 160 като тях. Да ни е честито, но не дай, Боже, да стане действителност.

Партократите ни задължават да ги избираме

"Зная, справедливци, вие сте градивната сила, енергията на съзиданието, вие правите живота. Мога дори тайно да ви завиждам, но какво да правя, когато не мога да съм като вас. Затова готов съм – и без да ми мигне окото – да предоставя световната история на всеки, който я пожелае, или както е в утринната молитва на Шопенхауер: „Благодаря ти, Господи, че не си ми възложил грижата за Свещената Римска империя.“ Но, моля ви, оставете ми правото на незнание, на знание за незнанието, без което не мога да си представя нито спокойната хармония на душата, нито уюта на духа. Това съм и друго не мога да бъда. Простете ми!" (Исак Паси, „Оставете ме да не зная!“, в-к „Дума“, София, година VIII, бр. 11, 15 януари 1997)

Искат незнаещите за своето незнание задължително гласуване по волята на партийците. Знаещите гласуват, когато има за кого.

Задължават ни да ги избираме!

Думи във вестник „Дума“:
"На правото да нямаш мнение по това или онова днес гледам като на хигиена на духа, 
като на мъдра и спокойна хармония на душевните сили, от която имам нужда, а не като на незнание, което заслужава порицание..."

                                                                         Исак Паси

Кой кому е длъжен

Нямаме думи за безсрамието на българските народни представители, подкрепили въвеждането на задължително гласуване.

Да си припомним думи на класика на българската естетика:
"Сега вече ми е ясно: липсата на становище по един или друг въпрос – и не просто защото не го познаваш, а именно защото го познаваш, и то достатъчно добре, е човешко право, което никой не може да ти отнеме и на което никой няма право да се надсмива..." 

                                                     Исак Паси

Възможности на гражданите да избират и за политическата им изява!?

В. Брезоев е за „принципно различна, автентична гражданска организация“. Тя трябвало да организира участието на гражданите в изборите и да създава възможности за политическата им изява. А след още едно изречение разбираме, че тя могла също да изиграе и значима друга роля. Това е ролята на „организация, за научно-методическо и организационно-политическо подпомагане на широкото гражданство и на организации на гражданите, които обаче за разлика от монополните партии целят да бъдат избрани елитните представители на цялото общество. Иначе казано, необходим е граждански флагман за правене на политика и организиране на инициативи и политически проекти на гражданите.“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 118).

Веднъж – организация, организираща участието на гражданите в изборите, после – организация за подпомагане на организации на гражданите, накрая – флагман! Всеки флагман предполага други, нему подобни и равняващи се по него. Значи и той трябва да участва в организирането на избиращите граждани, и пример на другите да дава, и от многостранна помощ да не ги лишава. Остава неясно, колко вида политически организации следва да имат гражданите! Колко баби ще акушират при излъчването на „автентичния елит“? Бог знае къде ще отиде самостойността на политическата изява на гражданите!

Вече 70 години широкото гражданство е почти перманенто включено в курс за „научно-методическо и организационно-политическо“ обучение, водено 45 години от партията-ръководителка и 25 години от нейните дъщери-партии, политолози, журналисти и шоумени. В резултат на това многогодишно обучение, подпомагано и от училището с преподаване на обществознание, общество и личност, етика, основи на правото, гражданско учение, свят и личност, философия и т. п., на произведените през октомври 2015 г. избори 90% от протоколите на комисиите в София – сбъркани! Съответно – протоколът на една, може би „флагманска“ комисия – върнат 40 пъти за дооправяне. Не е ли това заслуга и „подвиг“ на „автентичния елит“? Тия, които са били върнати за един протокол 40 пъти, да не би да не са учили в български вузове и училища? Къде ли другаде би могъл да търси „автентичния“ ни „елит“ Националният съюз за Нова България?

Става дума за резултатите при подчинените на Общинската избирателна комисия секционни комисии. А едва ли е на по-високо ниво компетентността у стоящите над общинските избирателни комисии в Пловдив и София! Европейският съюз ли им забранява като законодатели да предвидят създаване на районни избирателни комисии в най-големите общини на България? Взаимните обвинения на представители на БСП и ГЕРБ за многодневното предаване на секционните протоколи са еднакво неоснователни. Защото нито в кодекса „Фидосова“, нито в кодекса „Манолова“ е намерено правилното решаване на задачата. Дори и след много късно изразеното мнение на г-н Ч. Казак, че това трябва да се направи, представители на другите партии продължават да не признават грешката си. Достатъчно било да увеличат броя на членовете на общинските избирателни комисии. Драго им е където отидат – калабалък да ги посреща! А въпреки многократното правене на калабалък по улиците и площадите на големите градове, не помръдваме от края на евроатлантическата опашка!

Надежда „Нехаещ „елит““!

Примирявам се с не един парадоксален термин на г-н В. Брезоев, защото идеята и надеждата му за истинска демокрация са благородни. Но ми се струва, че той прекалява с термина „елит“. Ако под думата „елит“ г-н Брезоев разбира най-достойните българи, способни да ни водят към истински висоти, то тези най-достойни не може да са нехаещи.

Разбираемо е, че под думите „национален елит“ политологът Брезоев не може да има предвид легитимираните да ръководят нашия народ, защото в противен случай много написано от него се обезсмисля. Ако под „елит“ се разбират българи, смятани от техни близки или приятели за велики, то почти половината от гражданите у нас говорят, че децата им или приятелите им са гениални. Тогава идеята, че „съвременният елит.... трябва да предпазва гражданите и да създава условия за тяхната икономическа и житейска инициатива и реализация...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, стр. 118), следва да е перфектно реализирана! Защото повечето българи точно към това се стремят: да създават най-добрите условия за приятелите и роднините си. Ако и г-н Брезоев счита, че „съвременният елит... имплицитно е интелектуален...“ (пак там), то в какъвто и ред да съставим конюнкцията на това атомарно съждение с твърденията в предходните три изречения, изводът за истинност на осигуреността на условията за действителна реализация на нас, негениалната половина от българското население, ще е предпоставен. Но поне за политическата ни реализация такова заключение действително ще е абсурдно.

Ако под „елит“ се разбират така наречените от г-н Брезоев „ЛОМ-ове – лидери на общественото мнение“, то те могат само необратимо да ни скарат. Щом като легитимно избраните по конституция и изборни кодекси, институционализираните, не могат да ни сплотяват, може ли да разчитаме, че ще правят това неизбраните по реда на правото? Нали никой измежду примерно изброените от г-н Брезоев в статията му „Няма за кога да се отлага!“ ЛОМ-ове не влиза в първите три десетки на оповестените от БНТ, избрани в многостепенна анкета от гражданите за велики българи. След Стоичков във втората, там в третата десетка са имената на Азис, Иван Костов, Слави Трифонов, Волен Сидеров... Тези живи българи телевизионните зрители считат за най-велики. Може, несъзнателно, и да пропускам някой, но е факт, че никой от тях не е посочен в споменатата статия от г-н Брезоев като ЛОМ. Тогава на кого да вярваме?

Щом като не се доверяваме на легитимно избрания и няма общопризнат „елит“, приемем ли тезата на г-н Брезоев за мисията на „елита“, остава да разчитаме на самоизбрал се „елит“, пораждан от протести и всякакви публични демонстрации. Едва ли ще берем повече плодове тогава. Казват, че на народ, който не иска да следва Левски и да се самоорганизира, а чака да го влече след себе си „елит“ от самозванци, му прилягал хомот на шията!

Григор Вълчанов

Значима за общото гражданско дело организация

Подкрепяйки идеята за създаване на избирателска самоорганизация, отнасям се с уважение и към мнението на автора на „„Не“ на партийната държава“ за необходимата на българските граждани организация. В следизборния си анализ от януари 2012 г. В. Брезоев пледира за „организация, която привежда убедителни аргументи защо иска властта и как точно ще защитава индивидуалните права на гражданите...“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, София, 2014, стр. 117). Но в анализа авторът му не доказва наличието на реална възможност за функциониране на такава организация в съвременната ситуация.

Още по-малка е яснотата по взаимоотношенията на организацията с „бимодална симетрия“ и НИК. И откъде може да дойде вътрешната сила на организацията, за да има симетрично на нея външно влияние, след като, по мнение на политолога, у нас и националният „елит“ нехае? Вместо необходимия отговор, В. Брезоев предлага нещо като въпрос. „Какво още трябва да се случи, за да се осъзнае, че една общност (в т. ч. и гражданска организация, и държава) може да е успешна само ако се ръководи от своя автентичен елит..." (пак там). Значи, без „елита“ организацията ще сполита. Но и всякакъв „елит“ не вършел работа. Когато една общност „се води от аутсайдери или от елитни кадри, които не желаят или не могат да правят политика за гражданите, няма шанс (и обективна възможност) да дойде на власт...“ (пак там). Мисля, че у нас такива общности вече са били на власт. Затова буксуваме от десетилетия.

Но кои ли са представителите на можещия „елит“? Да не би да са от рода на политолози, които вече четвърт век съветват управляващите ни? Или тези, които се поставят над самия „елит“ и делят останалите, нас, на „елит“, „средно интелигентни“, най-неподготвени – пълнеж за ариегарда?

Пею Папийски

Активност и суверенна воля на гражданите

Изходът, посочен от В. Брезоев през 2012 година, е „в незабавния старт на широка обществена дискусия и активност за демократизиране, прецизиране и привеждане на законите за изборите и партиите в съответствие с Конституцията:
– за практическо гарантиране на конституционното право на гражданите да избират и да бъдат избирани;
– за равни права при издигането, регистрацията и участието на всички политически субекти – независими кандидати, граждански организации и партии;
– за законова (медийна, финансова и материална) равноосигуреност на всички кандидати от страна на държавата“ (В. Брезоев, „„Не“ на партийната държава“, 2014, стр. 116).

Волно или неволно, това сложно изречение отразява парадоксалната ситуация в нашата държава. Въпреки и основателно предложения незабавен „старт на широка обществена дискусия“, такава дискусия и до днес не е стартирала. Активността „за демократизиране...в съответствие с Конституцията“ не е най-адекватна за България и до днес, защото чл. 12 алинея (2) на Конституцията позволява политическа дейност „само на политическите партии“. И трето – равни права като „политически субекти“ трябва да имат преди всичко избирателските самоорганизации, защото „граждански организации“ има всякакви.