Партийни определения отричат валидността на политиката за всички исторически епохи. Определят (Б. Крик, „В защита на политиката“) политиката като „публични действия на свободни хора“, а фактически изключват от нея „свободните“ безпартийни. Определят я като „социологическа дейност, имаща антропологическата функция да запази една общност, станала твърде усложнена, за да може само традицията или чисто деспотичното управление да я запази без прекомерна употреба на насилие“, а забравят, че днес на прекомерната употреба на насилие може успешно да противостои само истинското народовластие. Казват, че „политиката е процес на дискусия“, но чл. 12 на преписаната ни конституция изключва мнозинството българи от политическата дискусия.
Време е отново да припомним мисълта на теоретика на евроатлантическата демокрация К. Попър, че трябва да търпим ограбването на правата ни от политическите партии, докато се научим да се оправяме без тях. Политическата криза в България през 20-те години на XXI век е едно от доказателствата, че времето ни да се учим на това е изтекло. Алинея (2) на чл. 12 в Конституцията на Република България беше за историческото бунище още по време на приемането ѝ.
Време е българският народ да стане творец на Конституцията си. Време е да престанем да се лутаме между крайностите „парламентарна демокрация“ и „пряка демокрация“. Време е Конституционният съд да поправи неправилните си решения от 2003 и 2016 г.г. (вж. „Българското тълкуване на чл. 1 на българската конституция – връх на ненормалност“). Лишаването на българския народ от право на участие в конституционни референдуми е само средство да се гасят проявите на политическа активност на обикновените българи.
Не е вярно казаното от К. Стойчев, че гласуването с „Не подпрепям никого“ измежду паритйните кандидати за народни представители се обезсмисля. В обстановката на все по-разрушителни планетарни партийни ежби такива гласове придобиват все по-голям световно-исторически смисъл. Доколкото смисълът е отношение на мотива към целта, такава категорична мотивация противостои най-пълноценно на ограбването на правата на безпартийните граждани от политическите партии. Без право на избирателски номинации на кандидатите за народни представители и общински съветници и на участие в референдуми за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление, декларациите за равноправие и политическа свобода са празни приказки.
А ако усвоим нормите на демократичността, може и да се научим да се учим от опита си. В демократична обществена система у гражданите може да се породи и развие чувство на отговорност за обществото, предпоставка за което е демокрацията да не е като сегашната.
Карл Попър приема за основание на теорията си това, че са ни познати две алтернативи: или диктатура, или форма на демокрация. „Ние не основаваме нашия избор върху „добротата“ на демокрацията, която може да е съмнителна, а единствено върху „злината“ на диктатурата, която е сигурна. Не само защото диктаторът е принуден да използва лошо своята власт, а защото диктаторът, дори да е добронамерен, ограбва от всички тяхната отговорност и следователно техните човешки права и задължения. Това е достатъчна база за избор в полза на демокрацията – т.е. на управлението на закона, който ни позволява да отстраним правителството...“ (Карл Попър, „Някои проблеми на новите демокрации“). Посоченото предимство на демокрацията от К. Попър е безспорно, но то частично гарантира само „свободата от“. Защото като отстраняваме чрез избори едно правителство, това с нищо не обезпечава позитивната свобода. Ако партокрацията не ограбва, като диктатора, на 100% отговорността на гражданите, ограбва я в по-голямата ѝ част. И атлантическата форма на демокрация обезпечава само нищожна част от правата.
Мнозинството уважава правата на малцинството, когато уважава и спазва законите, когато упражнява контрол върху дейността на всичките си избрани представители в органите на властта. А за тези представители до следващите по ред избори мнението на номиниралата ги партийна централа е по-важно от мнението на мнозинството избиратели.
Демокрацията има недостатъци във всичките си форми, а засега на преден план остават недостатъците на пропорционалното представителство. Карл Попър ни предлага да погледнем по-безпристрастно на опустошителните практически последици от това представителство.
„Преди всичко пропорционалното представителство удостоява политическите партии, макар и непряко, с конституционен статус, който иначе не биха придобили. Защото аз не мога повече да избера човека, на когото вярвам, да ме представя: аз мога да избера само една партия. А хората, които могат да представят партията, се избират само от партията. И докато хората и техните мнения винаги заслужават най-голямо уважение, мненията, възприети от партиите (които са типични инструменти за личната кариера и властта с всичките възможности за интриги, които те предлагат), не могат да бъдат отъждествявани с обикновените човешки мнения: те са идеологии“ (Карл Попър, „Някои проблеми на новите демокрации“).
