Необходима равнопоставеност

Пиша „необходима“, защото има и фалшива, която е излишна и вредна. Фалшиво равноправие е сегашното пряко гласуване. Изпъчиш се пред урната и гласуваш пряко за: представители в парламента на Европейския съюз; представители в Народното събрание на република България; президент на република България; общински съветници. Избираш, след като други са ограничили възможностите ти за избор хиляда или милион пъти. Те са направили по-важния избор преди теб.

Предпочитам да избирам само един, представляващ ме при избора на всички останали представители в различните представителни институции, но да знам, че съм го избрал от всички възможни други. Ако това важи за всеки, ще са равноправни и избирателите, и избираните. Ще има равнопоставеност пред закона във всички изборни органи.

Равнопоставеността от гледна точка на политическите права е първостепенна цел на демократизацията. Но т. нар. гражданско общество обикновено я свежда до борба за равнопоставеност на обществените групи. В съвременния си вид това общество не може да постига равноправие на избирателите. Със съществуващата фразеология за правата на човека се игнорира сложността на съвременното общество.

Равенството пред закона само по себе си не осигурява равенство на шансовете за самореализация и за изразяване. У нас „демократизацията“ на държавните и медийни институции от десетилетия включва по-често повтарящи се, отколкото различни, питащи и отговарящи. От питаните извън студиата обикновено се иска да отговарят на стандартни въпроси: одобряват ли нещо, свидетелстват ли за нещо, за кои биха гласували от предложени им кандидатури и т. п. Собствени предложения за демократизация от тях не се искат. В тази им дейност журналистите, питащи различно от началниците си, са малко.

Създаването на добри социално-политически структури на равноправието изисква разбиране от много хора на тяхната необходимост, възможност, съдържание и форма. Своевременното им осъзнаване е липсвало на обществото от хилядолетия. А политическата деградация у нас е от десетилетия. Не е ясно колко от нас се отнасят трезво към тази ситуация. Самоанализът ни не се изплъзва от едностранчивостта. Откриваме равнодушието у другите, а не собственото. Негативизмът ни към обществения живот се мотивира само от безнравственост на други. Политическа комуникация у безпартийните се реализира като голо отрицание.

Предстои ни да изменим себе си.

Св. Томов

Гражданско общество – компетентност

В „естетизацията„ на политическото Ивайло Дичев включва вкуса. Вкусът „в политическото поле днес съответства на компетентността“, необходима на гржданина, за да се ориентира сред получаваните предложения. „Той/тя непрекъснато трябва да интерпретира посланията, да решава кой е легитимен и кой – не, тъй както го правят любителите на изящните изкуства в Модерната епоха. Вкусът не е природна даденост, ето защо обществото прави усилие да го възпитава още от учебната скамейка; няма модерно гражданство без някакво ниво на компетентност, тъй както няма слушател на симфония, който не е преминал някаква степен на обучение“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, Издателство „Просвета“, София, 2019, стр. 144).

Според Ивайло Дичев, днес най-убедителна е властта по заслуги. Действително няма по-добър критерий за качествата на избираните от свършената работа. Трудно е йерархичното подреждане на заслугите. Още по-трудно е доказването на заслугите за свършената работа и способностите да се защитавават интересите на мнозинството граждани при партийна представителна система. Оценката на организаторските способности на обществените дейци изисква умения да се проследява дългия път на решаване на проблемите. Утвърждаването на такива умения у избирателите предполага тяхно участие в номинирането на кандидатите да ги представляват, а не само да избират от партийно кандидатирани и самокандидатирали се.

Необходимост от функционална координация на безпартийните

Налагат се напомняния. Самообявилият се за политическа класа партиен политически персонал прави всичко възможно да възпроизвежда с останалите хора фактически отношения на господство и подчинение. Затова периодически се появяват нови партии, манифестиращи „обновлението“ му. За него „електоратът“ се превръща в обкръжение, подобно на природната среда. Смята, че то му принадлежи като източник на ресурси за възпроизвеждане и увековечаване – основание и растеж, подкрепа, ехо на имитациите на обновление. Той стимулира ролята му на опора и стопира ролята му на фактор на изменения.

Институциите не служат на обмяна на идеи между управлявани и управляващи, а за пресяване на масовото съзнание през гъсто медийно сито и чуваемо разпространение може да имат само съждения с партийно значение. За допустими се считат само изменения на социалния ред, излюпващи се в апаратната на този партиен персонал. В съзнанието на този партиен персонал обсебяването на проблемите на демократизацията от него е увековечено. Вече половин век политическият монопол на партийния персонал у нас е конституционно гарантиран. Предложения от носители на друг възглед партиите отхвърлят с презрение. Затова всяка борба за успешна демократизация предполага борба за премахване на конституционно закрепения партиен монопол.

При организирани протести много партийни агенти се представят за борци против актуалното партийно управление и дърпат протестиращите към „задънени улици“. Затова трябва да напомняме, че ако искаме истинска демократизация, не трябва да забравяме с какъв противник имаме работа. За да не се подчиняваме, като протестиращи, на неговото влияние, ни е необходима постоянна самоорганизация.