Субектни възможности

Факторите, допринасящи за превръщането ни в политически субекти, са разнообразни. Важно е да противостоим на отрицателните последствия от разделението на труда. Преодоляване изискват и проявленията на неграмотността у нас. Политическата съзнателност изисква привличане на хората към сътрудничество в създаването на духовни ценности. Това не значи, че трябва да отлагаме политическата самоорганизация, докато всички станем високопросветени.

Съществуват много потенциални политически възможности. Дано новата 2020 година има по-голям простор за разкриването им. Да открие пътеки и пътища за изява на политическата активност на българите. Не само и не толкова с протести. А, като съзнателни инициатори на промени към политическа действеност на избирателите, от нас зависи докъде ще стигнат разговорите за Конституцията. От нас зависи дали ще се сведат до „разследването“ на главния прокурор, или ще се задълбочат до необходимостта от премахване на политическото неравноправие на гражданите.

Доколкото я имаме, политическата ни съзнателност трябва да е по-целенасочена. Да се стремим към изменение на обществената среда не с оглед на изборите през по-следващата година, а с оглед на умножаването на формите на взаимодействие между нас. Главно да е стремежът ни към активизация на характерните черти, отличаващи ни от многохилядните видове хайванчета, а не на протести да ревем като тях. С участие в процеса на приемането на решения да постигнем хуманистична целенасоченост на динамически развиващата се човешка природа.

Стоян Съботинов

Самоактивност и съгласие

Свободата се осмисля от самоактивните. От самосъгласяващите се властта не може да бъде контролирана. Не може и дума да става от тях властта да бъде ограничавана и възпирана. Те се надяват само на „власт възпира власт“. Но когато и властта, и възпирането са у партокрацията, надеждата е архинаивна. Тогава написаните в конституцията права не се реализират като правоспособности на хората. Тогава разделението на властта е маскирано безправие.

Без политическа самоактивност на гражданите делегираната власт става самовластие. Обоснованите като права от Кант изисквания на разума са права за реализация на способностите на самия разум у всеки човек. Това е истинската предпоставка на трайния мир между народите. Изискването на фон Хумболт, че хората трябва да имат на разположение голямо разнообразие от обстоятелства и жизнена среда, които те постоянно да изпитват и да избират, е валидно и за право на избиране на варианти, в един или друг мащаб, за обществено развитие от всеки желаещ да ги предлага. Това означава, че политическият монопол на партийците е несъвместим с истинската демокрация и свободата на мнозинството. Няма никакво основание от разбирането на свободата като система, в която хората могат най-добре да откриват и развиват своите интереси и способности, да се изключват политическите интереси и способности на когото и да било. За да не се допуска това, всеки трябва да проявява политическа самоактивност и взискателност, а не само съгласие.

Ст. Съботинов

Безучастие от неравноправие

Най-после президентът стигна до въпроса: „Има ли неправилен прочит на Конституцията?“ А ако има, този въпрос е свързан с други: Кои глави от Конституцията се четат неправилно? Кой ги чете неправилно? Неправилното четене не е свързано само с една глава. Свързано е с немалко хора.

Президентът и проф. Е. Друмева, председател на правния съвет при президента, заговориха за право на българските граждани на индивидуална конституционна жалба. Проф. Друмева обяснява, че за да не се затлачва работата на Конституционния съд с по-маловажни от конституционнозначимите жалби, ще има съответен ред. Индивидуални конституционни жалби ще се приемат само от граждани, за които са изчерпани възможностите да се обръщат към по-долустоящи институции.

Възниква отново въпросът: към кого да се обръщат гражданите, които са недоволни от прочита на Конституцията от Конституционния съд? Млади политици-партийци от парламента ги утешават с правото на протести. Но социологът Гълъбов правилно казва, че преди правото на протести трябва да има право на участие в приемането на решения. Конституционният съд не признава такова право на гражданите относно решения за промени в Конституцията, касаещи държавното устройство на Република България. А Конституционният съд не е „уязвим“ като главния прокурор, на когото щели да търсят разследващ го прокурор! Днешните партийци-законодатели ни намериха по-неразкъсваем порочен кръг от омагьосаните кръгове на Т. Живков.

Г. Вълчанов

Индивидуализация или отчуждение

Без индивидуализация на политическия процес настъпва многостранно отчуждение. Хората се отчуждават от околната среда. Отчуждават се от възпроизводствения процес – от възпроизводството на живота и от средствата за производство. Отчуждават се от държавата. Отчуждават се един от друг.

На индивидуалното участие в политическия процес пречи партийната система. Корумпираната партийна система чрез отлъчване на безпартийните от политиката се защитава от разобличения. Като няма безпартийни политически организации, безпартийните имат право да говорят там, където най-малко се чува. Социални мрежи и връзки, които нямат достъп до взимащите определящи решения органи, зависят от капризите на едни или други журналисти. Хората, които не могат чуваемо да изразяват общностните си чувства, са много. И да имаш гражданска смелост да казваш истината, няма кой от взимащите решения да те чуе.

Институциите са зависими от отделни индивиди, а тези индивиди в много случаи са чужди на интересите на мнозинството индивиди. Трябва да се обединим, за да ни слушат.

Петко Грудов

Конфликти – несигурност

Съвременните конфликти са предимно конфликти за власт. Индивидите често ситуативно разграничават своето от чуждото. Сами се разграничават предимно според конкуренцията за привилегии, за материални облаги, за власт. Борещите се за власт често се прехвърлят от един отбор в друг. Ако не са в един отбор, и роднини стават чужди едни на други.

Важни са партийните властови стратегии. Груповата стратегия се оформя и определя според очертанията и параметрите на противника. Партиите произвеждат лесно превръщащи се във врагове политически противници. Така живеем в свят на политически конфликти и властови игри. Стотици партии и вакуум откъм действия на политическите институции. А нас ни няма в политическия процес. В този процес почти липсват политически искри, а преобладават корупционни скандали. В партийните платформи много обещания – малко заряд за променящи ситуацията действия. Така политиката губи градивната си способност. Политическото като самоорганизиращо се не се създава. Трябва да се намесим в политическия процес.

Д. Томов

Монопол при дезинтеграция – Не!

От интеграционен нарастването на разделението на труда се превръща и в дезинтеграционен фактор, както поради икономическа, така и поради политическата монополизация. Последица от това е увеличаване на насилието. Заедно с него се засилва и недоверието към институциите. Множат се информациите за нови замърсявания на околната среда, за деморализация, корупция.

Отсъстват сигурност и решителност за борба с несигурността. Съществува страх от организираността, от загуба на собствената идентичност в нея. Един съветва друг да е  „себе си“, а и двамата се оправдават, че са невинни за хаоса в обществото, защото били никои.

Възможността за колективно самоубийство на Земята нараства, а слепотата за нея продължава. В тази ситуация ляво-десните координати не вършат работа. Но ляво-десният политически монопол продължава вече трети век.

Институционализацията на избирателска самоорганизация предполага преодоляване на много конфликтни ситуации. Самоорганизацията изисква преодоляване на страха от загуба на „себе си“ в нея. Изисква и преодоляване на страха от неин провал в отстояване на националната независимост. Колкото и да не са сигурни те днес, изискват се гаранции за институционализираните норми за сигурност.

Невярващите на себе си като политически субекти не вярват и в способността ни за самоорганизация. Страхът от глобална заплаха става страх и от разчитане на собствените сили у много хора. Влияе и сегашната откъснатост на обществените организации от мнозинството хора. Трябват организации, в които всички хора да си намират местата, за да ги правят адекватни и на обществените, и на индивидуалните потребности. Затова е необходимо още продължително и по-масово обсъждане.

П. Тодоров

Повишаване на политическата активност чрез постигане на чуваемост

Ограничеността на избора, за която пише Стоян Съботинов, не зависи само от броя на кандидатите. Партийците може да ни предлагат и по 100 кандидати за едно депутатско място и пак да няма кого „да подкрепим“. Истинността на демокрацията не се определя от броя на кандидатите за избиране.

Не е изключено понякога всички хора от дадена обществена група да са на едно и също мнение за най-достойния да ги представлява. Тогава да се изискват и други предложения на кандидатури за участие в избора на техния представител е глупаво. Формализмът предостатъчно изтощи България през XX век.

Важен е не броят на предлаганите кандидати. Важно е правото на всеки да предлага. Днес правото на всеки да предлага, да отстоява предложения и да гласува е сведено до право на гласуване. За това недемократично лишаване на мнозинството граждани от основни политически права са виновни не само обявилите се за политическа класа партийци. Предявявайки и нереалистични искания, вина имат и много безпартийни избиратели, обхванати от манията „пряка демокрация“. Пряка демокрация като всенародно одобряване на закони може да е полезна за обществения прогрес – самоосъзнаване и самодисциплиниране на гражданите. Но „пряка демокрация“ като участие на всички във всяко овластяване е илюзия.

Правото на всеки да предлага и аргументирано да отстоява предложения за избиране може да се утвърждава по различни начини: узаконени сайтове за предложения и обсъждане в интернет; многостепенни избори; избиране на пълномощници, които да отстояват първични предложения от избирателните секции при номинирането на кандидатите в избирателните райони. Така този, който е чут при правенето на първоначалните предложения за номинации, ще се стимулира да остане политически активен до края на изборния процес.

Гр. Вълчанов

Ограниченост на възможностите за избор и избирателната активност

Гласуването на произведените избори за кметове и общински съвети показа правдивостта на написаното от Св. Томов. Колкото е по-ограничен изборът, толкова е по-ниска избирателната активност.

При още по-ниската избирателна активност на балотажите за кметове гласуването с „не подкрепям никого“ варираше от 2% до 7%. По-точният смисъл на такъв избор е „не подкрепям никого от предложените с бюлетината партийни кандидати“. Защото неискащият да подкрепя никого не участва в гласуването. Предложеното необходимо уточнение трябва да подсказва на негласуващите, че пасивността на избирателите ни води в задънена улица. Само когато такъв избор достигне по-висок от този за всяка партийна листа процент, ще може да докажем, че партийната избирателна система е анахронизъм.

За да се наложи истински избор отдолу-нагоре, ни трябват активност и постоянство. У нас те засега са дефицитни. Когато трябва да проявим политическа активност, мнозинството проявява несекваща търпимост към статуквото. А когато предстои да гледаме сеира на други, изгарящите от нетърпение се умножават. Умеем да наливаме вода в мелницата на мераклиите за политическа изява. Така те се самообявяват за политическа класа и ни считат за политически декласирани същества.

Стоян Съботинов

Самоорганизация – поле за инициативност

Въпросът „какво чакаме?“ заслужава голямо внимание. Чакаме свободно поле за инициативата на всеки. Но ако само чакаме, няма да го дочакаме. Мисля, че трябва да чакаме, докато всеки от множеството политически будни безпартийни сам разгърне инициативността си. Такова разгръщане е неотделимо от подготовката и самоструктурирането на избирателска организация.

Досегашната политическа система не оставя „свободно поле за инициативата“ на всеки, защото обществено-политическите организации фактически не се образуват като самоорганизации. Няма традиция дейците от междинните равнища на организационно функциониране в тях да се издигат от самоорганизиращите се членове. Затова междинните нива остават органи за предаване на предписваща и получаване на обратна информация от членовете, а не стават органи за самоуправление на избирателите. За да не е така, е необходима по-висока политическа култура. Ако не искаме да я придобием, то не ни остава друго, освен, както отдавна беше написано на тази интернет страница, „да теглим“. Не разбирам „теглото“ само в смисъл на глад и голота, а именно и в смисъл на липса на „свободно поле за инициатива“. Липсата на такова поле се взаимообуславя с липсата на синергийно вдъхновение. Нивото на синергийност в разрешаването на социалните конфликти е „близнак“ на нивото на политическата активност на избирателите.

Всеки участник в социално-политическа организация има своя система от цели, която може да е в потенциален конфликт с предложения на други участници. В самоорганизацията основа на синергийния подход към разрешаването на конфликтите може да е идейното единство. Не е необходимо единомислие по всички или дори по няколко идеи. Необходим е само единен подход към приложението на идеята за правото на политическа реализация на всеки човек, т.е. за признаването на всеки за политическо същество. На практика това означава всеки да има право на чуваемо мнение за свои и на другите предложения и ако счита за необходимо – право да поставя на гласуване предложенията си. За такава реализация трябва да се приемат и задължителни процедури.

Динамиката на организационното единство се спъва от ограниченост на инициативността в ръководните органи. Плутарх счита, че Бог дава тласък на свободната воля, а реализацията на божествения импулс е дело на самия човек. Съдбата на идеите ни зависи от нас.

Необходима равнопоставеност

Пиша „необходима“, защото има и фалшива, която е излишна и вредна. Фалшиво равноправие е сегашното пряко гласуване. Изпъчиш се пред урната и гласуваш пряко за: представители в парламента на Европейския съюз; представители в Народното събрание на република България; президент на република България; общински съветници. Избираш, след като други са ограничили възможностите ти за избор хиляда или милион пъти. Те са направили по-важния избор преди теб.

Предпочитам да избирам само един, представляващ ме при избора на всички останали представители в различните представителни институции, но да знам, че съм го избрал от всички възможни други. Ако това важи за всеки, ще са равноправни и избирателите, и избираните. Ще има равнопоставеност пред закона във всички изборни органи.

Равнопоставеността от гледна точка на политическите права е първостепенна цел на демократизацията. Но т. нар. гражданско общество обикновено я свежда до борба за равнопоставеност на обществените групи. В съвременния си вид това общество не може да постига равноправие на избирателите. Със съществуващата фразеология за правата на човека се игнорира сложността на съвременното общество.

Равенството пред закона само по себе си не осигурява равенство на шансовете за самореализация и за изразяване. У нас „демократизацията“ на държавните и медийни институции от десетилетия включва по-често повтарящи се, отколкото различни, питащи и отговарящи. От питаните извън студиата обикновено се иска да отговарят на стандартни въпроси: одобряват ли нещо, свидетелстват ли за нещо, за кои биха гласували от предложени им кандидатури и т. п. Собствени предложения за демократизация от тях не се искат. В тази им дейност журналистите, питащи различно от началниците си, са малко.

Създаването на добри социално-политически структури на равноправието изисква разбиране от много хора на тяхната необходимост, възможност, съдържание и форма. Своевременното им осъзнаване е липсвало на обществото от хилядолетия. А политическата деградация у нас е от десетилетия. Не е ясно колко от нас се отнасят трезво към тази ситуация. Самоанализът ни не се изплъзва от едностранчивостта. Откриваме равнодушието у другите, а не собственото. Негативизмът ни към обществения живот се мотивира само от безнравственост на други. Политическа комуникация у безпартийните се реализира като голо отрицание.

Предстои ни да изменим себе си.

Св. Томов

Гражданско общество – компетентност

В „естетизацията„ на политическото Ивайло Дичев включва вкуса. Вкусът „в политическото поле днес съответства на компетентността“, необходима на гржданина, за да се ориентира сред получаваните предложения. „Той/тя непрекъснато трябва да интерпретира посланията, да решава кой е легитимен и кой – не, тъй както го правят любителите на изящните изкуства в Модерната епоха. Вкусът не е природна даденост, ето защо обществото прави усилие да го възпитава още от учебната скамейка; няма модерно гражданство без някакво ниво на компетентност, тъй както няма слушател на симфония, който не е преминал някаква степен на обучение“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, Издателство „Просвета“, София, 2019, стр. 144).

Според Ивайло Дичев, днес най-убедителна е властта по заслуги. Действително няма по-добър критерий за качествата на избираните от свършената работа. Трудно е йерархичното подреждане на заслугите. Още по-трудно е доказването на заслугите за свършената работа и способностите да се защитавават интересите на мнозинството граждани при партийна представителна система. Оценката на организаторските способности на обществените дейци изисква умения да се проследява дългия път на решаване на проблемите. Утвърждаването на такива умения у избирателите предполага тяхно участие в номинирането на кандидатите да ги представляват, а не само да избират от партийно кандидатирани и самокандидатирали се.

Необходимост от функционална координация на безпартийните

Налагат се напомняния. Самообявилият се за политическа класа партиен политически персонал прави всичко възможно да възпроизвежда с останалите хора фактически отношения на господство и подчинение. Затова периодически се появяват нови партии, манифестиращи „обновлението“ му. За него „електоратът“ се превръща в обкръжение, подобно на природната среда. Смята, че то му принадлежи като източник на ресурси за възпроизвеждане и увековечаване – основание и растеж, подкрепа, ехо на имитациите на обновление. Той стимулира ролята му на опора и стопира ролята му на фактор на изменения.

Институциите не служат на обмяна на идеи между управлявани и управляващи, а за пресяване на масовото съзнание през гъсто медийно сито и чуваемо разпространение може да имат само съждения с партийно значение. За допустими се считат само изменения на социалния ред, излюпващи се в апаратната на този партиен персонал. В съзнанието на този партиен персонал обсебяването на проблемите на демократизацията от него е увековечено. Вече половин век политическият монопол на партийния персонал у нас е конституционно гарантиран. Предложения от носители на друг възглед партиите отхвърлят с презрение. Затова всяка борба за успешна демократизация предполага борба за премахване на конституционно закрепения партиен монопол.

При организирани протести много партийни агенти се представят за борци против актуалното партийно управление и дърпат протестиращите към „задънени улици“. Затова трябва да напомняме, че ако искаме истинска демократизация, не трябва да забравяме с какъв противник имаме работа. За да не се подчиняваме, като протестиращи, на неговото влияние, ни е необходима постоянна самоорганизация.

Различия по индивидуална самостоятелност

Привързаността към индивидуалната самостоятелност търпи историческо развитие. През 1819 г. Бенжамен Констан посочва четири съществени различия между гражданите на древните градове-републики и хората на новото време, имащи политическа важност за индивида. Първо, териториалната големина на дадена страна ограничава персоналната политическа роля и влиянието на индивида върху държавното управление. Второ, унищожаването на робството отнема на свободното население извънработно време, защото преди робите са били натоварени с повечето работа. Трето, търговията не оставя в живота на човека временни интервали на незаетост с нея. Постоянното упражняване на политически права, дискусиите за хода на държавните работи, ежедневните разбори по преценките на управлението, тайните събрания и шествията, необходимите агитации и попълването на редиците на политическите движения се заменят у модерните нации от заетост с предприемаческа дейност, спекулации, придобивани или очаквани наслаждения. Четвърто, търговията вдъхва у хората склонност към индивидуална независимост. Тя задоволява човешки желания без намеса на властта, която води до затруднения и безпокойства. (Ср. B. Constant, "De la liberté des Anciens comparée à celle des Modernes", FV Éditions, 2016, p.p. 13-14).

Първите различия, свързани с пространството и времето, днес губят същественото си значение. Големите територии на държавите в постмодерността не спират политическото общуване. И без робство хората имат извънработно време за участие в упражняването на властта. Участието ни в политическия процес се спъва от доброволното духовно робство. Но това участие е изискване на историческата необходимост.

Разноезичие

Като „означител на многобройността“ (Джон Кийн) терминът „гражданско общество“ означава и разноезичие. Заинтересовани от политическото многоезичие са партиите. Ръководейки се от едни и същи догми, различни партийци на еднакви събития дават различни оценки.

Партийците имат еднакви потребности от властване над нас. Затова плурализмът на идеите им отиде по дяволите. Остават различията в позициите им, от които се домогват до властта. Светът постоянно се изменя и техните позиции се изменят. Сменят се и оценките им за събитията. А теоретичният плурализъм на партиите става все по-оскъден. Идейното им обновление се свежда до нови думички за стари понятия.

Като не могат да измислят друго, различните партии се залавят за различни действителни или възможни институции и това обуславя различия на техните позиции. Чрез различни държавни институции те влияят на живота и съжденията ни колкото да поддържат разноезичие сред избирателите. Разноезичието помага да не се откроява истината, че партиите са колективни средства за избягване от отговорността пред обществото. Така и отговорността на представителството ни почти се е обезличила. Затова и се говори за поемане на отговорност почти само когато, заради неблагополучия в работата, някой ръководител трябва да подаде оставка. Като че ли докато е работил преди това, той е могъл да бъде безотговорен. Така е когато и понятията за вина и за отговорност се държат в едно и също кюпче.

П. Папийски

Лозунги за справедливост

По определение Марксовият лозунг за справедливостта „от всеки според способностите; на всеки според потребностите“ органически се взаимопредполага с: едновременно осъществяване на всестранно развитие на хората – общество на реалния хуманизъм; утвърдено обществено самоуправление; трудът за благото на обществото – първа жизнена потребност на всички. За нашата съвременност реализацията на такова единство се оказа утопия.

В нашето съвремие е необходим и осъществим либертарианският лозунг: „От всеки според както е избрал, на всеки според както е избран“ (Дейвид Боаз, „Либертарианството. Въведение.“, Издателска къща „Мак“, София, 2004, стр. 103). Просто казано, справедливо е всеки да сърба попарата, която е дробил. Така на всеки ще се отдава заслуженото признание.

Човек дроби на себе си, работейки за развитието и реализацията на способностите си. Човек дроби и създава за обществото като изпълнява трудовите си задължения и проявява инициативност в трудовата си дейност; като предлага иновации и усъвършенствания на обществената организация, и хора, които да ръководят осъществяването им. Гласуването, с което някои ограничават обществената си активност, е само междинна фаза между дробенето и сърбането.

Реализацията на либертарианския лозунг означава отказ от постоянните ни оправдания с обвинения към тези, които сами избираме. При партийната избирателна система това се оказва невъзможно, защото ни предоставят избор само измежду готови платформи и чужди номинации за представителство в органите на властта. Включването ни в процеса на номинирането ще способства за да осъзнаваме своевременно обществените потребности и отговорността си за тяхното удовлетворяване. Така ще придобием умения да отстояваме не само своите, но и смислените предложения на другите.

От равни права до политическа свобода

Свободата предполага равни права. Могат да са равни законовите права на гражданите в общността. Оспорва се равенството на възможностите за успех в живота. Възможностите на хората са различни, а обществото трябва да създава равни възможности за реализация на наличните способности на всеки. Това предполага преди всичко равни права на всеки да развива действителните си способности.

Естественият процес на нарастващо разделение на труда и разширява обхвата, и стеснява хоризонта на развитието на индивидуалните способности. Държавата трябва да защитава равноправието в търсенето на предпочитани стартови позиции за развитие и реализация на способностите на младите. Това е най-възловият пункт на процеса на взаимното стимулиране на личните и обществените интереси.

Логични следствия от правото на живот и самореализация са свободата на мисълта и свободата на словото. Равноправието в изразяването на мислите се сблъсква с неравенството в собствеността. Интелектуалната свобода е неравноправно реализуема с недостъпно за мнозинството участие в радиопредавания, телевизионни предавания, печат, лекционни зали, звукови носители, рекламни табла, компютърни мрежи. Правото на чуваемост е трудно реализуемо в медийната джунгла. Днес истинските му притежатели-собственици са олигархията, бюрокрацията, партокрацията. Но без него и за останалите хора няма истинска политическа демокрация. А без политическа демокрация няма и политическа свобода.

Д. Томов

Съгласие да бъдем управлявани

Проф. Ивайло Дичев определя легитимността „като съгласието да бъдем управлявани“ („Културни сцени на политическото“, стр. 41). Съгласието да бъдем управлявани даваме чрез периодично изразяване на съгласие от някого да бъдем представлявани. Негласуващите не дават съгласие да бъдем представлявани и управлявани по установения начин. Гласуващите с „Не подкрепям никого“ (от предложeните кандидати) също не легитимират този начин на избиране на представляващи избирателите и на управлението ни.

А съучастието във властта на останалите безпартийни избиратели, на мнозинството гласуващи-овластяващи, не е пълноценно, защото избират само измежду вече избрани от други кандидати. Но вместо искане на право на пълноценна роля в овластяването на представляващите, мнозинството избиратели у нас се задоволяват с искане за рекламираното от Никита Хрушчов право на предсрочно отзоваване на избрани депутати. Не се акцентува на необходимостта от по-многостранно и задълбочено обсъждане при подбора на кандидатите, а се поставя ударението на по-лесното „избирай – отзовавай!“ С това мнение не отричам необходимостта и от право на отзоваване.

Съмнения възникват на всеки етап на овластяването и представляването. „Все ни се струва, че не най-добрият се е издигнал, откъдето идва усещане за неудовлетвореност, придружаващо уж консенсусния меритократичен подбор“ (пак там, стр. 44).

Съмнения може да има винаги. Но когато процесът на номинирането включва всички желаещи да участват в него, възможностите за сполучлив подбор ще са най-големи. Тогава ще е възможно по-цялостно отчитане на заслугите на предложените.

Ограничаване на лъжата с избирателски номинации

Необходимостта на номинирането на кандидатите за овластяване отдолу, от избирателите, е многостранна. Днес тя се усилва от ролята на лъжата в съвременното общество. Несъвместимостта на общочовешките интереси и лъжата изисква преодоляване на излъчването на фалшиви новини. Против това излъчване трябва да въстанат всички заинтересовани от преодоляването му, а те са предимно обикновените хора. Олекотяването и разграждането на необходимата на хората социална информация заплашват най-много нас, обикновените. Те допринасят за интелектуална леност у много млади. „Не е необходимо да знаеш таблицата за умножение, още по-малко логаритмичните таблици. Натискаш копчето. Знаем все повече, а фактически – по-малко. Много информация, а все доминиращо повърхностна, вкл. долнопробна. Зависимост от екрана. Все повече територия за гадатели, астролози, нумеролози, магове, секти...“ (Петър-Емил Митев, „Големият преход: възгледите на Бернард Мунтян за обществото и човека, идеологията и лъжата“, сп. „Социологически проблеми“, София, 2017, брой 3-4, стр. 57). От запазването на тази ситуация не са заинтересовани нито младите, нито старите обикновени хора. Може да му противостои избирателска номинация на кандидатите за избиране в органите на държавната власт. Избирателите ще номинират тези, които познават, независимо от фалшивите новини. Действително зависимите от тях избраници ще способстват за ограничаване на свободата на лъжата.

Ефикасният контрол над осъществяването на правото на хората да получават истинна информация изисква участие на всички будни и добросъвестни хора в него. Защото много недобросъвестни използват правото на свобода на словото като право на лъжа. Плурализмът на мненията е необходим на всички нива на информиране и овластяване. Без реално право на чуваемост за мнението на всеки няма хуманна и демократична политическа система. Реализацията му изисква политическо сдружаване на мнозинството хора. За да може всеки да избира само този, когото наистина добре познава, не е лошо и правото на пряко гласуване да не се абсолютизира.

Г. Вълчанов

Трудно за „овластяващите“ противостоене

Съгласен съм със Станой, че последната книга на проф. Ивайло Дичев предизвиква много размисли. Така е и със споменатото от автора противоречие между фактическа липса на някого сред нас и съществуването му в културно конструираната ни памет. „Властта във всички човешки общества се занимава с това да поддържа реалността на смъртта, като я инсценира посредством наказания и войни, мултиплицирани в разкази и образи. Да ни управлява има право онзи, който не се бои да застане на границата на света ни и да се изправи срещу хаоса, но и понякога сам да бъде хаосът. Героят, лидерът, алфата. Но за да ни предпази от нещо, този управник трябва първо да даде реалност на това нещо и да ни накара да се страхуваме от него“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, изд. „Просвета“, София, 2019, стр. 29).

Мисля, че това е така при досегашните политически системи. Защото само овластяваме някои от тези, които са се самоизбрали. Защото кандидатите за овластяване се номинират от партийци. Мисля, че ако номинирането започне да става само отдолу-нагоре, ролята на страха може постепенно да намалее. А го стимулират и обективни социални процеси. „Бързата смяна на пространствата, правилата, задачите сякаш не позволява на човека да консолидира твърда, противостояща на властта идентичност“ (пак там, стр. 31).

Това състояние на нещата също е аргумент в полза на тезата за номиниране от безпартийните. Колкото по-трудно се осъществява участието на избирателите във функционирането на политическата власт, толкова по-голяма трябва да е ролята им в процеса на овластяването на избираните. И колкото по-активно избирателите участват в изборните процедури, толкова повече умения за защита на мненията си ще придобиват.

Г. Вълчанов

Подозрения и съзнателност на овластяващите

В книгата си „Културни сцени на политическото“ професорът по културна антропология Ивайло Дичев пише за увеличаването на подозрението. Мислите на автора предизвикват разностранни размисли. Въображението е навлязло „във всички сфери на човешкия живот“. Владетели измислят плашещи опасности и ни карат да им се подчиняваме.

В епохата на медиите подозрението подкопава легитимността. „Разомагьосаното социално въображение логично ни води към нулевата степен на властта – радикалната демокрация, където никой няма монопол над несъществуващите неща...“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, 2019, стр. 24). Никой няма монопол над въображаемите неща, а над действителната власт в българското общество има партиен монопол. Партийният монопол е установен и утвърден с чл. 12, ал. (2) на Конституцията на република България от 1991 година. С този архаичен текст на мнозинството българи – безпартийните – се забранява политическа дейност.

Вече в течение на десетилетия в България се организират различни протести против партокрацията. Но на тях, включително и на най-масовите през 1997 година и 2013 година, не се представя искане за премахване на тази реакционна алинея. Дали защото протестите се ръководят от прикрити партийци, за които е актуален винаги девизът „стани, да седна!“? Или защото протестираме само за да доказваме, че дишаме, но не сме наясно какво искаме?

Възпроизводство на субекта и на социалната действителност

„Животът“ на социалната действителност възпроизвежда социалния субект с малко или много изменено качество. Разложението на обществената система и моралният упадък раждат възпроизвеждащи се корупция и битова престъпност. А успешната борба с корупцията изисква възпроизвеждане на обществено-политическата система в ново, оздравено, качество. Оздравяването включва и оздравяване на езика. Езикът на агресивността увеличава престъпността и мизантропията. Не може съществуващата агресивност и разпасаността да възпитават у новите поколения в обществото емпатия и самодисциплина. Ходът на общественото развитие налага същностен отпечатък върху съдбата на човека.

Формирането на хора – личности и политически субекти – е и процес на социално политическо възпроизводство на обществото, и някакво изменение на обществената система. Качеството и значимостта на това изменение зависят предимно от степента на политическа съзнателност на формиращия се човек. Приносът на отделния човек в умножаването на възпроизвежданите материални блага може и да не остави забележима следа в развитието на социалната структура. А личностното противостоене на водещата до застой социална инерция може да предизвиква и други да преоценяват мястото си в обществената система или подсистема, на която принадлежат.

Човешка функция е оценяването на социално-жизненото значение на потребностите и интересите и придаването на собствен смисъл на предполагаемите във връзка с тях действия. Смислообразуването е механизъм на осъзнаване на интересите, присъщи на човека-субект, процес на формиране и функциониране на самосъзнанието. Обществото не трябва да налага, но трябва да подпомага формирането на политическо самосъзнание у човека. Във връзка с това е очевидна вредата от наложената деполитизация, т.е. отказ от работа в помощ на формиране на гражданите като политически субекти в учебните заведения, у нас през 90-те години.

Димо Стоянов

Партиен талант

Развито въображение – да се представяш като център на внимание. И малцинството българи да са гласували за тях, партийците не губят самочувствието на представляващи българския народ. Неотменен начин за поддържане на такова самочувствие са взаимните нападки, гласовитият им лай едни срещу други.

Когато не могат да се доказват с разрешаване на значими проблеми, започват да лаят по-силно и по-яростно, за да компенсират оскъдността на политическия момент в техните свади. Доказали неспособност или нежелание за контрол на изразходването на надвзети от държавата субсидии, в течение на много седмици занимават обществото с предложенията си за намаляване на държавната субсидия за получен глас на изборите. За тях е важна както субсидията, така и рекламата на тяхното съществуване. В крайна сметка успяват да отвличат вниманието ни от нерешаваните проблеми: изискването да предвиждаме последиците от собственото си гласуване; контрола на избирателите над дейността на избираните; търсенето на отговорност за продължаващата разпуснатост и закононарушения по пътищата и заведенията; кризата на държавността; необходимостта от действително овластяване на гражданите.

По засегнатия въпрос от Дамян. Овладявайки обобщения в езика човешки опит хората усвояват исторически сложилата се система на значенията на думите и изразяваните с тях признаци на нещата в обществената среда. Интернализирайки тези значения и значението на собствената си дейност, човек вътрешно определя социалното си положение и произтичащите от него задължения. За някои български министри или бивши парламентаристи тези общочовешки начини на самоопределение не важат.

П. Тодоров

Власт и натрапени стремежи

Опирайки се върху устойчивите отношения между хората и утвърдените форми на индивидуална и групова власт, държавата може да влияе върху всекидневното общуване на човека. Ръководенето на поведението става преди всичко чрез средствата за информация и целево проблематизиране. За тази цел се подбират анализатори. Конструирането на поле от проблеми е бавен, но целенасочено направляван процес. Обектите на загриженост се представят проблематични от много страни. Проблемите за решаване се поднасят от експерти, професионалисти, групи за натиск, партийци.

Медии се стремят да се съобразяват с потребността от конкретен подход. А социалните мрежи са главно средство за активация. Индивиди, които са уж себе си, осъществяват направляван избор, изглеждащ свободен. Субектността на досегашните протестиращи остава спорна. Протестите относно съдържанието на политиката от години несъмнено са обречени постоянно да се провалят.

Понятието за противоречието индивидуалност – общество се профанизира чрез отношението идентичност – общност. Несигурността нараства, рисковете се увеличават. Рискът се увеличава и поради продължаващия да се шири несвестен език. В разпространението на този език се включи и националният омбудсман. През миналата седмица госпожата заяви, че тези, които защитава, са „бесни“. Ако е така, и нейната работа е лесна. Работата ѝ става излишна. Подобни омбудсмански изказвания, както и думи на министъра на културата, са най-добро оправдание на всеки масов убиец.

Дамян Томов

Раздробено неравенство – индивидуализирано представителство

Посочената от Калин потребност избирателите да бъдат представяни от депутати, които да са независими политически субекти, стана много актуална у нас след последния референдум, но тя съществува от миналия век. Още тогава Улрих Бек (вж. „Откриване на истинската политика“) посочва, че съвременното социално неравенство е индивидуализирано и социалното неравенство не изчезва със социалните класи. То продължава да се задълбочава. Задълбочава се и се изостря. Променя времевите си характеристики, особено за богатите. Размества се и в пространството.

Социално слабите също се изменят и закостенелите от 2-3 века партии не могат да ги представляват. Раздробеното неравенство изисква индивидуализирано представителство на делегираната воля на избирателите. Липсват разпознаваемите макроситуации, изискващи партийно представителство, и в раздробеното социално неравенство както ярки индивидуалности, така и ние, обикновените хора, не може да бъдем представлявани от корумпиращи се партийци. Но партиите настояват за партийно представителство, защото без него не могат да оправдават съществуването си. А в толкова раздробено неравенство те не може да са изразители на материалното положение на различните групи. Не могат да представляват и различните икономически форми, а само олигарси или подкупващи ги фирми. Не могат да представляват и някакъв начин на живот, жизнени стилове на индивидите. Днес и субективните интереси на представляваните се разминават с интересите на жадни за власт партийци. Чрез партийците не могат да функционират актуални процеси на нашето развитие.

Свилен Томов

Глобализация – демокрация!

Глобализацията означава обективно изискване за все по-голям обхват на демократизацията. Свободният живот като пълно зачитане на равните права на другите хора е възможен само ако всички са допуснати до приемането на решения, касаещи общността. В България не е така. Демокрацията изисква с писана конституция да се изброява и ограничава властта, която народът възлага на държавните органи. В България е узаконена върховната власт на недосегаем, нефункциониращ три десетилетия, държавен орган, наречен ВНС. Вместо него, последна дума по всеки засягащ общонародните интереси въпрос има партокрацията. Така, вместо народът да ограничава делегираната на държавата власт, партократичната държава е лишила българския народ от власт, с изключение на правото периодично да преизбира партократите в органите на властта. Ако моето поколение си е заслужило това безправие, затова, че преди двадесет и девет години е избрало недокръстило работата си Велико народно събрание, защо трябва заради нас да страдат и мнозинството българи в съзидаваща възраст. Ако и младите не са съвсем невинни, то е затова, че от време на време протестират, без предварително да се разберат какво искат да се промени.

При отричащия правото ни на политическа дейност чл. 12 на конституцията всякакви искания и протести са или отричане на демокрацията изобщо, или искания на дребно при запазване на политическата ситуация на неравноправие. А без права и отговорност за обществото изгледите за мир и свобода на Земята стават все по-нереалистични.

П. Тодоров

Партийна логика и „Стани богат!“

Отразявайки различията, интелектът открива повторенията. Независимо от позицията си, партийците са щастливи когато се проектират позитивно в бъдещето. Те умеят да интегрират политическите си чувства в елитния образ, който са създали за себе си. За тях щастието на електората е функция на тяхна решаваща роля в създаването и претворяването на образа на неговото бъдеще.

Те се чувстват способни да определят пътя ни към щастието и да управляват живота ни по него. Те смятат, че ни обогатяват с идеи. Ако е така, при наличие на стотици партии, може би сме хилядократно по-богати, отколкото когато бяха две. Особено щедри на умодаряване са партийците в предизборна ситуация. Тогава, от „щедрост“ към другите, стигат дотам, че забравят за себе си. Предвиждайки за нас, шестте милиона българи, все ситуация-извор на щастие, те остават както се случи.

Щедра на такава преданост у нас се оказа предизборната кампания за Европейски парламент през 2019 година. Проглушихме света с оценката за отлично председателство през 2018 година. А вместо да се включи министърът за европейското ни председателство в първата половина на челната шестица на кандидатите на ГЕРБ за евродепутати, г-жа Павлова се оказа във втората шестица на кандидатската листа.

Може би за ГЕРБ „тук или там“ е безразлично, след като европейското развитие е украсило самото име на партията. Но такова удивително поведение показа и БСП. За много месеци народните представители от БСП напуснаха сградата на парламента, за да ги чуваме по-добре като викат колко са напреднали, колко хубава предизборна платформа са изработили, колко много бързото ѝ „претворяване“ изисква предсрочни парламентарни избори у нас. А заместник-председателя на БСП г-жа Деница Златева, за която е естествено да мислим, че след г-жа Нинова е втора по заслуги за този напредък, също се оказа на седмо място в листата на кандидатите на БСП за евродепутати през 2019.

Може би партиите не искат да пращат най-ценните си ръководители в Европарламента, за да не е по-трудно на националните им ръководства без тях. Тогава защо ги пишат в кандидатските листи?! Дали тези партии разчитат, че с поставянето на отличниците във втората шестица ще активизират агитаторите си да не допуснат тяхното отпадане от групата на класираните? Дали са толкова уверени в победата си, че са безразлични към подреждането на имената на кандидатите в листата? Дали изпитват способностите на привържениците си за преференциално гласуване? Дали в приоритетите им не влиза подготовката на техните избиратели за участие в играта „Стани богат!“?

Пею Папийски

Обществен ред, основан на индивидуални права и свобода

За да отстояваш свободата, без да се крепиш на партия, се изисква смелост. Липсата на смелост и интелектуалното предателство относно политическата свобода се взаимообуславят. Отделният човек, а не някаква обществена група, мисли политически. Само хората изразяват морално-политически чувства. Отделни хора измислят и публикуват фалшиви новини.

Множества от хора се ценят като средства за постигане целите на партии, които рядко ги ценят като носители на способности, изискващи реализация. Колкото се отнася до политическите способности на избирателите, за тях партийците, монополизирайки политическата реализация, почти не се сещат. А не може да се говори за политическа свобода на тези, които искат, но не може да реализират индивидуално политическите си способности. Затова, при наличието на чл. 12, ал. (2) в нашата Конституция, да се говори за политическа свобода на мнозинството българи е конституционен абсурд.

Така в България е узаконено неравенството пред закона. За да станеш равен с „равноправните“, трябва да приемеш статут на марионетка на партокрацията. Политическата свобода за всички означава повече чувства за отговорност пред обществото и повече сигурност за всички. Означава по-многостранна грижа за обкръжаващата ни среда. Означава повече солидарност между хората.

Сигурният живот не се постига нито с постоянно растящи бюджети за армия и полиция, нито с умножаващи се застрахователи, частни охранители и защитни системи. В най-голяма степен може да способства за него масовата политическа активност. Достъпността до информацията прави реална възможността за съзнателно проявление и общополезна реализация на такава активност. За тази цел е необходима и свобода на ума, която всеки трябва да постига сам.

Това важи и за избираните, и за избирателите. От тази гледна точка приоритет имат независимите кандидати. Гласувайте с бюлетина номер 25 за независимия кандидат Христо Симеонов.

Път на коприната и европейско течение на конституционализма

Предвижда се съвременният път на коприната да има различни направления и Европа не се пренебрегва с тях. Но дали тя ще е важен транспортен възел или само крайна точка на пътя – зависи от нас, европейците. Не можем да сме първи нито по територия, нито по население, нито по брутен вътрешен продукт.

Европа е родина на демокрацията и може да има водеща роля в належащата съвременна демократизация на обществото на Земята. Как? Нe като става съучастник в насилственото налагане на евроатлантическата многопартийна политическа система на народи от други континенти. Опитът показа, че съучастието на европейски държави в опитите за налагане на ограничаване на държавността и усилване на многопартийността в страни като Афганистан, Ирак, Либия, Сирия доведе не до демокрация, а до хаос и много хиляди жертви.

Не се постига масов разцвет на индивидуалности, а страдания за мнозинството хора в такива страни. Не се постига плурализъм и търпимост, а разнопартиен екстремизъм. Права на човека се изместват от права на партиеца. Властта на закона се замества от власт на партокрацията. Говори се за гражданско общество, а партиите ограбват правно гражданите. Говори се за свобода при почти лишени от политически права граждани. И да има някаква свобода, тя не е равноправна.

В България има конституционно управление без право на народа да прави необходими изменения в конституцията. И претендиращият за демократичност Европейски съюз не обръща внимание за такава недемократичност. Информационните възможности за съдържателно участие на гражданите в процеса на овластяването не се използват. А без това не може да се постигне нито траен мир, нито обществена хармония на Земята.

Днешните представляващи не са заинтересовани от използването на тези възможности. Но и представляваните не правят необходимото за тази цел. Призовавам всички постоянно да се информират за работата на представляващите и да гласуват за независими кандидати за евродепутати на изборите на 26-и май.

Григор Вълчанов

Съвременни избори – скромност и справедливост!

Сегашното поколение земни жители търси факторите и условията за устойчивото развитие. Устойчивото развитие предполага пестеливо изразходване на природните ресурси на планетата. Необходимо е известно ограничаване на материалните блага за сегашното поколение жители на Земята с оглед на интересите на бъдещите поколения. А за да се самоограничават в стремежа си към богатството сегашните и бъдещите поколения, е необходимо възпитаване на децата и самовъзпитание на всички ни в този дух.

Самоограничаването в името на другите, в съответствие с интересите на другите, се нарича скромност. За съжаление, днес от всички морални черти у хората на най-малка почит е скромността. Тон за нейното пренебрегване дават не само притежатели на голямо богатство, но и съюзилите се с тях партийни политици. Стимул за него е партийната политическа система – избирателните закони, предизборните кампании, партийните устави и т.н. Ако богатите знаят, че предложенията за кандидатите, избирани в органите на законодателната власт, идват от обикновените хора, няма да се държат толкова надменно с тях. Ако политическите дейци знаят, че кандидатите за избиране в органите на държавната власт трябва да бъдат номинирани от обикновените хора, ще бъдат по-загрижени за техните интереси. Ако привикнат с мисълта, че дните за размисъл за избраниците са не ден-два, а всичките дни на мандата им, обикновените хора ще бъдат достатъчно подготвени, за да устояват на конкуренцията на богатите като участници в политическия процес.

Очевидно е, че за да повишим нивото на политическата си активност, трябва да се съобразяваме и с материалното, и с духовното състояние на нашето общество. За нас опитът на Япония и Китай, въпреки разликата в държавните мащаби, е не по-малко ценен, отколкото опитът на Запада. Опитът на Китай показва колко много от това, което сме могли да направим, преди да стигнем до сегашното си положение, не сме направили. Опитът на Япония и сега ни учи как да действаме, ако се стремим към просперитета на нашата Родина. Но стремим ли се фактически или само се оплакваме? Колко от нас действат в името на националния просперитет? Не се ли наситихме на примери, показващи стремеж към самостоятелно приватизиране на държавния сектор?

А не способстваше ли и самата политика за развихряне на алчността и корупцията? Не допринесоха ли за това и много от призивите на различни партийни ръководители за подкрепа на прибързани, недомислени, ликвидаторски спрямо обществената собственост инициативи? Увеличаването на запустелите ниви, затлачените напоителни канали и безстопанствени язовири не са ли очевидно доказателство за многобройните подобни недомислия? Да не говорим за огромните материални загуби и многобройните счупени крака на хора в резултат на бързата приватизация на пунктовете за изкупуване на вторични суровини. Всичко това отново поставя пред нас въпроса за качествата на тези, които избираме. Неспособни ли сме за каквато и да е промяна?

Св. Томов

Кому са потрябвали съвременните предизборни кампании?

Кому са потрябвали тези предизборни кампании? На партийците, за да ни убеждават, че черното е бяло? На партийните журналисти, за да си оправдават заплатите? На шоумените, за да си запълват с коментари за тях програмите?

Защо да не можем да се откажем от сегашните предизборни кампании? Докога ще бъдем третирани като умствено изостанали, та десетки пъти „да ни набиват в главите“ едни и същи политологически „приказки“? Не е ли достатъчно всеки кандидат да си напише платформата-обещание в Интернет и който иска да си я чете? Който сам не иска да направи това, и сто пъти да му се казва едно и също по телевизията, пак няма да се замисли над него.

Когато животът на планетата е ежедневно на екрана, защо трябва, заради изборите, лицата на тези, които са ни омръзнали, да ни се натрапват още много пъти? Или просто за да не ни остане време сами да помислим кой от тези познати би могъл да е по-добър от другите?

Щом като богатството означава да имаш всичко, необходими са противовеси точно на него. Политическата власт, като най-възможен и сравнително най-стабилен негов противовес, може истински да изпълни такава функция при безпартийна избирателна система. Необходим съюзник на такава система са не богатството и парите, а само моралът, скромността.

Недялко Димов

Възпроизводство на субекта и на социалната действителност

„Животът“ на социалната действителност възпроизвежда социалния субект с малко или много изменено качество. Разложението на обществената система и моралния упадък раждат възпроизвеждащи се корупция и битова престъпност. А успешната борба с корупцията изисква възпроизвеждане на обществено-политическата система в ново, оздравено качество. Оздравяването включва и оздравяване на езика. Езикът на агресивността увеличава престъпността и мизантропията. Не може съществуващата агресивност и разпасаността да възпитават у новите поколения в обществото емпатия и самодисциплина. Ходът на общественото развитие налага същностен отпечатък върху съдбата на човека.

Формирането на хора – личности и политически субекти – е и процес на социално-политическо възпроизводство на обществото, и някакво изменение на обществената система. Качеството и значимостта на това изменение зависят предимно от степента на политическа съзнателност на формиращия се човек. Приносът на отделния човек в умножаването на възпроизвежданите материални блага може и да не остави забележима следа в развитието на социалната структура. А личностното противостоене на водещата до застой социална инерция може да предизвиква и други да преоценяват мястото си в обществената система или подсистема, на която принадлежат.

Човешка функция е оценяването на социално-жизненото значение на потребностите и интересите и придаването на собствен смисъл на предполагаемите във връзка с тях действия. Смислообразуването е механизъм на осъзнаване на интересите, присъщи на човека-субект, процес на формиране и функциониране на самосъзнанието. Обществото не трябва да налага, но трябва да подпомага формирането на политическо самосъзнание у човека. Във връзка с това е очевидна вредата от наложената деполитизация, т.е. отказ от работа в помощ на формиране на гражданите като политически субекти в учебните заведения у нас през 90-те години.

Димо Стоянов

Истински индивидуализирано представителство

Политическото представителство трябва да бъде индивидуализирано. Избирателите трябва да бъдат представлявани от депутат с независима индивидуалност. Това показа резултатът от последния референдум по въпроса за въвеждането на мажоритарна система, който партийните депутати в Народното събрание отказаха да приемат. Отказаха, защото им се позволява. Защото техните работодатели-избиратели не умеят да изискват от тях.

Това означава, че като избиратели не сме политически субекти. Показваме някакво желание да станем. Затова искаме референдуми. Защото на референдума сам избираш политическо решение, а не делегираш правото си на друг, за да го прави от твое име. Искаме, но не се стараем да станем политически субекти. Затова се задоволяваме само с искане за референдуми. Защото е по-лесно да избираш само от „да“ или „не“. Но без взискателни граждани-субекти и референдумът ще се изроди до плебисцит. Така и политическото ни представителство се изражда до мнозинство от партийни послушници. Това е естествен резултат от неспособността ни да изискваме. Неспособни като политически субекти избиратели – липса на политически субекти-депутати. Така избрани народни представители остават като 90-а дупка на един или друг партиен субект в Народното събрание.

Вярно е, че трябва да се научим да избираме. А като избиратели-субекти трябва да се научим и да номинираме.

„Папанчо си знае гроша!“

У нас често повтаряха тази фраза за хора, които, независимо от това какво им се казва, предлага, доказва, и какво как се променя, продължават да настояват за това, за което са си наумили.

Преди десетина години имаше ДПГУ – Движение за пряко гражданско управление. Хората предложиха, обсъждаха, но разбраха, че няма смисъл да продължаваме да говорим за това, за което става ясно, че не може да стане.

През 2013 година, годината на стогодишнината от Първата национална катастрофа, отново различни хора правеха подобни предложения. Прибавиха предложение за граждански контрол в органи за управление – стара идея, „осъществявана“ в най-различни форми по време на Живковото управление. Поговориха – замлъкнаха.

Така „потръгнаха“ нещата – през всяка нова петилетка да говорим за пряко управление и референдуми. Ето че и от септември 2018 година досега неколкократно протестиращи ни предлагат управление, без представителство, с референдуми. Безполезното произвеждане на два „референдума“ през последните пет години не можа да убеди протестиращите, че стоят зад кауза пердута.

Не съм против референдумите. Но само с референдуми и в Швейцария не може. А наши протестиращи „си знаят гроша“. Те са заменили думата „грош“, който си искал Папанчо, с думата „референдуми“. Обаче протести само с искане за референдуми са безсмислени.

Политическите протести изискват и политически субекти, а не само рев срещу управляващи политици. Щом искат обновление, протестиращите трябва да знаят как ще взаимодействат с това, което искат да обновяват. Като не се интересуват от взаимодействие със съществуващите институции, те трябва да си отговорят на въпроса: как ще се утвърждават въпросите за референдумите? А ако 100 протестиращи предложат за референдум 100 различни въпроси, пак ще трябва да се установи ред за гласуване по тях. Ако трябва да се правят комбинации за обединяване на въпроси и ускоряване на гласуването по тях, пак трябва да се упълномощават хора, които да извършват това. Ако протестиращите започнат сами двама по двама да съгласуват въпросите си, а после продължат една двойка с друга, отново възниква необходимост от утвърждаване на някаква йерархизация на въпросите по важност и срочност. За самото произвеждане на гласуването на референдумите също възниква необходимост от една или друга степен на самоорганизация. Предпоставка на социалното обновление е и съответно уточняване, ако не уеднаквяване, на езика на приеманите решения. И затова трябва да се избират изпълнители.

Изводът е неопровержим: трябва да се научим да избираме!

Политическа позиция и отчитане!

Изборът на политическа позиция предполага знание за обществената необходимост. Изборът зависи от йерархизацията на ценностите. Доколкото свободата е съвършена спонтанност (Лайбниц), тя е невъзможна нито за съвършените анархисти, нито за подобни партийци.

Партиите се сменят в управлението, за да е по-сигурно опазването му от достъп на безпартийните в него. Вече десетилетия разногласията между тях са далеч от същността на политиката. В съгласие партийците-народни представители определят първо заплатите си и после мислят от какви спорове ще печелят повече гласове на избиратели. Заплатите си не ги обосновават в предизборните платформи. Устремени към по-многобройно представителство, те не държат сметка за отстраняването на по-кадърни съперници.

* * *

Понякога управляващите отчитат изпълнението на обещаното. Направените необещани уволнения не ги отчитат. Информационната политическа култура за нас все още е далечно бъдеще.

Номинирането по заслуги също не гарантира такава култура. Но избирателските номинации ще правят по-възможен контрола над избраните, на които едни избиратели знаят доброто, други – лошото. За предложените от партиите се казва само хубавото.

Информационните процеси се развиват стихийно и мнозинството избиратели често са неинформирани за липсата или нивото на демократизация в различните държавни органи. Липсва рационално използване на информационния потенциал на България. Много бъркотии остават секретни и под предлога „квалифицирана информация“.

Стоян Съботинов

Безпартийна система – политическа активност на гражданите

Ще последвам примера на Н. Димов да припомня това, което сме говорили:

„Време е за безпартийна политическа система. Ние не може да съдим доколко тя ще е желана от други народи. За нашия народ тя е най-подходяща. Народът ни е доказвал това многократно.

Какво е необходимо за безпартийна политическа система? Необходима е политическа активност на избирателите. У нас тя не всякога се проявява, но това не означава, че не съществува. Дори и когато на повърхността не се наблюдава никаква активност, у нашите съграждани бушуват политически страсти. Често те са най-силни у тези от нас, които заявяват, че не се интересуват от политика.

Политическата ни страст е неделима от несекващото ни внимание към качеството на управлението. Българският интерес към управлението поддържа у българите постоянна и дълбока страст към политиката. Когато няма оправия, човек търси юздите на самоуправлението. Самоуправлението в многолюдните български семейства и фамилии по села и общини в предишните векове има своите традиции, предавани от поколение на поколение. Българското самоуправление има традиции и в кооперативното движение. Както общинското и кооперативното самоуправление, така и самоуправляващите се училищни настоятелства и читалища са се осъществявали в условия на постоянна взаимоотрицателност с бързо изменящата се българска държавна политика. Интересът на будните българи към политиката не е секвал през десетилетията. Не са малко и тези, които се стремят към професионализъм в политиката. Не ми е известна статистика за това колко хора официално и неофициално се занимават с политика у нас. Колко са тези, които искат да разберат занимаващите се с политика, също не е ясно, но е безспорно, че те са много повече.

Колкото да са и едните, и другите, разумно е всички ние като народ да се възползваме от тяхното „изобилие“. В това е нашият шанс. След като не може всички да станем народни представители, кметове или общински съветници, добре ще е политическата ни страст да се използва за пълноценно участие в процеса на избирането им. От тази по-скромна роля повечето от нас не биха се отказали. Какво може да ни попречи? Само въпросът, който винаги е на езика на мнозина от нас: къде го има това по света? Този въпрос е лишил България от авторство на много иновации. Този въпрос поставя пред нас най-трудната за решаване задача. Неведнъж и не два пъти сме изоставяли насред пътя започнатото и дори сме разрушавали онова, което за нас е било най-перспективно и понякога наша национална гордост, само и само за да правим това, което го има по Европа и в по-големия свят, за да бъдем „като другите“, да не изоставаме от политическата мода на деня, въпреки че тази мода може да е много пъти по-стара от столетниците ни. Страхът от това да не изостанем от другите, да не се окажем „не в крак“ с тяхната мода, е най-големият ни страх.

Сполучливият избор на тези, които трябва да ни управляват, може да бъде постигнат. Може да не е на първите избори, може даже да не е и на вторите, но постепенно ще се научим да го постигаме. В противен случай, продължавайки да се осланяме на партиите, и векове няма да ни стигнат, за да се отървем от ръководството на неуспелите и недоказалите се в другите области на живота и затова решили „в политиката да заместят или да скрият собственото си неплодородие“.

При безпартийни избори това не е възможно. Но сега човекът, който е загубил срама от неможенето си, не се срамува и от другите, защото зад гърба му е неговата партия. И затова е съвсем немислимо да се очаква, че ако бъде избран, ще се срамува от това по партизански да действа в интерес на партията си и когато нейният интерес е в разрез с интересите на обществото.“

Кирил Кирязов

Свободен избор за овластяване

Чакаме свободния избор като собствен избор от неограничавани възможности. Как да го постигнем? Чакаме да ни се проясни всеизвестното, а това не става от само себе си. И известното изисква усвояване. Не му пречи и повторението на обсъждането в кръга ОАЗИС. Сам ще дам пример за така целенасочено автоплагиатство:

„Ако перифразираме Хегел, демокрацията трябва да е способна да издържи противоречието между защитата на личните права и високата степен на организираност и справедливост на обществото. Без такава способност тя не може да отговори на високите изисквания към нея. Демокрацията изисква както спазване на правата, така и защита от произволни обвинения в тяхното нарушаване. Отстъплението пред хулителите и клеветниците води до отстъпление на демократичното общество пред несправедливостта. Справедливостта не може ефикасно да се защитава без участието на мнозинството. Мнозинството, колкото и да е талантливо, не може само да обезпечи съблюдаването на изискванията за справедливост сред цялото общество. Борбата за справедливост може да е успешна, ако регулирането на взаимоотношенията на хората е процес на саморегулиране. А Новото време показа и доказа, че без съзнателно участие на гражданите в социално-политическия процес напредъкът на обществено-политическата организация е илюзия.

Според А. Турен, анализът на проблемите на демокрацията не трябва никога да напуска границите на дефиницията ѝ „като свободен, на равни интервали от време, избор на управляващи от управляваните“ (Ален Турен, „Що е демокрация?, ИК „Колинс-5“, София, 1994, стр. 33“). Въпросът е в това какво означава тук терминът „свободен“. Въпросът е особено важен и защото ограничаване или унищожаване на демокрацията има, „когато свободният избор на избирателите е ограничен от съществуването на партии, мобилизиращи политическите ресурси и налагащи на избирателите избор между два или повече екипа, стремящи се към властта, при което обаче не е ясно дали тяхното противопоставяне съответства на възможностите за избор, смятани от избирателите за най-важни“ (пак там). Затова и броят на негласуващите избиратели е огромен. Така е и в България. Това в немалка степен се дължи на факта, че за избирателя не е установено правото на човешки глас за управлението, а само правото на „ръка“, пускаща бюлетина.

След като не урпавлява народът, а „само онези, които говорят от негово име“ (пак там), народът поне би трябвало да може да говори за това кои да бъдат тези, които да „говорят от негово име“. Но трябва да има възможност да го казва и с устата, а не само с ръката. Във втория случай не надминаваме значително равнището на общуването с жестове.

Ален Турен посочва, че демокрацията се конституира от взаимната зависимост на зачитането на основните права, гражданствеността и представителността на управляващите като нейни измерения (вж. пак там, стр. 34). Неучастието на избирателите в процеса на номинирането на кандидатите за избиране в органите на властта компрометира и трите тези измерения. Те, мнозинството от тях са неравноправни с партийците относно даването на предложения. Като не участват с предложения се понижава равнището на тяхното чувство за отговорност като граждани. Тяхното желание да гласуват намакява и така се снижава степента на легитимност на властващите.

Ясна е заблудата ни, ако разчитаме, че представителността на управляващите се гарантира от многопартийността. На какво основание в Европейския съюз се толерират правата на всякакви малцинства, а правата на тези, които не желаят да членуват в наличните партии се пренебрегват? Ясно е и това, че антипатията към разюзданата партийност пречи на проявлението и развитието на гражданствеността на мнозинството избиратели. Също така е ясно, че колкото и да е ограничена тенденцията към срастване на управляващите партии с държавния апарат, при действителна неравнопоставеност на партийците и безпартийните, тя има по-добри условия за проявление.

Отделянето на волята на партиите от държавната воля не се затвърждава с еднократен акт. Доколкото партии формират волята на властолюбивите избиратели, те влияят и върху функционирането на държавните органи. Това е неминуемо.“

Недялко Димов

Какво чакаме?

С този въпрос завършва четвъртата глава на есето си „Срещу изборите“ Давид ван Рейбрук. Авторът пита какво чакаме, та не се заемаме наново да въведем исторически много по-демократичната от изборите жребий-процедура при излъчването на представителството ни в публичната власт. При ограничаване само с избори, според него, сегашната политическа система не е вече за дълго време. В състоянието на сегашната система, счита Д. ван Рейбрук, се разкриват: растеж на въздържателството от гласуване; отстъпничество на партийните дейци и сполетяващо ги презрение; чудата обремененост на правителствата, липса на ползотворност у тях и безчувствеността им към наказателния вот на избирателите на края на техния мандат; бърз успех на популизма, на технокрацията и на антипарламентаризма; растящ брой на гражданите, стремящи се към повече участие и смяна на този стремеж с фрустрация. Извод: „Нашето време е броено.

Това е много просто: или политиката отваря всички големи порти, или пък те не ще закъснеят да бъдат продънени в гняв от гражданите, които, всеки скандирайки лозунги като: „Никаква таксация извън участие!“, ще превърнат в трошици мебелировката на демокрацията, ще откачат полилея на властта и ще го отнесат на улицата“ (David Van Reybrouck, "Contre les élections", Babel, p. 189).

В целокупния свят политическите партии са наредени сред най-корумпираните институции на планетата. В много страни от Европейския съюз те са номер едно в списъка на корупцията. По мнение на ван Рейбрук, тази ситуация е неудържима. Това било бомба със закъснител. Царуващото в момента спокойствие било затишие пред буря – огънят още не е запалил барута. „Това е спокойствието, което предшества дълъг период на силна нестабилност...“ (ibid., p. 190). Големият въпрос днес е въпросът за правото на изразяване. В действителност „това е борба за да излезем от политическото настойничество, за демократично участие. Ние трябва да деколонизираме демокрацията. Ние трябва да демократизираме демокрацията.

Още веднъж: какво чакаме?“ (ibidem).

Допълвам въпроса на Давид ван Рейбрук:

Какво чакаме, та сами не поемаме отговорността си и за изборите? Да заменим нямото гласуване с истински демократични избори! В процеса на организирането и произвеждането на изборите първо да предлагаме, взаимно да оценяваме предложенията си и самостоятелно да ги отстояваме, а после да гласуваме. Без реално всеобщо право на чуваема политическа артикулация няма демокрация.

С. Чатой

Честита Нова Година!

ОАЗИС честити новата 2019-а година на всички с пожелание за действеност на мислите и ефикасност на действията!