Съвременни избори – скромност и справедливост!

Сегашното поколение земни жители търси факторите и условията за устойчивото развитие. Устойчивото развитие предполага пестеливо изразходване на природните ресурси на планетата. Необходимо е известно ограничаване на материалните блага за сегашното поколение жители на Земята с оглед на интересите на бъдещите поколения. А за да се самоограничават в стремежа си към богатството сегашните и бъдещите поколения, е необходимо възпитаване на децата и самовъзпитание на всички ни в този дух.

Самоограничаването в името на другите, в съответствие с интересите на другите, се нарича скромност. За съжаление, днес от всички морални черти у хората на най-малка почит е скромността. Тон за нейното пренебрегване дават не само притежатели на голямо богатство, но и съюзилите се с тях партийни политици. Стимул за него е партийната политическа система – избирателните закони, предизборните кампании, партийните устави и т.н. Ако богатите знаят, че предложенията за кандидатите, избирани в органите на законодателната власт, идват от обикновените хора, няма да се държат толкова надменно с тях. Ако политическите дейци знаят, че кандидатите за избиране в органите на държавната власт трябва да бъдат номинирани от обикновените хора, ще бъдат по-загрижени за техните интереси. Ако привикнат с мисълта, че дните за размисъл за избраниците са не ден-два, а всичките дни на мандата им, обикновените хора ще бъдат достатъчно подготвени, за да устояват на конкуренцията на богатите като участници в политическия процес.

Очевидно е, че за да повишим нивото на политическата си активност, трябва да се съобразяваме и с материалното, и с духовното състояние на нашето общество. За нас опитът на Япония и Китай, въпреки разликата в държавните мащаби, е не по-малко ценен, отколкото опитът на Запада. Опитът на Китай показва колко много от това, което сме могли да направим, преди да стигнем до сегашното си положение, не сме направили. Опитът на Япония и сега ни учи как да действаме, ако се стремим към просперитета на нашата Родина. Но стремим ли се фактически или само се оплакваме? Колко от нас действат в името на националния просперитет? Не се ли наситихме на примери, показващи стремеж към самостоятелно приватизиране на държавния сектор?

А не способстваше ли и самата политика за развихряне на алчността и корупцията? Не допринесоха ли за това и много от призивите на различни партийни ръководители за подкрепа на прибързани, недомислени, ликвидаторски спрямо обществената собственост инициативи? Увеличаването на запустелите ниви, затлачените напоителни канали и безстопанствени язовири не са ли очевидно доказателство за многобройните подобни недомислия? Да не говорим за огромните материални загуби и многобройните счупени крака на хора в резултат на бързата приватизация на пунктовете за изкупуване на вторични суровини. Всичко това отново поставя пред нас въпроса за качествата на тези, които избираме. Неспособни ли сме за каквато и да е промяна?

Св. Томов