Повторното обръщане и по-голямото, вече колективно, внимание към въпроса за ВНС е предизвикано от продължаващите опити, включително и на най-голямата ни парламентарна група, да ни върнат в дълбокия коловоз, в който бяхме затънали повече от две десетилетия и още го преодоляваме.
На какво се дължи упоритото отстояване на тезата, че трябва да се свика ново Велико народно събрание? Заинтересоваността на бившите народни представители от нови избори, за каквото и да е, е обяснима. Но защо го искат много от настоящите? Дали са толкова зле с четенето, та не могат да прочетат Конституцията поне до глава първа, член 1? Или не може да им отмилее ситуацията, при която правата на суверена бяха фактически суспендирани за десетилетия? Може би се страхуват, че ако той поне веднъж се произнесе по въпрос, отнасящ се до упражняването на неговите права, ще има воля да го прави и друг път?! Вероятно това ще е най-неприятното за тези „изразители на народната воля“. За тях ще е много голям рахатлък да прехвърлят всички настоящи правомощия на ВНС към Конституционния съд и Обикновеното народно събрание. Така ще могат да хвърлят прах в очите ни с допитвания само за пиене, пушене, за някоя електроцентрала или някой петролопровод и т. н. Тези въпроси също са важни, но тяхното решаване е задължение на ръководните органи при многостранни консултации със специалисти. Ако искат да прехвърлят отговорността за всичко върху нас, тогава да осигуряват за всеки избирател лични консултанти. Щом като искат да сме равни с тях в отговорността, трябва да сме равни и с правата си.
Защо десетки години отказват да се проведе референдум относно въвеждането на мажоритарна избирателна система? Не всички са съгласни с предложението за преминаване към нея. Приличало на настъпване на всеобщо и необяснимо безпаметство за фактите, че мажоритарно избрани лица били в черния списък на народното негодувание. С девиза „Само мажоритарна система!“ в политиката се давал „царски път“ на ирационализма, спекулативността и манипулативността. Това мнение не съвпада с мнението на Карл Попър, пред чийто авторитет българските политолози се кланят вече четвърт век. Карл Попър отдава предпочитание на мажоритарната пред пропорционалната избирателна система. По принципа за избиране на по-малкото зло! Мажоритарно избраните депутати проявяват по-силно чувство за лична отговорност.
Мажоритарно или пропорционално избрани, по-важно за депутатите е от кого са номинирани. В България последно избраните мажоритарно народни представители бяха партийно номинирани. То бе провал за едни и триумф за други. Но не може да се отрече, че работата на мажоритарно избраните депутати не се оказа по-добра от тази на другите.
В крайна сметка, и ВНС, и пропорционалната избирателна система са потребни на партийните централи. Абсурдна е мисълта, според М. Мизов, че е възможна партийна политика отвъд стремежа към лидерски позиции. Съвременните млади хора не искат да участват активно в политическия живот като слепи изпълнители на чужди сценарии. Повечето от тях искат да получават от обществото и държавата, ако не възнаграждение, поне благодарност и уважение. „В политиката/партията, ако не всички, поне преобладаващата част от хората, особено тези в апарата, са съзнателно и активно ориентирани към постигане на по-високи позиции, към придобиване, ползване на повече властови ресурси, към заемане на лидерски пост.
Възможна ли е изобщо сносна политическа кариера за човек, който изначално и фатално не желае, нито прави нещо ,чрез което да се облагодетелства (в някакъв смисъл) от участието си в избраната от него политическа партия или в даден сектор на политиката! Всеки участва, за да получи, и колкото повече, толкова по-добре! Такъв е животът, този е законът на политиката и на онези, които искат да се възползват от нейните ресурси!...“ (Максим Мизов, „Щрихи от портрета на Февруарската гражданска „революция“ – 2013 (Втора част), сп. „Ново време“, Година LXXXVIII-2013, бр. 4, стр. 99). Този неистов и неспирен ламтеж за власт и облаги бил според протестиращите основа на покварата в политиката, дори на унищожението на човешкия облик на политиците.
Това днес е вярно, ако политиката се отъждествява с партийната дейност. Но такова отъждествяване е неправомерно. Вярно е, че атлантически политолози го правят. Но този факт не го прави истинно. Такова разбиране на политиката е ограничено. То води до потъване на партийната политика в блатото на симбиозата ѝ с финансовите кръгове, вкарали съвременното общество в продължителна криза.
Както съдържанието, така и същността на истинската политика не се „побира“ в определенията на Ленин: отношение на една класа към друга; отношение между класите, държавите, нациите. Неточно се обхваща обема на понятието „политика“ и в определенията на Бърнард Крик: „публични действия на свободни хора“ – значи в епохата на робовладелството и крепостничеството няма политическа история или политиката се е осъществявала от „шепа“ хора. И още: „дейност, чрез която различните интереси в рамките на една управлявана единица биват съгласувани, като им се дават дялове от властта“; „пазарът и ценовият механизъм за всички обществени нужди“; „просто дейността, чрез която става възможно управлението, когато различните интереси в дадена управлявана територия станат достатъчно силни, за да се наложи да се споразумяват“; „процес на дискусия“; „начин за управление на разслоени общества без неоправдано насилие“ и т. п. При множество дефиниции остава неясно и съдържанието на понятието. А при неясно съдържание партийните политици го свеждат до природата на партийните интереси. Непредставящите партийните интереси се изключват от политическия процес. Затова и повече от двадесет години референдуми по морално-политически и правно-политически проблеми по приложението на конституционните права на българските граждани са под негласно табу. Защо не, щом като словоблудството за Велико народно събрание може да е постоянно оправдание за несвършването на важните за напредъка на България работи. Затова първият истински референдум през XXI век в България трябва да е по предложението: Изразът „политически партии“ в конституцията да се замени с „политически организации“. Защото партиите се борят за власт, а непартийните политически организации – за избиране на най-достойните в органите на властта.
P.S.: Много по-близо до същността на политиката от редица съвременни автори са мъдреците от античната Атинска школа, разглеждащи човека като политическо същество. Политика е отношение към реализацията на обществената необходимост, независимо дали това отношение е на един човек или на съюз от партии. Затова в отношението на Обама, Ху Дзин-тао или Уго Чавес има много повече истинска политика, отколкото в това на всички български партии, взети заедно.
