Партиите били най-ефективният механизъм за защита на гражданските интереси. Според Румен Данов, предоверявайки се на това теоретично положение, в България сме допуснали аджамийско пренебрежение на учебникарското му продължение. Продължението, по Данов, „че политическата култура за постоянен и свиреп граждански контрол върху партийните работи“ била „задължителна обратна връзка“ за действително ефективен и пълноценен демократичен процес.
Какви ли не категории и теории са способни да измислят депутатите от ВНС през 1990-1991 година, за да оправдаят сегашната ни Конституция, с която стигнахме до етапа „живите факли“?! Колко по-„свиреп“ от сегашния контрол? Известен ли е друг по-свиреп от хитлеристкия? И какво бихме могли да очакваме от партии, които вършат работа само под „свиреп граждански контрол“? Има ли някой право по конституция да се меси „отвън“ в „партийните работи“? Ако това е партийната демокрация, не е ли самото това доказателство, че тя отдавна е за историческото бунище? Отделен е въпросът до колко изобщо са съвместими политическата култура и свирепостта.
Прав е Румен Данов, че резултатите са очевидни. „Днес отново търсим причините навсякъде другаде, само не и в нас самите...“ (Румен Данов, „Поредният конституционен дебат“, сп. „Ново време“, бр. 7-8, 2013, стр. 134). Чиста и неподправена истина! Но не ни ли утвърждава като такива и сегашният „модел“? При заблуда, „че партиите са най-ефективният механизъм за артикулиране и защита на граждански интереси“, резултатите няма да бъдат други. Докога гражданите ще се считат неспособни да си артикулират интересите? Поради неспособност да правят това ли трябва да им е присъщ „свиреп“ контрол?
Колкото и всяко прекъсване да е „нежелателно и вредно“, нещо трябва да бъде прекъснато. Това е необходимо, за да прекъснем „прекъсването на исторически режими“ като наш „национален спорт“.
Вярно е, че губим „историческа памет и поуки за сметка на поредния безсмислен ентусиазъм. Лекомислено обезценяваме гигантски национални усилия и жертви...“ (пак там). Затова, преди всичко, трябва да прекъснем неравноправието на безпартийните с партийците. Това неравноправие произтича от неверие в способностите на Суверена „при взимане на политическите решения“.
Ако „трупаме собствена историческа памет, а това вече означава опит и знание“, защо да не можем да се научим да си артикулираме гражданските интереси? Не е ли придобиването на умения за това главно предизвикателство пред нас? За какво „обществено израстване“ може да говорим, ако безпартийните продължат да изразяват политическата си позиция само с ръцете си, а не членоразделно? Не ги ли тласка самата ни партийно-политическа система в „лапите“ на престъпността и тероризма?
