Смяна на системата – самоизменение на избирателите

Безспорно е, че смяната на политическата система е наложителна. Но ако започнем да я сменяме както през 1990 г. на кръглата маса, ще постигнем същите резултати като досегашните. Оттогава досега все протестираме и искаме някои хора да правят нещо. Те правят по нещо и по политическата си същност то все се оказва едно и също. Те все ни предлагат да избираме от техните предложения. Ние избираме някои от тях и в същността на политическата система нищо не се променя.

За да се промени политическата система, трябва да сменим собствената си роля в нея. От протестиращи трябва да се превърнем в предлагащи. Но не е необходимо да бързаме с предлагането и приемането на изцяло нова конституция. Видяхме докъде доведе бързането с приемането и приложението на конституцията от 1991 г. Наистина, много от нас не се задоволяват, както се изрази г-жа Меглена Кунева, с нищо по-малко от конституция. Но е важно да бъдем търпеливи. Нека всеки, който желае, да си разработва свой проект за българска конституция, а с приемането ѝ да не бързаме. Нека на определен интернет сайт всеки да представи своя проект, след това всенародно избрана комисия да синтезира ценното от всички проекти и, след всенародно обсъждане и утвърждаването на окончателния проект от комисията и от Народното събрание, новата конституция да бъде гласувана на референдум.

За да се осъществи такава работа, трябва първо да защитим правото си на народ-суверен, което Конституционния съд ни отказва. С това трябва да се започне. Извоюването на отмяна на решението на Конституционния съд, забраняващо ни да си променяме конституцията, е първата и най-належаща задача. Промяната на чл. 12 от Конституцията на Република България, забраняващ на безпартийните граждани „да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност“ е втората особено належаща политическа задача. След преодоляването на това политическо неравноправие на българския народ има смисъл да се говори за по-нататъшно усъвършенстване на политическата ни система.

Безотговорност – чакане

Да знаеш, че нещо трябва да се прави и да чакаш друг да го направи, означава безотговорност. За бездействието може да наказва съвестта, но със закъснение. Да разчиташ другите да направят това, което може да правиш сам, е липса или дефицит на достойнство.

Там е работата – можеш ли? Веднъж опитахме. Не ни подкрепиха. Аз и други участници в ОАЗИС вече сме стари. Младите нямат организационен опит. Партийците неслучайно, вместо да освободят ученическите организации от партийното ръководство, в края на миналия век ги разтуриха. Защото те не се страхуват от протестиращи, а от организиращи се.

Така младите не се интересуват от устойчива политическа организация, а ние слабо се интересуваме от Интернет и пътищата ни се разминават. Говорят за граждански контрол, но граждански контрол без организация няма. Политическите протести се свеждат до шум. Гражданите са лишени от властта в тяхната държава. Гражданската солидарност политически ерозира. Политическото представителство агонизира. Протестните множества лесно се разпиляват и чувството за безпомощност надделява. На по-масовите протести е трудно да изразят какво искат. Протестната енергия на хоризонталната организация се характеризира с епизодичност на проявленията си.

Това продължава много години. Не водим диалог със собственото си минало и не извличаме необходимите поуки. Вече два века догонваме историческото време на други народи. Време е да направим и самоактивността на нашето общество разбираема и самонасочена. Затова трябва да заживеем с отговорността си за бъдещето.

Георги Тодоров

Политическа необходимост и политическа неорганизираност

Несъответствието между политическата необходимост и неорганизираността съществува у нас от десетилетия. Но през последната петилетка то е очебийно. Безпомощността ни е хроническа. Слугинската роля на много журналисти и политолози е в хармония с нея. Бягството от групова дисциплина е благодат за тях. Безгрижието към обществените интереси в големи мащаби – също.

Без масовизация на избирателската политическа активност, разноезичието на протестиращите процъфтява. Масов е морално-политическият песимизъм. Съответства на представянето на лични и партийни интереси за държавни. Разцветът на преструването в партийната политика се взаимообуславя с умножаване на политиците, които работят за кариерата си.

В партийната система мотивирането на избирателите става с обещания на по-добри резултати от тези, които обещават от лагера на противника. Цената на непостигането на обещаните резултати плащат самите избиратели. Партийците спорят за допустимата степен на регулиране на икономиката, но никой не знае кога коя е допустимата степен. Те оцеляват защото ги слушаме. Според Н. Талеб, „всеки, който слуша новини (с изключение на случаите, когато се случва нещо много, много важно), е едно стъпало под глупак.

Да вземем ятрогенията на вестниците. На тях им е необходимо всеки ден да запълват страниците си с новини – най-вече с тези новини, които се публикуват и в другите вестници. За да вършат нещата правилно обаче, те трябва да се научат да мълчат при липсата на важни новини...“ (Насим Н. Талеб, „Антикрехкост: как да извлечем ползи от хаоса“, Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2013, стр. 174). В такава ситуация хвърлянето на жребий е не по-маловажно от изборите.

Кирил Кирязов

Партийно приватизирана и разочароваща държава

Държавата ни е политическа организация на разширеното възпроизводство на неравенството. Става такава и така се утвърждава, дори и ако управляващите партии искат да противодействат на това. Тази природа на държавата ни е заложена в тълкуванията на Конституцията.

Протестиращи искат нова конституция или бързи промени в сегашната, без широкообвхватно обсъждане на предложенията за предоговаряне на социалния договор. Но трябва да се предвидят сигурни механизми за предотвратяване на приватизирането на държавата от политици-партийци. Говори се за прозрачност и отчетност, но от действащите партийни политици отчет не е искан. Има закон за достъп до информация, но не се изисква да се прилага. Едва ли 1% от българите знаят интернет страниците на партиите. На свой ред, партиите и толкова не се интересуват от мнението на избирателите за държавното ни развитие. Повтарят шаблоните – констатации за недоволство от корупцията, престъпността и бедността и си прехвърлят вината за тях една на друга. Така привикваме с възпроизвеждането на тези злини.

* * *

Солидарността между „представляваните“ още съществува, но и ерозията ѝ не спира. Поддържа я дарителството, а междуличностното доверие лъкатуши. Безкористната социална чувствителност е подложена на изпитания. Стимулират се и представите, че публичните блага не са за всички. Преобладава визията, че държавата е пленник на партокрацията.

Политолози предпочитат да говорят за умора от демокрацията. Не разбирам как може да те умори несъществуващото. Не искат да признават, че демокрацията ни не е истинска. А политическата система не стимулира активността. Признава се, че при възможност днес „информация за обществото се произвежда, анализира, архивира, систематизира от всеки по всяко време...“ Но не се говори за неравноправието в чуваемото изразяване на мнение за обществото. Невниманието към необходимостта от равноправие е достатъчно основание за изразяваното съмнение в смисъла и значимостта на обществените науки. Сегашното им състояние е фактор за деградация, свързана и с тенденцията към завишаване на оценките на знанията на учащите се. Следващите обществени науки може да протестират, но предложенията им за усъвършенстване на обществената организация са оскъдни и често недомислени.

К. Добрев

Истинската демокрация – и пряка, и представителна

Премиерът Борисов изразява мнение, че протестите у нас са проява на висша демокрация. Мисля, че светът е далеч не само от висшата, а изобщо от истинската демокрация. Ако демокрацията означава власт на народа, то протестите не гарантират такава власт. Дори и да са борба за пряка демокрация, те още не са демокрация. Ако демокрацията е и пряка само защото някой вряка, то тя още не е истинска демокрация.

Пряката демокрация се свързва с референдуми, но ние сме много далеч от истинските референдуми. Референдумът за мажоритарни избори не промени нищо в избирателната ни система. А за да правим съществени промени в политическата система, трябва да акцентуваме на избирателната реформа. Докато избираме само от чужди предложения, и изборите на представляващите ни, и всякакво допитване за промени нямат необходимото демократично съдържание. Прякото избиране и допитване имат смисъл тогава, когато всеки предлага и главува за това, което добре разбира, и за този, когото добре познава. Конституцията затова се изучава, за да може всеки добре да я познава, предложенията за промени в нея да отхвърля или одобрява и нейните разпоредби да съблюдава. Конституционните съдии трябва да са толкова заслужили за утвърждаването, разясняването и съблюдаването на конституционния ред, че да са всенародно познати, признати и, независимо от кого ще бъдат предлагани и оценявани, да бъдат пряко избирани от суверена. В противен случай правото им на тълкуване е незаслужено.

За демократичността на държавата са необходими и прякото гласуване за промени в обществото, и представителство – и чрез хвърляне на жребий, и чрез избори.

За отговорно представителство

Стабилността на обществото предполага динамика на управлението. Динамиката на управлението изисква опит и обновление на представителството. Голяма част от сегашното народно представителство е заменила моралните критерии с критерия на себеудовлетворяването. Разграничаването между „добро“ и „зло“ заменят с разграничаване „наше“ – „тяхно“. Непрекъснато предизвикват децата и юношите да изпробват границите на позволеното. Много хора търсят начини да заобикалят правилата на законово ограничаващата система. Така самоограничението „отстъпва на насилието, а самоконтролът бива заменен от корупцията“ (З. Бжежински).

Съобразяването с партийните интереси води до израждане на политическата система. Ако я заменим с жребий, той може да предпазва от израждане на представителството, но може и да не позволява разрешаване на конфликтите. Избирането по предложения от всички може да съчетава действието според обществената необходимост с пречистващата роля на случая. Избирателските номинации може да допринасят за подобряващо представителството разместване и прегрупиране на Законодателите.

Димо Стоянов

Илюзия за промяна

У много хора поредна илюзия за промяна създава всяка поява на калабалък недоволни от статуквото в центъра на столицата. На 16 септември 2018 година организиран много месеци протестен митинг задържа там за няколко часа няколкостотин протестиращи. Организаторите разчитали протестът да доведе до оставка на правителството и парламента, който го е избрал, да назначи ново гражданско правителство. Новото правителство трябвало да произведе избори за ново Велико народно събрание.

Меракът за величие не изоставя излизащи по мегдана българи. Но защо трябва ВНС да изработва нова конституция, след като не можем да изискваме от тези, които ни представляват, да съблюдават съществуващи демократични норми и в сегашната? Добре е ако протестиращите искат промени в действащата конституция. Но щом като искат швейцарски модел на държавно функциониране, защо не поискат преди всичко анулиране на противоконституционната законова забрана на референдуми по въпроси на държавното ни устройство?

Прякото избиране на „всички хора, които ще участват в администрацията“ на държавата е утопия. Отзоваването на депутати може да е полезно като изключение, а не като правило. Важно е искането всеки да носи политическа отговорност, но не може да го наложат хора, които веднъж на годината се сещат за политическата си отговорност.

При рядко събуждана гражданска съвест няма съгласуваност между недоволните от статуквото. Протестиращите заради необходимостта от промяна оредяват. Според проф. Вучков, за исканата оставка на правителството били необходими 10000 протестиращи, а не 500. Според в-к „24 часа“, протестиращите на 16-и септември били не повече от 400. На следващия ден те десетократно намаляха и въпреки заканата, че „всеки ден ще е така“, затихнаха.

***

Промяна за години не става с рядко пробудими. Сега необходимата социална промяна изисква ясно определяне на спъващите я фактори. Тя се отнася до процеси, предполагащи осъзнаване на тяхната необходимост. Промените изискват и осъзнаване, и отстояване. Без продължително отстояване резултатите се оказват далеч от целите.

Преодоляването на изключеността на избирателите от процеса на обсъждането на проблемите на държавното устройство не може да стане само с протести. То не може да стане с кратковременна организираност на протестиращите. Не може да стане с обсъждане и организиране само чрез интернет. Не може да стане без промяна на чл. 12 от Конституцията. Не може да става без съпротива отгоре, ако не се преразгледат становището на Конституционния съд от 2017 година и Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление от юни 2009 година. На „Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт...“ по подхожда формулировката „Закон за неучастие на гражданите в държавната власт...“. А ако има местно самоуправление, трябва да се говори за неговото осъществяване от гражданите, а не за участието им в него. С този „Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт...“ парламентът на „парламентарната република“ България си забранява да предлага на българските граждани референдуми по въпроси, касаещи държавното устройство на Републиката.

Политическите партии в България нямат намерения да искат промени в статуквото на това „безпътно настояще“. Значими политически промени у нас не може да се осъществят без устойчиво функционираща самоорганизация на българските избиратели. Затова са необходими граждани, а не приказки за гражданското общество.

Вярно е, според Джон Кийн, „че от време на време гражданските общества генерират идеологии, които ги парализират“ (Джон Кийн, „Гражданското общество“, изд. „ЛИК“, София, 2002, стр. 62). Българското гражданско общество е парализирано по рождение. Лечението му изисква коренна промяна на идеите за гражданствеността.