Организацията – необходимо средство за осъществяване на общи намерения и избягване на нехуманни отклонения

(Размисли по проблеми, засегнати в книгата на проф. Стефан Дончев „Узурпацията на властта и трансформацията на обществото“.)

Политическата демокрация се детерминира от „конфликтуването“ на единството на знанието, властта и ценностно-нормативния комплекс с активността на суверена. Единението на тези две страни сега е съвсем спорадично. Овластените не го желаят. Знанието служи на властта. Нормативният комплекс утвърждава „съюза“ на властта и наличното знание за обществото.

За да се установи истинска демокрация, политическата организация следва да способства за промяна в това състояние. За постигането на тази цел Самоорганизацията на избирателите има трудната задача да предизвика изменение във функционирането на властта без непосредствена намеса в него.

За обединяването на избирателите със средствата на интернет-комуникация е валидна вероятностната зависимост, действаща в отсъствието на формална организация. Сдобиващият се с желаното поведение на другите с оглед на постигането на организационни цели е „зависим“. Той рискува да се окаже в положение на изпълняваш задачите си чрез удовлетворяване на очакванията на другите. Резултатното функциониране на избирателската самоорганизация изисква убеденост в искреността и готовността на другия за единодействие.

Ако процесът на обединяването не е породен от органична необходимост за съгласуване на действията на хората, на преден план остава противодействието в хода на постигането на съгласие за начините на осъществяването на намеренията и целите. Конфликтуването нарушава създаващите се организационни форми. Ако се разрешава с оглед на общата цел, то може да ги коригира и да ги превръща в интегриращи усилията и по-удачни. Качеството на разрешаването на конфликтите и нивото на неговата синергия зависят не само от проявлението на емпатия у участниците, а и от политическата им активност.

* * *

В процеса на приемането на решение всеки участник в социалната организация има своя система от цели, която може да е в потенциален конфликт с предлагано решение. „Общата цел всъщност се декомпозира в индивидуалните цели...“ (Стефан Дончев, „Узурпацията на властта и трансформацията на обществото“, ИК „КОТА“, София, 2002, стр. 63). Противоречията между ценностните ориентации и целевите системи на участниците налагат приемане на само задоволителни за мнозинството от тях решения. По необходимост хората приемат възможното задоволително за тях решение относно съдържанието, начина на осъществяване, мястото и времето на дейността или отделни действия на организиращото се множество. Степента на целенасоченост е функция на нивото на единодействието. Удовлетворяването на личния интерес зависи от съотношението на силите, капацитета за действие на всеки участник. В тези фактори, според проф. Дончев, се включват материалните ресурси на организацията, позициите във властните отношения, нивото на информираност и компетентност, протекционирането на интересите и намеренията от нормативните системи, формирането на групи от съпровождащи интереси в системата на решаването. „Така ние виждаме, че постигането на „задоволително решение“ се отнася за някои от участниците, за други то е незадоволително, а трети са „губещи“.

И така, стратегическата система на решенията изразява конфликтуването и противоречието между множеството стратегии на участниците и необходимостта от интеграция, при което въздействието на участниците върху решението е несиметрично съответно на йерархичната позиция и капацитета за действие“ (пак там, стр. 66).

Това е в условията на дейността на водеща действителна борба за постигане на целта си организация. Докато организацията функционира в условията на виртуалния свят, въздействието на отделния участник върху нея зависи от капацитета на неговото мислене и изразяване. А действеността на този капацитет не пада от небето. Тя се поражда от участието на човека в политическия процес и реалната организаторска дейност.

* * *

Чувството на единение у хората също произтича от участието им в различни форми на организирана дейност. Като човешко чувство то има дълъг процес на развитие, включващо фази на угасване или отслабване и засилване, на възпроизвеждане и възвишаване, от дейността на първобитните ловни дружинки до тази на съвременните научно-изследователски екипи. Това чувство е свързано със собствено мислене на човека за обединяването и обединенията на хората. При просто изпълнение на чужди нареждания чувството за подчиненост надделява над чувството за единство.

„Строгото спазване на рационалната логика блокира възможността за приспособяване, открития и промяна...“ (пак там, стр. 67). Но повишаването на нивото на организираност предполага не изобщо самостоятелно мислене у хората, а самостоятелност на мисленето за проблемите на организацията, за нейната ефективна дейност. За тази цел собствената изява на човека следва да се разглежда като средство за успеха на организацията. Не следва да се работи по модела на поведение за „общинската мера“, който буди съмнение относно перспективата. „Всеки стопанин се стреми да използва максимално общинската мера за паша на своя добитък, тъй като тя е безплатна. Това довежда до прекомерна експлоатация и изтощаване на ливадите на общината, което се обръща против интересите на всеки поотделно...“ (пак там, стр. 68). Това не всякога е така, но за организацията е от изключително значение избягването на шаблона в нейната работа.

Важна е и противоположната страна. Неизползваните за паша и необработвани ливади подивяват. Това не се изключва и за бездействащите организации. По-точно, бездействащите организации се разпадат.

За изключващите организираността хора може да се каже, че пощуряват или се разнебитват. Защото лишаващите се от организираност хора се лишават от истинно човешко битие.

Истинност на битието не достига на хората от контингента на престъпността. Особено съжаление предизвиква фактът, че това е валидно и за контингента на умножаващата се престъпност на малолетните и непълнолетните. На тях все повече не им достига чувство за отговорност пред обществото, отговорност за другите. От друга страна, щом като медиите непрекъснато популяризират демонстрациите на безотговорност и ненаказуемост за партийно-политическите дейци, всеки ученик с неутвърдено чувство за отговорност у себе си е способен да се запита: „Ако отговорните за управлението на държавата хора, според преценката на собствените им колеги от опозицията, и обратно, си позволяват престъпни деяния, защо и аз да не правя каквото си искам?“. В такава ситуация изглежда съвсем безобидно едно намислено телефонно обаждане, че в училището има поставена бомба. Въпрос на подробности е дали подтикът към такова действие идва от лична неподготвеност за уроците, от желание за игра с карти, за по-продължително пиене на бира, за веселие с приятели и приятелки, от стремеж за демонстрация на „храброст“ пред тях и т.п. Без форми на самоорганизация няма и елементи на самовъзпитание, няма и възпитаване на чувство за отговорност у себе си.

Избирателска организация и парламентарно представителство

Балансът между държавната власт и индивидуалните права се постига с участие на избирателите на всички етапи на овластяването. Всеки избирател има право на мнение за това кой от неговите съграждани може да го представлява в който и да е, необходим за него, орган на властта.  Щом като политически организираната държава е обществен договор в действие, чрез който обществото и всеки гражданин взаимно се договарят да се ръководят от определени закони, всеки гражданин с избирателни права следва да открива най-достойния за олицетворяващ неговата позиция като страна по договора.

За Джон Адамс, „там, където няма ежегодни избори, има тирания“. Тогава, щом като изборите са веднъж на четири години, би трябвало всеки избирател да има право да посочи четирима свои кандидати, които биха могли да го представляват през четиригодишния период. Правото на четири предложения не трябва да е задължение, но когато всеки от избирателите предложи 0, 1, 2, 3 или 4 номинации, тогава по правилата на математическата логика и комбинаториката биха могли да се излъчват най-желаните и достойни кандидати за представители на хората от съответния избирателен район. Въпрос на допълнителни уточнения е колко номинирани трябва да остават в листата за тайно гласуване за окончателен за мандата избор на народен представител или съветник от даден избирателен район и как да се отсяват имената на номинираните, не проявяващи готовност да поемат полагащата се отговорност.

* * *

С оглед защитата на особените интереси на хората от различните райони, области и региони на страната, избраните народни представители може да се обединяват в различни парламентарни групи. Регионалните парламентарни групи, включващи народните представители от няколко административни области, е добре да бъдат умерен брой – не по-малко от три и не повече от седем, например на: Североизточна, Северозападна, Югозападна, Югоизточна и Средна България. Ако хората са харесали съществуващото неотдавна областно деление, може да бъдат и девет, но работата на НС ще се обременява повече.

При по-малко парламентарни групи, хората от днешните области, които ще се окажат „погранични“, следва сами да решават към коя регионална парламентарна група искат да се присъединят. В парламентарните групи биха могли да се обособяват както областни, така и общински подгрупи на народните представители от общините, включващи повече от 2-3 избирателни района. За разлика от партийната избирателна система, при гласуването на обсъждани по парламентарни групи решения подгрупите и отделните народни представители никога не следва да бъдат задължавани да гласуват точно като мнозинството от парламентарната им група.

* * *

При избора на министерски съвет е желателно всички териториални парламентарни групи да представят свои пълни или частични проектолисти за неговия състав. Всички предложения за министри следва да се разглеждат в комисиите по съответната политика на Народното събрание. Всяка комисия би могла да изрази мнение за приоритет на едно или друго предложение при избора на съответен министър. Това не пречи представилите други предложения да продължат да ги отстояват до гласуването.

Трябва да отчитаме, че отказът от екипния начин на формирането на изпълнителната власт ще бъде труден. Вероятно ще се наложи негово поетапно осъществяване. Ще се налагат компромиси при демократизирането на този процес. Но следва да се ръководим от признанието, че докато се прилага екипният начин на формиране на правителството по предложение на министър-председателя, демокрацията, в най-добрия случай, е ограничена. Сегашните процедури в това отношение са в интерес не на суверена и цялостното му представителство, а на премиера и управляващите партии. Те не позволяват да се постига и необходимата приемственост в работата на върховната администрация.