Повдига Чавдар Добрев стар въпрос: не трябвало ли реформирането на изпадналия в криза социализъм да започва, вместо с преустройство в политиката, със смяна на икономическия модел? Трябвало, първо, да се осъществят промени в икономическия модел, да се разширят правата на свободния пазар и конкуренцията на производителите и да се въведат нови правила за функциониране на икономиката. А малко ли промени се правиха по време на трийсет и три годишното управление начело с Т. Живков?!
Вероятно, Ч. Добрев има предвид по-дълбоки от несвършващите реформи в икономическата ни система до края на 80-те години. Но такива промени трябваше да засегнат не само работещите и често неспазващи правилата за работа, а и пресъздаващите правилата. Това означаваше къртовски труд от всички. А мераклиите за работа непрекъснато намаляваха. Умножаваха се мераклиите да разпределят и особено желаещите да преразпределят.
А не е излишен и въпросът, имало ли е у нас истинско социалистическо разпределение? Не са малко свеждащите социалистическото разпределение до преразпределението. Всичко правено в икономическата сфера у нас през тогавашните 45 години бе в името на социалистическия принцип за разпределение според труда, но и след всички живковски реформи приложението му си остана половинчато. А като оставим на страна заплащането, бяха ли в точния смисъл на думата собствеността и организацията на труда социалистически?
Виновните за, по същество безплодните, 25 години реформи до така нареченото преустройство на НРБ са много, но точно за безспирността им Т. Живков има най-голяма заслуга. И заради постоянната реформаторска, не му стигаше времето за организаторска работа. Ако при Червенков се фаворизираха контролът и проверката на изпълнението, при Т. Живков те в значителна степен останаха на самотек. Вместо да си вършат работата, много хора предпочитаха да си седят в канцелариите и да си преразказват вицовете за Живков.
* * *
Според Чавдар Добрев, „социализмът на XXI век е призван да намери хармонията“ между ценностите свобода и справедливост. Призван бил отново да осмисли „казуса, според който без свобода равенството възстановява несправедливостите и пирамидалната обществена структура. Да намери решение как да бъде отхвърлено самоволното и неограничено насилие...“ (Ч. Добрев, „Тодор Живков в профил и анфас“, сп. „Ново време“, 2015, бр. 5-6, стр. 141). Каквото и да намисли който и да е век, борбата с насилието изисква равноправие на хората.
От цитираната работа се разбира, че Тодор Живков е допринесъл за възхода на България, защото не е бил чужд на прилагането на определена доза насилие. Ако е така, няма ли по-оптимална от дозата на Живков?
Авторът по-нататък се самоцитира в по-друг смисъл. „Живков знаеше превъзходно традиционните слабости на българина – безропотността, нагаждането към силния, търсенето на най-близка материална изгода, лесното приспособяване. Трябва да подчертая: играеше върху народната воля като велик майстор на фолклорното изкуство! Той, който беше напорист и уж безапелационно твърд, остава в биографията на XX век като идеолог на историческия компромис“ (пак там, стр. 143).
Но от компромиса до безпринципността и безгръбначието има половин крачка. А съчетани с български мерак за величие и преклонение пред силния наставник, те „трасират“ панорамен път към падение.
