Обществени интереси – човещина

Не е хармонична връзката обществено развитие – човешки интереси. Въпросът за общественото значение на индивидуалния интерес у нас се усложнява от голямата роля на завистта. Преобладава влечение към чуждестранното. Ако нямат достатъчно сили и власт, за да придобиват чрез тях чуждестранна продукция, много хора разчитат на чуждопоклонничеството си. И не само на своето, а и на това на другите. Много хора у нас се тревожат да бе би изоставането от чуждестранното да ги изхвърли зад борда на живота. Имат „вродена“ склонност да идеализират другостранни достижения.

Страхът от изпадане „от строя“ води до отчуждаване на човека от инициативността, т.е. от човешката му същност. Личностната същност на човека и социалната му същност може да са не само съвпадащи, а и несъвместими. Така индивидуалността може да е и „чиста“ противоположност на обществената същност на човека.

В истинската личност духовната идентичност и обособеност от другите характеризира способността за противостоене на състоянията на духовен застой и разложителна инерция. С противодействието си на инерцията на обществената среда, с която взаимодейства, истинската личност цели да допринася за усъвършенстване на обществото. Оцеляването на личностната идентичност се взаимообуславя с устойчиво участие в реализацията на определен обществен процес. Защото ролята на човека в социалното оцеляване и развитие е необходимо присъщ му признак като личност.

* * *

Именно откъм личностно съдържание беше изпразнена у нас държавната собственост. Тя загуби нравствената си същност като обществена форма на реализацията на личностни роли. Затова не беше виновен само един човек на върха или – носители на външен натиск. Бедата беше у собствената ни съвест, която само сигнализираше за неблагополучията, несъумявайки да предизвиква несъвместимостта ни с наличното тогава състояние и усилие за излизане от ситуацията на „храброто мълчание“ на примиренчески сделки с лицемерието. В борба със съвестта побеждаваше лицемерието. Възхищаваме се от напусналия света ни през изтеклата година голям поет Е. Евтушенко, но не се съобразявахме с думите му: „когато истината се замени с мълчание, мълчанието е лъжа“.

Такова състояние бе доминантно в обществено-политическите организации. Да не създадем и такава избирателска самоорганизация! За да допринесем за демократизация на политическата, включая избирателната, система, трябва да изменим себе си.

Ако човекът е „жив венец“ на природата, той следва да може да противостои на инерцията, дори на тази на същината на обществото. В такъв смисъл, определението на човека като съвкупност на обществените отношения е недостатъчно. Човекът трябва да е не само действена съвкупност на тези отношения. Като действено проявление на същността им, той трябва да е и самоотрицателност на обществените отношения.

Още през миналия век знаехме и знаем, че без самоотрицание на собствените състояния няма съзидание. Но се задоволявахме само с отрицанието на природни предмети от нас и с отрицание на състояния на обществени структури от първия секретар. Сега също знаем, че без приемственост и самоинициативност няма истинска самоорганизация. Но пак се задоволяваме или примиряваме с движението по инерция към компилация на вносни ценности. Държавата не поема отговорност за устойчиво развитие на икономиката, но не се отказва от раздутите щатове. Сега всичко се свежда до претенции за обществен контрол, но и той само следва конюнктурата. Ако започнем да издигаме кандидати на избирателски комитети, трябва да намираме хора самостойни, а не като досегашните партийни депутати.

Езикови извращения и престъпления

През изтеклата година се зарадвахме, че премиерът Борисов за първи път състави кабинет, в който няма министър, казвал, че е бесен. Защото в природната среда понякога се проявява такава болест, но никаква популация или част от нея не може да продължи нормалното си функциониране при появата на такъв екземпляр. Защото бог сам се е „разпоредил“, болен от нея индивид да не живее нито месеци, нито седмици, да не говорим за години. Липсата на такава болест е критерий не само за оптималност, а изобщо за жизненост на природните популации. Тогава какво да говорим за обществото?

Критерият за оптималния вариант на общественото развитие следва да субординира и критерия „взаимно проникване на обществото и природната среда“. Отношението на човека към природната среда „е непосредствено негово отношение към човека, а неговото отношение към човека е непосредствено негово отношение към природата, негово собствено природно предназначение. По такъв начин, в това отношение се проявява в сетивна форма, под формата на нагледен факт това, доколко е станала за човека природа човешката същност, или доколко природата е станала човешка същност на човека. На основата на това отношение може, следователно, да се съди за равнището на общата култура на човека“ (Маркс).

Да приписваш на собствената си същност признаци на най-ужасната болест, разрушителна за всяка общност - природна или човешка, не може да означава нищо друго, освен човеконенавист или липса на култура. Истинската народна културна традиция в отношението към болестта бяс намира израз само в едно изречение: „Да се не види, ни чуе!“. Защото, ако много болести са разрушителни за човешката телесност, тази болест е преди всичко стопроцентово разрушител на човешката душевност, на нравствеността. Оправданието, че това може да са само думи, е признак само на слабоволие или на слабоумие. Засилената употреба на такива думи през последните десетилетия върви заедно със засилването на човешката агресивност, особено детската. Оправданието, че така е и във водещи страни на НАТО, също не струва пукната пара. Всички виждаме по телевизията ужасяващи картини и в училища на Съединените щати.

Ако ни управляват хора, които сами се изразяват, че побесняват, не сме достойни и за маймунско съжаление. Но като нямам вече думи за подходяща артикулация на трудно изразимата ситуация, сам ще кажа: за съжаление и премиерът Борисов през изтеклата седмица не намери други думи освен „вбесява ме“, за да изрази справедливото си възмущение от тези, които не казват какво да се прави, а само какво не трябва да се прави.

Не остава друго, освен и ние да си повторим въпроса: „Кой на кого акъл да даде?!“

П. Папийски

Падение на нравите – значимост на културата

Много хора се интересуват от правните норми не толкова за да ги спазват, колкото да ги заобикалят. Непрекъснатата диференциация на човешките способности засилва необходимостта от съблюдаване на логиката на икономическия живот. Тази необходимост изисква от обществото своевременно да се разделя с илюзиите си.

Това, че ние недостатъчно търсехме рационалното, доведе до нашето изоставане. Стигнахме неведнъж до крушение на системата ни. Нищо не излезе за мнозинството от изкуствено създаваната българска акционерна собственост. Не се преодоля отчуждението на много хора от труда. Новопоявилите се малко български мениджъри се оказаха извън обществен контрол. Да не говорим за съдбата на българските кооперации. Това са резултатите от нашето отношение към българската ни държава.

Акционерната, както и кооперативната собственост, е свързана с риск. Същото важи и за политическата самоорганизация на избирателите. А нашата способност за риск през последния половин век е обхваната от перманентна атрофия.

Човешките способности се реализират в процеса на взаимодействието с другите. Необходима е и политическа амбициозност. Амбицията да се реализираш, без да накърняваш човешкото си достойнство, в България е убивана с какви ли не средства в продължение на много десетилетия.

Интересът към реализация на индивидуалните способности е личен интерес, но той е личният интерес с най-голямо обществено значение. За да се съобразяваме с тези неща като политически активни избиратели, трябва и да се познаваме по-добре.

П. Папийски