Не е хармонична връзката обществено развитие – човешки интереси. Въпросът за общественото значение на индивидуалния интерес у нас се усложнява от голямата роля на завистта. Преобладава влечение към чуждестранното. Ако нямат достатъчно сили и власт, за да придобиват чрез тях чуждестранна продукция, много хора разчитат на чуждопоклонничеството си. И не само на своето, а и на това на другите. Много хора у нас се тревожат да бе би изоставането от чуждестранното да ги изхвърли зад борда на живота. Имат „вродена“ склонност да идеализират другостранни достижения.
Страхът от изпадане „от строя“ води до отчуждаване на човека от инициативността, т.е. от човешката му същност. Личностната същност на човека и социалната му същност може да са не само съвпадащи, а и несъвместими. Така индивидуалността може да е и „чиста“ противоположност на обществената същност на човека.
В истинската личност духовната идентичност и обособеност от другите характеризира способността за противостоене на състоянията на духовен застой и разложителна инерция. С противодействието си на инерцията на обществената среда, с която взаимодейства, истинската личност цели да допринася за усъвършенстване на обществото. Оцеляването на личностната идентичност се взаимообуславя с устойчиво участие в реализацията на определен обществен процес. Защото ролята на човека в социалното оцеляване и развитие е необходимо присъщ му признак като личност.
* * *
Именно откъм личностно съдържание беше изпразнена у нас държавната собственост. Тя загуби нравствената си същност като обществена форма на реализацията на личностни роли. Затова не беше виновен само един човек на върха или – носители на външен натиск. Бедата беше у собствената ни съвест, която само сигнализираше за неблагополучията, несъумявайки да предизвиква несъвместимостта ни с наличното тогава състояние и усилие за излизане от ситуацията на „храброто мълчание“ на примиренчески сделки с лицемерието. В борба със съвестта побеждаваше лицемерието. Възхищаваме се от напусналия света ни през изтеклата година голям поет Е. Евтушенко, но не се съобразявахме с думите му: „когато истината се замени с мълчание, мълчанието е лъжа“.
Такова състояние бе доминантно в обществено-политическите организации. Да не създадем и такава избирателска самоорганизация! За да допринесем за демократизация на политическата, включая избирателната, система, трябва да изменим себе си.
Ако човекът е „жив венец“ на природата, той следва да може да противостои на инерцията, дори на тази на същината на обществото. В такъв смисъл, определението на човека като съвкупност на обществените отношения е недостатъчно. Човекът трябва да е не само действена съвкупност на тези отношения. Като действено проявление на същността им, той трябва да е и самоотрицателност на обществените отношения.
Още през миналия век знаехме и знаем, че без самоотрицание на собствените състояния няма съзидание. Но се задоволявахме само с отрицанието на природни предмети от нас и с отрицание на състояния на обществени структури от първия секретар. Сега също знаем, че без приемственост и самоинициативност няма истинска самоорганизация. Но пак се задоволяваме или примиряваме с движението по инерция към компилация на вносни ценности. Държавата не поема отговорност за устойчиво развитие на икономиката, но не се отказва от раздутите щатове. Сега всичко се свежда до претенции за обществен контрол, но и той само следва конюнктурата. Ако започнем да издигаме кандидати на избирателски комитети, трябва да намираме хора самостойни, а не като досегашните партийни депутати.
Страхът от изпадане „от строя“ води до отчуждаване на човека от инициативността, т.е. от човешката му същност. Личностната същност на човека и социалната му същност може да са не само съвпадащи, а и несъвместими. Така индивидуалността може да е и „чиста“ противоположност на обществената същност на човека.
В истинската личност духовната идентичност и обособеност от другите характеризира способността за противостоене на състоянията на духовен застой и разложителна инерция. С противодействието си на инерцията на обществената среда, с която взаимодейства, истинската личност цели да допринася за усъвършенстване на обществото. Оцеляването на личностната идентичност се взаимообуславя с устойчиво участие в реализацията на определен обществен процес. Защото ролята на човека в социалното оцеляване и развитие е необходимо присъщ му признак като личност.
* * *
Именно откъм личностно съдържание беше изпразнена у нас държавната собственост. Тя загуби нравствената си същност като обществена форма на реализацията на личностни роли. Затова не беше виновен само един човек на върха или – носители на външен натиск. Бедата беше у собствената ни съвест, която само сигнализираше за неблагополучията, несъумявайки да предизвиква несъвместимостта ни с наличното тогава състояние и усилие за излизане от ситуацията на „храброто мълчание“ на примиренчески сделки с лицемерието. В борба със съвестта побеждаваше лицемерието. Възхищаваме се от напусналия света ни през изтеклата година голям поет Е. Евтушенко, но не се съобразявахме с думите му: „когато истината се замени с мълчание, мълчанието е лъжа“.
Такова състояние бе доминантно в обществено-политическите организации. Да не създадем и такава избирателска самоорганизация! За да допринесем за демократизация на политическата, включая избирателната, система, трябва да изменим себе си.
Ако човекът е „жив венец“ на природата, той следва да може да противостои на инерцията, дори на тази на същината на обществото. В такъв смисъл, определението на човека като съвкупност на обществените отношения е недостатъчно. Човекът трябва да е не само действена съвкупност на тези отношения. Като действено проявление на същността им, той трябва да е и самоотрицателност на обществените отношения.
Още през миналия век знаехме и знаем, че без самоотрицание на собствените състояния няма съзидание. Но се задоволявахме само с отрицанието на природни предмети от нас и с отрицание на състояния на обществени структури от първия секретар. Сега също знаем, че без приемственост и самоинициативност няма истинска самоорганизация. Но пак се задоволяваме или примиряваме с движението по инерция към компилация на вносни ценности. Държавата не поема отговорност за устойчиво развитие на икономиката, но не се отказва от раздутите щатове. Сега всичко се свежда до претенции за обществен контрол, но и той само следва конюнктурата. Ако започнем да издигаме кандидати на избирателски комитети, трябва да намираме хора самостойни, а не като досегашните партийни депутати.
Няма коментари:
Публикуване на коментар