Индивидуалност и политическа субектност

Индивидуалността и политическата конкурентност взаимно се предпоставят. Изпълнителските способности не са достатъчни за това. Хората изпадат в състояния, изключващи критичните идеи. Безпокойството от безкритичността изчезва. Връзката между политическата култура и човека се къса. Няма единство на политическо ниво и ценностна ориентация на гражданите. Стига се до масов отказ от стремеж към постигането на общопризнати ценности.

Политиката е отношение към обществената необходимост, а обществената необходимост изисква успешно осъществяване на човешката дейност. Обществено полезната дейност е сближаващото човека с обществото. Най-ценната способност на хората, да оценяват универсално и уникално, е свързана с идеалите им.

Осъществените през изтичащата година изменения в Конституцията на Република България са далеч недостатъчни за повишаване нивото на политическа субектност на българските граждани. Остава си алинея (2) на чл. 12, която е конституционна основа на неравноправието ни. В България право на извършване на политическа дейност имат само партийците. Безпартийните български граждани не ги зачитат за политически същества и не ги питат нито за промените във формата на държавно устройство и на държавно управление, нито за номинациите на кандидати за избиране в оргнаите на представителството, които да ги представляват в тези органи. Следователно истинската демократизация на българската държава остава задача за следващите години. Приятно посрещане на първата от тях.

Необходимост от единство в борбата с разпространението на объркаността

„Ние не само не можем уверено да екстраполираме в социалното и културното бъдеще, но се чувстваме изгубени и несигурни за собственото си местоположение. По такъв начин самият проект на модерността изглежда е станал непотребен и трябва да съставим нова програма“ (Стивън Тулмин, „Космополис. Скритата програма на модерността“, ИК „Калъс“, София, 1994, стр. 14).

Все по-важен става въпросът за участниците в съставянето на новата програма. Новият проект не може да се създаде само от програмисти, проектанти или партийци. В неговото създаване трябва да участват всички хора на труда. Защото той касае преди всичко разделението на труда. Затова никой не бива да бъде лишаван от право на участие в създаването му. В единната система „производство, разпределение, размяна и потребление“ все повече нараства ролята и на разпределението, и на потреблението.

Единението на удовлетворяването на потребностите и развитието на способностите предполага все по-голямо съвпадение на индивидуалните и обществените усилия за реализацията си. Използването на натрупваните от обществото знания изисква реализация на способностите на все повече хора. Ст. Тулмин счита, че объркванията по въпроса за началото на модерността крият основополагащ консенсус – общоприети разбирания за рационалността. Рационализмът разкри ново ниво на голямата сложност на света. Но и три века след това не може да твърдим, че го постигаме. Съобразяването с него изисква не само хармонизация на духовното развитие и икономическото развитие като взаимодействие с природната ни среда. То означава и висока степен на политическа самоорганизация на обществото. Това предполага недопустимост на изключването на обикновените граждани от политическия процес. А претенциите на партийните ръководства за монопол над артикулирането на интересите и потребностите на обикновените граждани води тъкмо до такова изключване. Правото на гражданите на политически избор се свежда до избор от избраните от други. Фактическото им отстраняване от процеса на номинирането на кандидатите за избиране в органите на държавната власт е основа на политическото им неравноправие. В България то се допълва от липса на право на участие в референдуми за промени в държавното устройство и формата на управление.

Криза на партийната политическа система

Фактическото състезание между партиите по обещания, а не чрез действия за разрешаване на стоящите пред обществото проблеми, изостря кризата на съвременната „демокрация“. Утвърждава се реална невъзможност за активно отношение на избирателите към политическия процес. В сгъстяващите се предизборни кампании партийните декларации и обещания засенчват деловитостта и опита, достойнството и честността на номинираните кандидати.

По-голяма избирателска активност може да се забележи при появата на нов партийно-политически субект, оглавяван от пореден „месия“, но многократните безрезултатни парламентарни избори в началото на 20-те години водят до намаляване на желанието на гражданите на България да избират. Политическото отчуждение не може да се преодолява, докато избирателят е само гласоподавател. Политическа воля се изисква само от партийците, а на обикновените граждани се предоставя роля, на която не се признава истинска политическа воля.

За приемане на един най-актуален законопроект се налага многократно произвеждане на парламентарни избори. Десетилетия след откриването на разрешими проблеми, те продължават да чакат политическа воля за разрешаването им. Колосална е цената на времето, губено за решаване на задачи, своевременно изпълними при липса на партийно протакане. Пагубна за цели народи е такава цена, когато с оглед на партийни цели се разрешават международни конфликти. Партийната политическа система е в непреодолима криза и съвременната политическа система ще се възпроизвежда от едно кризисно състояние в друго кризисно състояние, докато е партийно-политическа система. Разрешаването на глобалните проблеми ни изправя не толкова пред алтернативата диктатура или „демокрация“, колкото пред алтернатива „политическа безотговорност или масова политическа самоорганизация“.

Партийността – източник на вътрешно и международно разделение

В предаването „Още от деня“ по БНТ Асен Генов и Никола Вапцаров спориха за паметника на съветската армия в София. Каквата и да е причината на искането за негово събаряне, мисля, че той трябва да бъде запазен до прекратяването на военните действия в Украйна. Защото, докато съществува, той остава символ на единната борба на руския и украинския народи срещу фашистката агресия и може, малко или повече, да способства за търсене на мирно разрешаване на спорните проблеми между Руската федерация и Украйна. Независимо от участието по време на Втората световна война на много националисти на страната на немските фашисти, безспорна истина е, че най-многобройните участници в тогавашната съветска армия са руснаци и украинци. Смятам, че не прави изключение от това и съставът на преминалия през България Трети украински фронт.

Партийната пропаганда ласкае българските граждани, обръщайки се уж към критичната им способност, за да им помогне да лъжат самите себе си, че стремейки се да разчистват символи на миналото, правят независим избор. А нещата са по-сложни. Че и сталинското съветско правителство също се е опитвало да постигне споразумение и сътрудничество с фашистка Германия, не е аргумент за отричане на заслугите на милионите руски и украински войници в борбата за нейния разгром. Бързането към проявление на независимост в третирането на миналото задълбочава вредното разделение на обществото.

 

Гр. Вълчанов