Смяна на системата – самоизменение на избирателите

Безспорно е, че смяната на политическата система е наложителна. Но ако започнем да я сменяме както през 1990 г. на кръглата маса, ще постигнем същите резултати като досегашните. Оттогава досега все протестираме и искаме някои хора да правят нещо. Те правят по нещо и по политическата си същност то все се оказва едно и също. Те все ни предлагат да избираме от техните предложения. Ние избираме някои от тях и в същността на политическата система нищо не се променя.

За да се промени политическата система, трябва да сменим собствената си роля в нея. От протестиращи трябва да се превърнем в предлагащи. Но не е необходимо да бързаме с предлагането и приемането на изцяло нова конституция. Видяхме докъде доведе бързането с приемането и приложението на конституцията от 1991 г. Наистина, много от нас не се задоволяват, както се изрази г-жа Меглена Кунева, с нищо по-малко от конституция. Но е важно да бъдем търпеливи. Нека всеки, който желае, да си разработва свой проект за българска конституция, а с приемането ѝ да не бързаме. Нека на определен интернет сайт всеки да представи своя проект, след това всенародно избрана комисия да синтезира ценното от всички проекти и, след всенародно обсъждане и утвърждаването на окончателния проект от комисията и от Народното събрание, новата конституция да бъде гласувана на референдум.

За да се осъществи такава работа, трябва първо да защитим правото си на народ-суверен, което Конституционния съд ни отказва. С това трябва да се започне. Извоюването на отмяна на решението на Конституционния съд, забраняващо ни да си променяме конституцията, е първата и най-належаща задача. Промяната на чл. 12 от Конституцията на Република България, забраняващ на безпартийните граждани „да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност“ е втората особено належаща политическа задача. След преодоляването на това политическо неравноправие на българския народ има смисъл да се говори за по-нататъшно усъвършенстване на политическата ни система.

Безотговорност – чакане

Да знаеш, че нещо трябва да се прави и да чакаш друг да го направи, означава безотговорност. За бездействието може да наказва съвестта, но със закъснение. Да разчиташ другите да направят това, което може да правиш сам, е липса или дефицит на достойнство.

Там е работата – можеш ли? Веднъж опитахме. Не ни подкрепиха. Аз и други участници в ОАЗИС вече сме стари. Младите нямат организационен опит. Партийците неслучайно, вместо да освободят ученическите организации от партийното ръководство, в края на миналия век ги разтуриха. Защото те не се страхуват от протестиращи, а от организиращи се.

Така младите не се интересуват от устойчива политическа организация, а ние слабо се интересуваме от Интернет и пътищата ни се разминават. Говорят за граждански контрол, но граждански контрол без организация няма. Политическите протести се свеждат до шум. Гражданите са лишени от властта в тяхната държава. Гражданската солидарност политически ерозира. Политическото представителство агонизира. Протестните множества лесно се разпиляват и чувството за безпомощност надделява. На по-масовите протести е трудно да изразят какво искат. Протестната енергия на хоризонталната организация се характеризира с епизодичност на проявленията си.

Това продължава много години. Не водим диалог със собственото си минало и не извличаме необходимите поуки. Вече два века догонваме историческото време на други народи. Време е да направим и самоактивността на нашето общество разбираема и самонасочена. Затова трябва да заживеем с отговорността си за бъдещето.

Георги Тодоров

Политическа необходимост и политическа неорганизираност

Несъответствието между политическата необходимост и неорганизираността съществува у нас от десетилетия. Но през последната петилетка то е очебийно. Безпомощността ни е хроническа. Слугинската роля на много журналисти и политолози е в хармония с нея. Бягството от групова дисциплина е благодат за тях. Безгрижието към обществените интереси в големи мащаби – също.

Без масовизация на избирателската политическа активност, разноезичието на протестиращите процъфтява. Масов е морално-политическият песимизъм. Съответства на представянето на лични и партийни интереси за държавни. Разцветът на преструването в партийната политика се взаимообуславя с умножаване на политиците, които работят за кариерата си.

В партийната система мотивирането на избирателите става с обещания на по-добри резултати от тези, които обещават от лагера на противника. Цената на непостигането на обещаните резултати плащат самите избиратели. Партийците спорят за допустимата степен на регулиране на икономиката, но никой не знае кога коя е допустимата степен. Те оцеляват защото ги слушаме. Според Н. Талеб, „всеки, който слуша новини (с изключение на случаите, когато се случва нещо много, много важно), е едно стъпало под глупак.

Да вземем ятрогенията на вестниците. На тях им е необходимо всеки ден да запълват страниците си с новини – най-вече с тези новини, които се публикуват и в другите вестници. За да вършат нещата правилно обаче, те трябва да се научат да мълчат при липсата на важни новини...“ (Насим Н. Талеб, „Антикрехкост: как да извлечем ползи от хаоса“, Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2013, стр. 174). В такава ситуация хвърлянето на жребий е не по-маловажно от изборите.

Кирил Кирязов

Партийно приватизирана и разочароваща държава

Държавата ни е политическа организация на разширеното възпроизводство на неравенството. Става такава и така се утвърждава, дори и ако управляващите партии искат да противодействат на това. Тази природа на държавата ни е заложена в тълкуванията на Конституцията.

Протестиращи искат нова конституция или бързи промени в сегашната, без широкообвхватно обсъждане на предложенията за предоговаряне на социалния договор. Но трябва да се предвидят сигурни механизми за предотвратяване на приватизирането на държавата от политици-партийци. Говори се за прозрачност и отчетност, но от действащите партийни политици отчет не е искан. Има закон за достъп до информация, но не се изисква да се прилага. Едва ли 1% от българите знаят интернет страниците на партиите. На свой ред, партиите и толкова не се интересуват от мнението на избирателите за държавното ни развитие. Повтарят шаблоните – констатации за недоволство от корупцията, престъпността и бедността и си прехвърлят вината за тях една на друга. Така привикваме с възпроизвеждането на тези злини.

* * *

Солидарността между „представляваните“ още съществува, но и ерозията ѝ не спира. Поддържа я дарителството, а междуличностното доверие лъкатуши. Безкористната социална чувствителност е подложена на изпитания. Стимулират се и представите, че публичните блага не са за всички. Преобладава визията, че държавата е пленник на партокрацията.

Политолози предпочитат да говорят за умора от демокрацията. Не разбирам как може да те умори несъществуващото. Не искат да признават, че демокрацията ни не е истинска. А политическата система не стимулира активността. Признава се, че при възможност днес „информация за обществото се произвежда, анализира, архивира, систематизира от всеки по всяко време...“ Но не се говори за неравноправието в чуваемото изразяване на мнение за обществото. Невниманието към необходимостта от равноправие е достатъчно основание за изразяваното съмнение в смисъла и значимостта на обществените науки. Сегашното им състояние е фактор за деградация, свързана и с тенденцията към завишаване на оценките на знанията на учащите се. Следващите обществени науки може да протестират, но предложенията им за усъвършенстване на обществената организация са оскъдни и често недомислени.

К. Добрев

Истинската демокрация – и пряка, и представителна

Премиерът Борисов изразява мнение, че протестите у нас са проява на висша демокрация. Мисля, че светът е далеч не само от висшата, а изобщо от истинската демокрация. Ако демокрацията означава власт на народа, то протестите не гарантират такава власт. Дори и да са борба за пряка демокрация, те още не са демокрация. Ако демокрацията е и пряка само защото някой вряка, то тя още не е истинска демокрация.

Пряката демокрация се свързва с референдуми, но ние сме много далеч от истинските референдуми. Референдумът за мажоритарни избори не промени нищо в избирателната ни система. А за да правим съществени промени в политическата система, трябва да акцентуваме на избирателната реформа. Докато избираме само от чужди предложения, и изборите на представляващите ни, и всякакво допитване за промени нямат необходимото демократично съдържание. Прякото избиране и допитване имат смисъл тогава, когато всеки предлага и главува за това, което добре разбира, и за този, когото добре познава. Конституцията затова се изучава, за да може всеки добре да я познава, предложенията за промени в нея да отхвърля или одобрява и нейните разпоредби да съблюдава. Конституционните съдии трябва да са толкова заслужили за утвърждаването, разясняването и съблюдаването на конституционния ред, че да са всенародно познати, признати и, независимо от кого ще бъдат предлагани и оценявани, да бъдат пряко избирани от суверена. В противен случай правото им на тълкуване е незаслужено.

За демократичността на държавата са необходими и прякото гласуване за промени в обществото, и представителство – и чрез хвърляне на жребий, и чрез избори.

За отговорно представителство

Стабилността на обществото предполага динамика на управлението. Динамиката на управлението изисква опит и обновление на представителството. Голяма част от сегашното народно представителство е заменила моралните критерии с критерия на себеудовлетворяването. Разграничаването между „добро“ и „зло“ заменят с разграничаване „наше“ – „тяхно“. Непрекъснато предизвикват децата и юношите да изпробват границите на позволеното. Много хора търсят начини да заобикалят правилата на законово ограничаващата система. Така самоограничението „отстъпва на насилието, а самоконтролът бива заменен от корупцията“ (З. Бжежински).

Съобразяването с партийните интереси води до израждане на политическата система. Ако я заменим с жребий, той може да предпазва от израждане на представителството, но може и да не позволява разрешаване на конфликтите. Избирането по предложения от всички може да съчетава действието според обществената необходимост с пречистващата роля на случая. Избирателските номинации може да допринасят за подобряващо представителството разместване и прегрупиране на Законодателите.

Димо Стоянов

Илюзия за промяна

У много хора поредна илюзия за промяна създава всяка поява на калабалък недоволни от статуквото в центъра на столицата. На 16 септември 2018 година организиран много месеци протестен митинг задържа там за няколко часа няколкостотин протестиращи. Организаторите разчитали протестът да доведе до оставка на правителството и парламента, който го е избрал, да назначи ново гражданско правителство. Новото правителство трябвало да произведе избори за ново Велико народно събрание.

Меракът за величие не изоставя излизащи по мегдана българи. Но защо трябва ВНС да изработва нова конституция, след като не можем да изискваме от тези, които ни представляват, да съблюдават съществуващи демократични норми и в сегашната? Добре е ако протестиращите искат промени в действащата конституция. Но щом като искат швейцарски модел на държавно функциониране, защо не поискат преди всичко анулиране на противоконституционната законова забрана на референдуми по въпроси на държавното ни устройство?

Прякото избиране на „всички хора, които ще участват в администрацията“ на държавата е утопия. Отзоваването на депутати може да е полезно като изключение, а не като правило. Важно е искането всеки да носи политическа отговорност, но не може да го наложат хора, които веднъж на годината се сещат за политическата си отговорност.

При рядко събуждана гражданска съвест няма съгласуваност между недоволните от статуквото. Протестиращите заради необходимостта от промяна оредяват. Според проф. Вучков, за исканата оставка на правителството били необходими 10000 протестиращи, а не 500. Според в-к „24 часа“, протестиращите на 16-и септември били не повече от 400. На следващия ден те десетократно намаляха и въпреки заканата, че „всеки ден ще е така“, затихнаха.

***

Промяна за години не става с рядко пробудими. Сега необходимата социална промяна изисква ясно определяне на спъващите я фактори. Тя се отнася до процеси, предполагащи осъзнаване на тяхната необходимост. Промените изискват и осъзнаване, и отстояване. Без продължително отстояване резултатите се оказват далеч от целите.

Преодоляването на изключеността на избирателите от процеса на обсъждането на проблемите на държавното устройство не може да стане само с протести. То не може да стане с кратковременна организираност на протестиращите. Не може да стане с обсъждане и организиране само чрез интернет. Не може да стане без промяна на чл. 12 от Конституцията. Не може да става без съпротива отгоре, ако не се преразгледат становището на Конституционния съд от 2017 година и Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление от юни 2009 година. На „Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт...“ по подхожда формулировката „Закон за неучастие на гражданите в държавната власт...“. А ако има местно самоуправление, трябва да се говори за неговото осъществяване от гражданите, а не за участието им в него. С този „Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт...“ парламентът на „парламентарната република“ България си забранява да предлага на българските граждани референдуми по въпроси, касаещи държавното устройство на Републиката.

Политическите партии в България нямат намерения да искат промени в статуквото на това „безпътно настояще“. Значими политически промени у нас не може да се осъществят без устойчиво функционираща самоорганизация на българските избиратели. Затова са необходими граждани, а не приказки за гражданското общество.

Вярно е, според Джон Кийн, „че от време на време гражданските общества генерират идеологии, които ги парализират“ (Джон Кийн, „Гражданското общество“, изд. „ЛИК“, София, 2002, стр. 62). Българското гражданско общество е парализирано по рождение. Лечението му изисква коренна промяна на идеите за гражданствеността.

Конкретност – стабилност

Социалната стабилност е не толкова във вертикалните връзки, колкото в самоуправлението на всяко ниво. Разчитането на връзки по вертикалата води колкото до стабилност, толкова до парвенющина и подлизурство. А споровете по хоризонталата може да създават враждебност, но и прерастват в стабилност. Решаването им без намеса отгоре утвърждава положителната взаимоотрицателност на състоянията на звената на социалната система. То способства за утвърждаване и на конкретен подход в работата на обществените дейци.

Конкретността в работата може да ограничава и романтизма, и утопичността. Тя пречи и на подлизурството, и на чуждопоклонничеството. Привиква ни към самоорганизация в работата и на дейците, и на органите.

* * *

Конкретността в работата е различна от провинциализма. В системата на провинциализма никне и чар, и подлизурство. Конкретността е съзнателно разрешаване на противоречията, т.е. свобода, но не без отговорност.

Вътрешните борби може да каляват и волята, и злобата. Диверсификацията на действията може да води и до вражда, и до конкретен подход. Братство и поливариантност не се взаимоизключват.

Общуването очи в очи обогатява емоционално и интелектуално. Номинирането на кандидатите за депутати на общи местни събрания ще ограничава грешните и тенденциозни предложения и ще стимулира чувствата за справедливост и отговорност у всички. Ще ограничава вредното лобиране. Така в местните самоорганизации такъв лобизъм може да среща по-голям отпор. Така инициативността отдолу-нагоре може да способства за нравствено усъвършенстване на обществото.

Обратно е развитието, когато се разчита на обществено преустройство отгоре или с външна намеса. Така е, „когато ограничените насила, със задушена променливост, системи се взривят. Имаме подходящ пример: отстраняването на партия БААС след внезапното сваляне на Саддам Хюсеин и режима му през 2003 г. от Съединените щати. Загинаха повече от сто хиляди души и десет години по-късни там все още цари пълно безредие.“ (Насим Талеб, „Антикрехкост“, изд. „ИнфоДАР“, София, 2013, стр. 131).

За да имаме успех, трябва още много да усвояваме конкретния подход.

Г. Вълчанов

Опасност от стадно поведение

Не знам рецепти за предпазване от нея. Но тя съществува и при партийна, и при непартийна политическа система. Въпросът е, при коя от тях е по-голяма.

Общностните грешки са по-опасни от индивидуалните. Могат да се избягват с антиконсенсус. Обществото трудно го постига. Той често виси на косъм и то не от конска опашка.

Обществото само по себе си не изключва стадното поведение. Стадното поведение се характеризира с липса на многообразна активност и инициативност. Но дори и овчето стадо допуска изключения от такъв „консенсус“. Летен ден по прогюма, в гора с останали на редки места гъби, то може да се разпръсне на много по-малки групички, откокото хората при пропорционална партийна избирателна система.

Партийци защитават каузата си с аргумент, че трябва да се избягва стадно поведение, водещо към падение. Но избирателните им системи нямат безспорни предимства. Многопартийната система умножи отрицателните черни лебеди по пътя на нашето обществено развитие.

Партийната избирателна система е изкуствено усложняване на изборния процес. Всеобщото право на участие на избирателите в номинирането компенсира сложността на реализацията си с по-съзнателна масова активност. Тя е компенсаторна доза устойчивост и дори антикрехкост на политическия процес, защото включва лични разочарования от собствени неуспехи в номинирането и от неуспехи на подкрепени кандидати в избирането.

Стойчо Пенечки

Недоволни в безпътна сянка

Велика сянка за съвременниците на започналите да се самозапалват българи е Съединението през 1885 година.

Телевизионните предавания на 6 септември 2018 година, освен тържествената заря-проверка с реч на президента, откроиха и съобщение за демонстрация на противници на самообявилата се за политическа класа партокрация в града на Съединението. Може да се каже, че по-хубава от тази политическа новина не би могло да има.

Но защо тези носители на идеята за непартийна демокрация включват в основните си искания свикване на ново Велико народно събрание? Не вярват ли във валидността на член 1-ви от Конституцията? Надяват ли се тези защитници на демокрацията, че в настоящи избори за ВНС непартийната кауза ще спечели мнозинство народни представители? Вярват ли, че смяната на политическата система може да стане отгоре надолу? Защо не казват, коя е първата необходима промяна в действащата Конституция? Възможно е да искат напълно нова конституция. Тогава е необходимо продължително и масово обсъждане на проекта за тази конституция.

* * *

Може би липсата на добър проект за нова конституция поражда и у президента мисълта, че сме в състояние на безпътица. Дали липсата на изработена у нас необходима политика на държавата е основание да се говори за безпътното ни настояще? А кой може и кой трябва да дава идеи за такава политика? Конституцията не изключва президента от тази работа. Прави ли той необходимото за включване на колективния ум на нацията в нея? И той ли очаква ВНС да я свърши?

Кой да влезе в можещо да свърши тази работа ВНС? Тези, които най-много подкрепят президента, утвърдиха днешната Конституция. Кой ще ги направи способни за създаване на по-хубава? Сигурно е, че това не може да са избори за VIII-о ВНС.

Калин Диханов

Взискателност – черни лебеди

Непрекъснатостта на развитието се взаимоопределя с непрекъснатост на неравенството. В условия на неравенство има необходим скептицизъм. Оптимизмът днес е присъщ на участници в несистемни образувания. Оптимистите си признават, когато не знаят. Те знаят, че черните лебеди със стандарти не се съобразяват. Те се откриват предимно в движението отдолу нагоре. С теоретичните предвиждания не съвпадат. В интуитивното им откриване преобладава ролята на многостранна палпация. Откриват се и в процес на търсене на равенство, възпроизвеждащ неравенството.

Всеки, който е мъничко по-добър, може да получава всичко. Така завършват множество състезания. Често така става след пореден цикъл на партийно- политическата борба за власт. Изравняването в определено отношение може да поражда, възпроизвежда или увеличава неравенство в друго. Съществувалата над четири десетилетия у нас „народна демокрация“ намали икономическите различия, но не елиминира системата на „суперзвездите“ в политическия живот.

Общественото положение се оказва влияещо върху висотата на живота не винаги положително. Успехът чрез партийна пробивност предизвиква деморализация.

Избирателска система на номинации на кандидатите за избиране в органите на властта е необходима дори само заради потребността от противостоене на предизвикваната от борбата за власт деморализация. В края на краищата, пише Н. Талеб, „освободените от всякакви теории емпирици, които действат отдолу нагоре би трябвало да вземат надмощие“¹. Но те не могат да вземат политическо надмощие при системата на партийни номинации. Друг е въпросът дали всякакви теории биха им пречили да го сторят.

Безпартийните политически изяви отдолу нагоре всяват страх сред партийно овластяващите се. Срещу тях се мобилизират и обединяват политици-партийци, партийни прависти и журналисти. Безпартийните инициатори и последователи на движението отдолу нагоре трябва да са приспособени към условията на тази съпротива.

Необходими са взаимовзискателност и самовзискателност в отстояването на избирателската кауза. Човек може да избира допустими за него места, където да работи и да противостои на деморализацията. Така той избира и процеса на собствената си нравствена реализация. Днес това е особено важно за работещите в планиращи и прогнозиращи обществени подсистеми. Насим Талеб пише за хванатите в капан да прогнозират на работните си места. Хората, „които прогнозират просто защото „това им е работата“, като в същото време много добре знаят, че прогнозите им са неефикасни и със слаби резултати, не са хора, които бих нарекъл „етични“. Това, което вършат, не е по-различно от това да повтаряш откровени лъжи, защото „това ти е работата“.

Всеки, който причинява вреди с прогнозите си, трябва да бъде смятан или за лъжец, или за глупак. Предвижданията на някои хора причиняват на обществото повече вреди от престъпниците. Моля Ви, не карайте училищен автобус с превръзка на очите“ ².

Възникват много въпроси. В това число свързани с овластяването. Етични ли са тези, които на базата на такива прогнози обещават на избирателите едно или друго бъдеще? А етични ли са избиращите подобни приносители на картини от „бъдещето“ на децата им за свои представители в органите на държавната власт? Няма ли да е по-различно и етично, ако вместо на обещания, разчитаме на собствената си преценка за резултатите от работата на кандидатите до изборите. За да сме по уверени, че и след изборите кандидатираните ще останат предани на обществената работа, трябва да избираме от собствени номинации хора, които сами добре познаваме, а не тези от партийни списъци. За тази цел трябва непрекъснато да следим работата на всички наши избраници във всички по-долустоящи и по-горестоящи органи на властта. Не можем да сме взискателни към тях, ако не сме взискателни към нас. Трябва да знаем и помним, как избираните са действали според необходимостта и как са посрещали случайностите.

Абсолютизирането на случайността е едностранчиво и опасно като абсолютизирането на необходимостта. Случайността намира проявление в процеса на разрешаване на противоречия, т.е. на реализацията на необходимостта. Необходимостта в обществото често се реализира при контрола на случайни представляващи ни, които абсолютизират нейни случайни провления. Това дава възможност на недобросъвестни, в това число и овластени, да представят частно групови интереси за интереси на цялото общество. „Шарлатаните са продукт на контрола в по-голяма степен, отколкото са резултат на свободата и липсата на структура“ ³.

Липсата на свобода пречи на борбата с шарлатанството. Структурата може да ограничава и шарлатанството, и борбата с него. Повече от вековен български политически опит показва, че партийно-политическата структура пречи на борбата с корупцията и шарлатанството. Днес тази пречка е конституционно закрепена. Това до голяма степен е резултат на слабата ни избирателска взискателност към представляващите. А тя е свързана с ниската ни самовзискателност. Непрекъснат засега характер придоби оплакването от корупцията и несправедливостта и очакването на месия, който да ни спасява от всяка тяхна поява и периодично възпроизвеждане.

* * *

Винаги гласуваме с вик за справедливост, а несправедливостта няма край. Не създаваме самокритични ръководни структури за парламентарно и национално действие в това направление. Има ли надежда за появата им? Искрата надежда е вечна колкото нас. Надяващите се не се допускат до решаването за промени в държавното устройство и вечно чакат идването на спасители. Спори се, дали у нас доброто не остава ненаказано. Милостивото мнозинство и без това продължава да търпи злото.

Сама по себе си, добро е човешката самостоятелност. Но политическа самостоятелност не ни достига. А ни е необходима, за да не ни е виновен винаги другият. Наличната глобална ситуация показва, че това е валидно и далеч от нас.

Терористи още просперират в развалините от войната срещу Ирак през 2003 година. Терористи провокират овластените да прилагат закона на джунглата. „Ако законът на джунглата отново влезе в сила, това няма да е по вина на терористите“ ⁴.

Природата и Социумът не търпят вакуум. Борбата с несправедливостта също. Неудовлетвореността и от тази борба се възпроизвежда. Възпроизвеждат се и пораждащи несправедливост фактори. „Обикновено човешкият ум реагира на постигнатото не с удовлетворение, а с копнеж за повече...“⁵. Кое е повечето, към което днес насочват вниманието ни? Търси се по-голямото и по-примамливото, недостъпното за всички. Авангардизмът търси устойчиво-ускореното си възпроизвеждане. „Изводът е ясен: равенството вече не се търси, идва ред на безсмъртието“⁶.

При такава духовна ситуация, столетниците няма да бързат да се пенсионират. А, по М. Планк, победата на новите идеи се постига, когато поколението на старите си отиде. Няма ли опасност от духовен застой тогава?

Страшно непреодолим е духът на старото в политическата област. Старите политически идеи шествуват с разнообразни нови премени. Духът на старото се възвръща в какви ли не форми. От предходник се превръща в следовник на каква ли не наукообразна мода. „Ако и когато науката постигне значителен напредък във войната срещу смъртта, истинската битка ще се пренесе от лабораториите в парламентите, съдилищата и по улиците. Когато се увенчаят с успех, научните постижения ще разпалят ожесточени политически конфликти...“⁷. Те вече ги разпалват и глобализират.

Партийните политици мечтаят за многообхватно безсмъртие. Може да гаси предизвикваните от тях конфликти политическият процес на номиниране на кандидатите за избиране в органите на властта отдолу нагоре. А такова номиниране се оказва несъвместимо с интересите на съвременни партийци и партийните идеолози отричат необходимостта му извън партиите. Политическата теория остава длъжник на тази необходимост.

На вкоренената несправедливост може да се противодейства с по-дълбока политическа проникновеност и по-масова политическа активност. Новите научни знания изискват все по-задълбочено осмисляне на последиците от тяхното приложение. То става колкото все по-актуално, толкова и все по-трудно.

Новите знания ни водят до промени в обществената практика. Предизвикват ускоряване и усложняване на обществения процес. „Новопридобитите знания ни водят към по-бързи икономически, социални и политически промени; опитвайки се да разберем какво се случва, ние ускоряваме процеса на натрупване на знания, а това от своя страна води до още по-бързи и по-големи сътресения. В резултат ние сме все по-неспособни да осмислим настоящето и да предвидим бъдещето...“⁸. Но с по-масово участие в изучаването на нововъзникващи и новооткривани обществени връзки и процеси можем да откриваме и все повече изискващи разрешаване противоречия. Съзнателното разрешаване на обективно съществуващи, възникващи и проявяващи се противоречия е начин за по-нататъшно развитие на обществото. Своевременното осъществяване на такова разрешаване може да замества невъзможното предвиждане. Няма друг изход, освен масово повишаване на степента на съзнателност и на чувството на индивидуална отговорност за обществото.

Разкривайки противоречията, обществознанието трябва да открива нови възможности за опазване на хомеостазиса на обществената система и развитие на зачатъците на реалния хуманизъм. Хората чувстват, че правото на гласуване далеч не е достатъчно за политическата свобода на човека. Те чувстват необходимост да имат не само усвоявано обществено, но и развиващо се свое собствено, лично, правосъзнание.

Без право на номинации от всеки отговорността за избора е половинчата. Всеки трябва да има реално право на публично изразяване на мнение по много въпроси: кои грешки на обществото в миналото са предотвратими в бъдещето? Кои от ставащите събития да се считат за по-нататък недопустими? Кои от съгражданите му са способни да насочват обществените органи към избягване на грешни решения? И т.н, и т.н.

Щом единствената „голяма константа на историята... е че всичко се променя“⁹, докога ще търпим неискаща да се променя политическа система? През последните векове тази система има значителен брой привърженици на планетата. Много хора свързват своята неудовлетвореност с персоналните качества на овластените. За едни са виновни всички представляващи ни. За други – виновни са само управляващите. Много считат, че коренът на злото е в корупцията. Но колко виждат опора на корупцията в нашето политическо бездействие? Неудовлетворени от себе си рядко се изявяват.

* * *

Трудно се вземат решения удовлетворяващи всички. Може ли някой да формулира точни решения, удовлетворяващи всеки гражданин? Може ли това да направи компютър? Изследвания показват, че компютрите са много силни когато отговарят на точно поставени въпроси, но не могат сами да избират най-уместни въпроси. Това едва ли е зло. Ако всички задачи, даже и изискващите квалификация на хората, се поемат от роботи, ролята на квалифициращото ни с оглед растеж на производителността на труда обучение изчезва. На преден план изпъква въпросът: как поновому да се организира обществото за пълноценна реализация на способностите на хората?

Ролята на хората в развитието на обществото се измества към неговата все по-трудна регулация. Днес ролята на само гласуващите в политиката се ограничава до избор от чужди предложения за участващи в регулиращите обществото органи. Предлаганите и избирани от част от обществото участници в органите на обществена саморегулация често са духовно далеч от вълнуващите избирателя проблеми. Много се говори за ускоряването на ставащите в общественото битие изменения и малко за необходимата сигурност на опазването на хората и човечността. Човечността регресира при липса на чуваемост. Младите разчитат на взаимната си защита, отчитайки вехнещата им защита от страна на държавата. В такава атмосфера беззащитните деца демонстрират агресивност.

Разделените, партийно генерирани, власти поотделно акцентуват на собственото си опазване. По-пълното разделение на властта в САЩ помага и за опазващо равновесието на обществото интегриране на новото. Но и там днес са далеч от всеобща политическа удовлетвореност. Появяват се пробойни в сигурността на избирателите. Противостоенето на агресивността в обществото периодически се пропуква.

Политическото безсилие на избирателите у нас не трогва никоя власт. Доколкото го има равенството се опира на задълженията. Не стига убеденост в необходимостта от общественоотговорно поведение. Обикновеният човек остава един на един с вечността. Не успяващият да прекрачи в безкрайността остава изоставен и самотен.

Без критика отдолу, представляващият много хиляди или милиони избиратели лесно се поддава на мисловна инерция. Пред него започва да се мержелее мираж на безбройно верноподаничество. Може да настъпи деспотизъм и гнет над невярващите.

Днес демокрацията изисква масова политическа компетентност. Изисква растящо множество от питащи и изявяващо се неизчерпаемо богатство от въпроси. Изисква разнообразно проблематизиране на отговорите. Оцеляването на обществото предполага масово участие в социалното проблематизиране. Изисква, макар и непълно, възпроизвеждащо се опровергаване на тезата, че не се учим от историята.

Необходима е наша решителност за защита на обществото. Разбирането на историята предполага надникване и над предисторията. За да не останем на праисторическо ниво трябва да схванем и различното в тях.

До масова решимост по демократичен начин стигат и стадни животни. Такива видове имат техни си начини на гласуване. Показват ни възможни първообрази на сегашното ни поведение.

Гласувайки, гражданите изпълняват електорално задължение. Човешката демокрация предполага собствено изведено мнение, а не подражателно поведение при гласуването. Демократичният избор при нея изисква да се държи сметка за и се отделя внимание на всяко изразено мнение. Всяко обосновано мнение е своеобразен израз на историческия опит.

А демократичното гласуване е естествено-историческа тенденция. „Ако Солон и Клистен, считани за бащи на демокрацията – я установиха в човешките общества, за специалистите по поведение на животните е ясно, че подобни процеси съществуват много преди появата на Homo sapiens. Тъкмо за да поставят основите на едно ново изследователско поле: политическата етология.

Трябва да кажем, че за социалните животни, да остават на групи е въпрос на оцеляване...“¹⁰. Многобройността намалява риска на животното да стане жертва на грабители. Това компенсира неудобствата ѝ като състезаване за ресурси, предаване на болести и т.п. Важни са бързината и силата. За да се отговори на собствените потребности на индивида от успех в състезаването, в групата се проявяват и хитрости. Присъствието на другите е и от полза за индивида, и противостои на индивидуалното развитие. Човешкото общество наследява това противоречие и умножава разновидностите му.

Хората трябва да разрешават противоречията като свободни същества. Изисква се поведение, съобразно с необходимостта от удовлетворяване на мнозинството. Удовлетворяването на мнозинството е принцип на демокрацията.

Мнозинството се изявява лесно с гласуване. Но целесъобразното гласуване предполага развити когнитивни способности. Недостатъчното им развитие води до подражателство. То има положителна роля само за оцеляването на някои животни. У „рибите сцеплението на групата изглежда да следва от един механизъм на самоорганизация, където индивидите се ориентират в най-достъпното за мимикрия направление.

А у някои животни, това е почти демократична система, която етолозите имат изследвана...“¹¹. При изследвания у зебри, макаци или бизони установяват как изразяването на отношение е домогване до взимане на решение, създаващо консенсус в групата. Достигането до консенсус е удовлетворяваща обществените същества форма на функциониране на вътрегруповите отношения.

Съществува и поведение регулирано чрез кворума. В обществото кворумът е най-често необходима предпоставка за каквото и да е решаване. Може да служи за действено уравновесяване на противоположните сили.

Много фактори може да нарушават равновесието. В това число има политически. Политиката е не само споразумяване. Тя може да води и до разрушаване, и до гибел. В ХХ век и началото на третото хилядолетие много политически действия се оказаха рушители на планетарната нравственост.

Политикообразни процеси има у видове, в които индивиди различават реални доминации и неравенство, роднински отношения или отношения на членство. Изразявано от някои „мнение“ или престижно за групата поведение може да обезпечават по-голяма индивидуална „тежест в дебатите“. Влияят пол и възраст. Възрастни женски жирафи, слонове и тъпоноси делфини влияят на другите в групите с опита си и знанието за околната среда. Може да има слонски матриархат, основаващ се на познаването на непресъхващи по време на суша водни басейни. За разлика от слоновете при хората днес може да има патриархат основан не на знание, а на насилие.

Някои са, по-храбри от другите, инициатори на премествания. Има лидери, отчитащи мнението на другите от групата. Съобразно мнението на женски горили, слушайки тяхното предпоходно грухтене, мъжка горила с посребрен гръб решава за тръгването на групата.

Не е изключено недоволство. Деспотична система с решаваща роля само на един индивид може да предизвика напускане на групата от други индивиди. Конфликтуването у стадните животни има разнообразни причини и дълга еволюция.

Днешни демократи берат плодове на естественоисторическо развитие. Развитието на подобна практика е било обективна необходимост за оцеляването на много стадни популации. Склонността към зачитането на потребности на другия се развива паралелно с и опирайки се на противоположността си взаимна конкуренция.

Има взаимна конкуренция на материалните потребности и отразителните способности на индивидите. По време на паша някои бизони се ориентират в една посока, други – в друга. На определен етап на намаляването на масата и чистотата на потребяваните хранителни ресурси в дадената местност се образуват линии, показващи желаните посоки за преместване. Накрая, най-многобройната линия се изявява и някой водещ индивид инициира преместването. Тогава, приемайки демократично изявения избор, цялото стадо се поставя в ход след него. В общи линии, тези процеси и зависимости са валидни и за стадата от едър рогат добитък у нас. Всеки конкретен избор може да се осъществява като процес на взаимоотрицание на индивидуална и стадна мотивация. Важна е липсата на физическо насилие при осъществяването му.

Гласуването по партийни листи не е на много по различно ниво. Разлика е, че безпартийните у нас не могат самостоятелно да изявяват участието си в очертаването на водещите линии. Сам по себе си, не всеки избор е демократичен. Настървено говедо може да „бойкотира“ масовия избор. При ликаоните има и избор, и деспотизъм.

В стадата приоритетно се възпроизвеждат доминиращи двойки. Другите отстъпват като пред турски султан. Наказанията на нарушаващите правилата принцове зависят и от „закона“, и от волята на господаря. Господарят по-често афишира волята си. При паши и придворни по-често функционира лицемерие. Надлъгването зад Високата порта е на високо ниво. Господарят можел и на лов да ходи, и с ловна мотивация да прикрива други свои действия.

Когато се касае за тръгване на лов, ликаоните имат „думата да се изказват“. Индивидът, искащ отиване на лов, става. Протяга се. Вървейки към почиваща група себеподобни, възприема положение, имитиращо преследване на жертва. Подкрепата си за инициирано придвижване ликаоните изразяват с кихане. Повече кихания – по-голяма подкрепа за тръгването на лов. Количество индивидуални проявления – израз на качествена определеност на ситуацията в групата.

Отчитайки, че е време да отиват да ядат, женските планински горили грухтят с нарастваща честота. Група от няколко индивида огласява общо желание за тръгване. Взаимно отчитайки мотивациите си индивидите постигат групово координиране. Решаващата мъжка горила с посребрен гръб разбира готовността им. Начиная от някакъв праг на вокализация групата съгласувано тръгва. Индивид и множество взаимно опосредстват ролите си.

Когато множеството им става прекалено много голямо пчелите се роят. Разузнавачки заминават да търсят подходящо място за установяване на рояк. Като се завърнат танцуват, за да демонстрират резултата от разузнаването си. Танцът им осведомява за дистанцията, посоката и качествата на съответната местност. Малко по малко най-мотивирани разузнавачки обединяват изроените пчели за реализация на тяхната кауза. Този процес е начин на гласуване в много турове. При постигане на пълно съгласие отлитането на рояка скоро настъпва ¹².

За разлика от продължително танцуващите пчели, стремящи се към власт хора не може да чакат, за да поемат властването след постигане на избирателски консенсус. Често, с малък превес на съгласните, волята на несъгласните напълно се игнорира. Тогава натискът на спечелилите може да предопредели слаба самовзискателност у избраните. Ако наследяват властта от своите може да крият пукнатините в нейното функциониране. Ако наследяват противници, може голяма част от мандата им да премине при оправдания с лошо наследство. Разделените избиратели се оказват неспособни да изискват от избраните. Динамиката на взаимната взискателност избиратели – избирани се заменя от взаимно спъване на законодателната инициативност. Политиката става неспособна да превръща проектите в средства за самопринуда към активност. Така тя не допринася за „разширено възпроизводство“ на политическите интереси на хората, а води до забрава на обществената необходимост, до самоотказ на много избиратели от ролята на политически същества. Отричането, отказът на избирателите от политическата си роля отваря път на политическия произвол. В живота ни така губят ролята си идеалите.. Така, хора готови да заемат високи постове, но не и да носят отговорност за продължителен и честен диалог с избирателите у нас винаги е имало предостатъчно. Това е в полза не на българската държавност, а на българската партийност.

* * *

Няма ли самовзискателност, липсва и необходимата взаимовзискателност на хората. А всичко, в това число общуване и саморазвитие, се самоопределя в процеси на взаимодействие. Човекът като същност се самоопределя чрез въздействията си върху средата. Във взаимодействието със средата, в самодвижението си из нея, човек има четири най-основни двойки страни на проявления-въздействия върху нея: материални и идеални, емоционални и рационални, парциални и тотални, колективни и индивидуални. Относително разграничавано, първата и втората фундаментални двойки въздействия се отнасят до качествената страна на човешкото проявление, а третата и четвъртата – до количествената. Човешките проявления в едните и другите, разбира се, имат и качествена страна, и количествени отношения. В много случаи имат и измерения. Съответстват им четири основни аритметични действия.

Въздействията са свързани с възприятията. Според Ж. Ифра, човек средновзето има възможност едновременно да възприема 4 различни външни предмета, а по числото на Мюлер (7±2), човек има четири единици диапазон на отклоненията от уседмяващото възприемане на средата. Разликата между така определените числа на перцептивните възможности е значителна и е по-добре да обърнем внимание на практическите възможности за едновременни въздействия. Разумът на човека обобщава данни на сетивността, но възниква като човешки разум в трудово-практическата дейност.

Разумът започва със сравнение, а то – с раздвоение. Самите раздвоения са неизброими от всички страни на безкрайността. Онтологично първично е раздвоението вещество-поле. Частиците са бозони и фермиони. Ядрените процеси се раздвояват на: силно взаимодействие с преносител глюони и слабо взаимодействие – междинни векторни бозони. Физиката обединява слабото с електромагнитното взаимодействие – фотони. Квантите на енергията се отличават със скорост на движението си.

Движението притежава фундаментална раздвоеност на взаимно допълващи се страни: пространствено изменение – времево изменение. Движещият се през пространството обект има намалено движение през времето. Сумарната скорост на движещите се в четирите измерения обекти е равна на светлинната. Двете основни страни-проявления на движението са различни и, оказва се възможно, взаимозаменяеми.

Има и взаимозаменяеми твърдения. Много строги твърдения трябва да се избягват. Отрицателните примери ни приближават до истината. С по-голяма увереност знаем кое е грешно, отколкото кое е вярно. Н. Талеб пише, че потвърждаващи доказателства няма.

Причинността и повествователността способстват за движението на времето ни в една посока. От нашето минало сме склонни по-лесно да си спомняме фактите, вписващи се в разказа ни и да отминаваме на пръв поглед неиграещите в него причинна роля. Припомняме си събития, през цялото време знаейки какво е станало впоследствие. Не си припомняме точната, а реконструирана последователност на събитията. Обърнем ли се „назад, исторята ни се привижда много по-обяснима, отколкото всъщност е била или е“ ¹³.

Паметта има своя динамика. Тя притежава самоотрицателност и има тенденция към цялостност. В нейната динамика става взаимоотрицание на самоотрицателности. Самоотричат състоянията си взаимоотрицателностите ѝ със сетивността и мисленето и с противоречието межд края и началото. Страните на тези взаимоотрицателности се взаимопроникват в различни степени. Процесите на взаимоотрицание на всяко от тези нива зависят от силата на влиянието върху тях на последващата възприемана информация. Но определяща е зависимостта им от степента на взаимно проникване между взаимоотричащите се страни. Имащото значение за това взаимопроникване, за неговата степен, съдържание на последващата информация и силата на въздействието ѝ се възпроизвеждат, съхраняват по-трайно и сами се взаимопроникват с проявяващите се като техни свои противоположности елементи на душевността на човека.

Взаимното проникване на противоположностите има многостепенна скала. Различните му степени се взаимопредполагат с различни състояния на силата на взаимоотрицание на състоянията на взаимопроникващите се страни. Силата на взаимоотрицателност на страните намира израз в скоростта на взаимоотрицанието на техните състояния.

Взаимоотрицателността на мисленето и паметта се взаимопрониква с рефлексията. Рефлексията, според Л. Сивилов, се унищожава на четвъртата степен на мислене за мисленето. Процесът на мисленето за мисленето е продуктивен само в пределите на самоотрицание на самоотрицанието. Доколкото всяко самоотрицание по вътрешната си същност е и развиващо се взаимоотрицание на собствените си структурни противоположности, то с и без контекстуална взаимоотрицателност става едностранчивост, самоцел и се самоизчерпва.

При лишено от взаимодействие със средата или контекста самодвижение на действителност или мисъл се спъва диалектиката взаимоотрицание-самоотрицание. Степените на самоотрицанията при степенен показател n>2 по трудно се сумират. За това говорят и някои еквивалентности.

Например:

(a+b)^n-1(a-b) = aⁿ-bⁿ ≡{[(aⁿ+bⁿ)m]ⁿ=xⁿ} ­- {[(aⁿ-bⁿ)m]ⁿ=yⁿ}=(2a^n-1bm)ⁿ = zⁿ ≡

≡ [(x+y)^n-1(x-y) = xⁿ-yⁿ]. При n=1 и n=2 еквивалентните равенства са истинни, а при n>2 неистинни. Възможностите за сумиране на степенуваните числа съответстват на възможности за взаимопроникване на нива на самодвижение.

Запомнянето зависи и от отношението на запомнящия към запомняния обект. Човек трудно запомня тези, към които е безразличен. Най-ценното не се забравя. Най-ценната ни разменна стойност е уважението. Но ценностните ориентации на хората са различни.

На другите дължим собствено достойнство и зачитане на честта им. За такова дълженствуване ни е необходима емоционално-нравствена издръжливост. Стимулира я взаимоуважението. Крепи я шансът за успех. Стратегията с малък шанс за успех изисква увереност и способност за действие при отложено удовлетворение. Увереността предизвиква доверие. „Хората ще повярват на всичко, стига да не проявите и най-малка сянка на несигурност; като животните усещат и най-дребното пропукване в увереността ви още преди да сте му дали изява...“¹⁴. С възможно най-приятни маниери в междуличностното общуване някои може да контролират хората, без да обиждат тяхната чувствителност.

Успешното прилагане от демагозите на некоректната форма на представяне на синтетични истини за аналитични показва, че много често логическата взискателност и културата не ни достигат. Противно на необходимостта, младежта не проявява масова политическа активност. Липсата или крайна недостатъчност на усвоена логическа култура прави и математиката труден за учениците предмет. Че е такъв признава и министърът на образованието.

Често приемаме безкритично имплицирането на общи твърдения от частни. Продължава с успех заливането ни с вълни от полуистини. Честотата на вълните се повдига на висока степен. Изчисляването на суми от такива партийни вълни на кандидатури да ни представляват става все по-трудно. Разликата между ползата и загубата от партийното представителство се обвива в мъгла. „Грубо казано, също както леките океански вълни са дълги и спокойни, а бурните са къси и резки, на излъчването с голяма дължина на вълната е вътрешно присъща по-малко енергия, отколкото на излъчването с малка дължина“¹⁵.

Тази пропорционалност не липсва и на вълните от партийни внушения, демагогия, манипулации и спекулативни тези. Дълбоко залегналото внушение за необходимостта от партийна критика на управлението се съчетава с постоянни спекулации за малки или големи скандални прояви на хора от противниковите екипи. При съчетаване и преплитане на по-дълги и по-къси манипулационни вълни, обливането ни с тях се оказва трайно успешно. Вълни от внушение за текущи успехи на представителството и управлението се преплитат с дълги вълни на демагогия за историческа вярност на по-стари партии към националния електорат. Многодесетилетното облъчване преди повече от половин век предимно чрез радиото и на събрания, а впоследствие от всякакви екрани води до масова дезинформация и перманентна дезориентация.

Днешната дезориентация на представляваните все повече се съпътства и с все по-голям смут у представляващите. Н. Талеб се надсмива над актуалното състояние на разпространяваното социално познание. Всяко познание крие капани, но социалният опит за демократизация по примера на чифта касапин – куче прави реално многократното попадане в един и същ капан. Безспорно такъв капан създава партийната номинация на кандидатите за представители в органите на властта. Тази номинация взаимно се предполага с безгласно гласуващите избиратели. Утвърждава ги системата, която е превърната в политическа финансово-икономическа форма: приходите на печелещи банки са само за банкерите им, изпаднат ли в затруднение банките – обикновените граждани плащат цената.

Избирателите, имащи право на собствен глас за номиниране на свои кандидати за представляващи ги в държавните органи, досега са черни лебеди. Според Н. Талеб, от слепотата ни за Черния лебед произтичат и други теми:

а) внимание към предварително подбрано видимо и обобщения за невидяното-грешка на потвърждението;

б) залъгващо се удовлетворяване на платонистична жажда за ясни модели- повествователна заблуда;

в) игнорирането на съществуването на черни лебеди – непрограмираност на човешката природа за черни лебеди;

г) видимото и представеното ни от историята не е цялото налично и бивало - деформация на негласните доказателства;

„д) ние „си пускаме капаците“, т.е. съсредоточаваме се върху няколко ясно определени източника на несигурност, върху един твърде конкретен списък с черни лебеди ( за сметка на други, за които не се сещаме лесно)“¹⁶.

Всъщност, според този автор, тези теми представляват една и съща тема. От гледна точка на избирателската свобода се потвърждава, че и взискателните избиратели са черни лебеди, и в масовата избирателска представа досега избирателските номинации за кандидати за представители на гражданите в органите на държавната власт са черни лебеди. Не ни достига политическа критичност, не ни стига и епистемологична инициативност.

От епистемологичната ни взискателност зависи и политическата ни култура. Без култура няма и политически прогрес. След повече от четвърт век преустройства публичното ни пространство е далеч от истинската демократизация. Избирателското ни мнозинство още не се чува и не участва в приемането на правопораждащи решения. Избраните често не представляват в парламента нито по 10⁴, ни по 10² избирателски мнения. Така мнозинството граждани не се чувстват и не могат да се чувстват нито пряко, нито косвено субекти на политическия процес у нас. Бидейки най-малко 10⁴ пъти повече от считащите се законно представляващи ги избирателите фактически са безгласни спътници на реализиращата се в държавата политическа власт.

Основните политически противоположности на България – представлявани и представляващи – слабо се взаимообогатяват духовно. Не се използват разширяващите се постоянно информационно-технически възможности за такова взаимно обогатяване. Като че ли тези възможности не съществуват. Няма периодична обмяна на общественозначими мнения между равнопоставени избиратели. Груповщина характеризира използването на публичните средства за информация. По ролята на Агората не бележим значим напредък в сравнение с Античността.

Не следваме примера на пионерите на запазените идеи за демокрация. Ако днес примерът на Атина е трудно приложим в национален мащаб, то ние почти не го следваме и на местно ниво. За много от съвременниците ни той все едно не съществува. Няма системна обществена грижа за развитие на млади хора с организаторски таланти.

„Пренебрегването на негласните доказателства е типична слабост, която проявяваме при сравнението на таланти, особено в дейности, където преобладава свойството всичко неизменно да принадлежи на победителя…“¹⁷. Способстващите за него фактори са не само епистемологични, а и етични. Влияят завист и подлизурство. Те замъгляват движещата роля на противоречието лидери-последователи.

Взаимоотрицателността и взаимното проникване на противоположностите се изплъзват на сетивността. Взаимното проникване между действителните противоположности съществува винаги – важно е изменението на неговата степен. Взаимопроникващите се противоположни звена - подсистеми на всяка система са много и е важна степента на съвпадение на нивата на взаимопроникване на техните взаимодействия и самодвижения. Тези степени се взаимообуславят със степените на съвпадение на взаимопроникванията на диференциацията и интеграцията на взаимодействащите си противоположни страни, подструктури.

Досега в Социума степените на взаимопроникване на противоположностите се изплъзват не само на сетивността, а и на разума. Всяка противоположна страна е „сума“ на противоположни единства от различни равнища. Изчисляването и сумирането на степените на взаимопроникване е далеч от нивото да се затруднява само от невалидността на някои формули при степенен показател n>2. То не е ясно и за първа и втора степен. Защото не е открит начин на измерването му.

Но и на повествователно ниво взаимното проникване на противоположностите се подценява. Независимо мислещите за него остават непознати един за друг, особено в политическата област. Няма система за политическо общуване на безпартийните. Алтернативата на партийното представителство в органите на властта не се забелязва. При пропорционално партийно представителство победителят, ако наистина е победител, получава всичко за сметка на безправието на безпартийните. Има си за това и епистемологически фактор: „В съзнанието ни има толкова малко място, че винаги победителят получава всичко“¹⁸.

Това Н. Талеб пише за победилия автор на гениална научна идея. Но то кратковременно е валидно и за победило партийно-политическо обещание. Чрез видимите ползи престорената филантропия процъфтява. „Ако и положителните, и отрицателните последици се свързват с деятеля, ние бихме се учили бързо. Често обаче деятелят извлича полза само от положителните последици, тъй като те са видими, докато отрицателните, понеже са невидими, се отразяват върху други, като нетните загуби плаща обществото...“¹⁹. Съобразяването по-пълно с последиците изисква от нас самите реалистичен анализ на социалното ни състояние при всички избори. Необходимо е да следим резултатите от работата на всички управляващи обществото и обществените подсистеми, в които живеем.

Преди всичко трябва ние да се оглеждаме за алтернативни дейци. Обществото плаща загуби както поради неправилни решения на избрания деец, така и поради нереализацията на много изчезващи в небитието таланти на останали неизвестни и угаснали в сянка перикъловци. Трябва всички да отговаряме за развитието на талантите.

Ако избирателската организация акцентува на развалянето на „сметките“ на партийни лидери, гражданите няма да свързват големи надежди с нея. Нещата за оправяне стават повече, отколкото тези за разваляне. Избирателите объркват користни планове на партийни лидери, когато гласуват за изявени в градивна дейност дейци – доказани защитници на справедливостта. А липсата на непартийна алтернатива улеснява сделките само за власт между партийни лидери.

Необходима е определеност на и яснота за алтернативата. Много е написано за нея и не от вчера. И до днес промяна не настъпва.

В зората на новото хилядолетие Димитър Луджев казва: „През 1995 г. написах едно експозе – в очакване на ГОДО, в което едно към едно е казано, че единственият пробив в българската политическа сцена може да бъде направен от гражданските сдружения, които директно и пряко да избират своите представители за общините и парламента“²⁰.

Много граждански движения, и обединения се появиха, а пробив така и не е направен. И до днес остава неясно, как може да става това „пряко и директно“. Едно е избиране като номиниране, друго „избиране“ като задължително гласуване. Кога избирателите имат по-значителна роля в изборния процес от пускането на бюлетина в кутия?

Нещата продължават да се заплитат. Д. Луджев изразява страх „да не излезе истина твърдението, че в българите е пресечено чувството за достойнство, за уважение и желанието за свобода...“²¹. Той иска да вярва, че ние българите сме кораво племе и мътната вода ще оттече. Но и след още 18 години мътната вода не оттича. Все се намира кой да мъти водата. Ще я мътят, докато се позволява незаконният риболов в нея. „Рибите“ в политическия поток не свършват, докато има хора, които не се интересуват от политика. Ще ги има дотогава, докато чакаме друг да ни спасява.

Кога ще се повиши нивото на политическата ни култура до степен, за да номинираме и избираме в органите на властта хора, които да не псуваме сами? Докато в парламента взимат решенията партийни мнозинства, тези мнозинства ще са послушни на партийните централи. От партийните централи изтичат вълни от спекулации. Има спекулации с всякакви информации.

Подходяща среда за спекула се създава след природни бедствия и катаклизми. Може да се спекулира с всяко несъответствие между потребностите и сферите на разпределението, особено разпределението на труда. Несъответствието между назрялата необходимост от социално-политическа реализация на мнозинството българи и липсата на адекватни правно-политически механизми за нея навлиза в кризисна фаза.

Създаването на необходимите социално-политически механизми предполага осъзнаване на възможните им същност, съдържание и форма от многократно по-значителни групи от хора, отколкото кръга ОАЗИС. Трябва да се реализира дълбоко съдържателната ни комуникация с другите. В много от възможните ѝ звена са необходими положителни черни лебеди.

След приемането на сегашната ни Конституция от VII-то Велико народно събрание на 12 юли 1991 г. отрицателните чернолебедови изненади започнаха по-често да ни спохождат. Така дойде зимата на 1996/1997 година, в която спестовните влогове на мнозинството българи от хилядолевови останаха само левови. Бог да ни пази от VIII Велико народно събрание с подобна на тази на VII-то роля.

При всичките ѝ съпътстващи народовластието недостатъци, сегашната ни Конституция включва основополагащ чл. 1-ви, който позволява Република България да осъществява демократизацията си и без ново ВНС. За да става това, трябва да избираме народни представители и президенти, които могат да четат и да решават по-добре от досегашните.

С. Чатой

ПОЗОВАВАНИЯ

1. Насим Никълъс Талеб, „Черният лебед“, ИК „ИнфоДАР“, София, 2011, стр. 329
2. пак там, стр. 248
3. пак там, стр. 275
4. Ювал Ноа Харари, „Homo Deus. Кратка история на бъдещето“, Издателство „Изток-Запад“, София, 2018, стр. 21
5. пак там, стр. 22
6. пак там, стр. 25
7. пак там, стр. 29
8. пак там, стр. 52
9. пак там, стр. 60
10. Marion Spée, “Democratie: elle a ete inventée par les animaux”, №1206 – Mars 2018, p. 103
11. Jb. p. 104
12. Voir ibid.
13. Н. Талеб, „Черният лебед“, стр. 124
14. пак там, стр. 160
15. Брайън Грийн, „Елегантната Вселена“, Издателство „Изток-Запад“, София, 2004, стр. 129
16. Н. Талеб, „Черният лебед“, стр. 97
17. пак там, стр. 166
18. пак там, стр. 262
19. пак там, стр. 176
20. Димитър Луджев, „Моят избор не е от вчера“, разговор с Т. Токин, в-к „Дневен труд“, година LIV, брой 175 (15395), София, 30 юни 2000 г., стр. 9
21. пак там