Относно референдумите

Някои поставят въпроса, че те ще струват повече пари. Но едва ли това е главното. За това пише известна журналистка от най-разпространявания безплатен вестник.

Парите отивали там, където катаклизми, родени в болни глави, са невъзможни, а хората столетия участват в управлението. Днес участват електронно, с писма и пред урните – четири пъти в годината по около 30 въпроса. Ако трябвало да се лишат от някои свои символи – референдуми, часовници, крави – швейцарците никога не били съгласни това да стане с референдумите, защото без тях нямало да имат нито часовници, нито крави. „Много важно е обаче да направим разлика – в страната никога не се провеждат плебисцити. Плебисцитът е допитване, инициирано от властта, за да ѝ даде легитимност, докато референдумът дава сила на гражданите, защото именно те определят темите му. Най-голямото постижение на пряката демокрация, което швейцарците възприемат като част от националната идентичност, е именно т. нар. гражданска инициатива. Накратко казано, според това право при събрани 100 хил. подписа за 18 месеца поставеният въпрос задължително отива на национален референдум. През последните десетилетия поисканите от гражданите референдуми се увеличават, макар броят на одобрените идеи да е пренебрежимо малък.“ (Галина Спасова, „Не Швейцария прави референдуми, а референдумите правят Швейцария“, в-к „Животът днес“, Година I, София, 15-21 май, 2012, стр. 3). Защо тогава швейцарците упорито гласуват и гласуват? Отговорът – преценката на печалбата от вложението „референдум“. Над 150-годишното приложение на механизмите на пряката демокрация доказвало печалбата на обществото от обръщането на погледа му към пренебрегвани или нежелани от политиците проблеми и тенденции, истински важните от които рано или късно така получават решение. Помага и вниманието на хората към обстойната аргументация на позициите, чрез отлично регулирано медийно отразяване преди гласуване. Швейцарците отдавна усвоили историческия урок за благоденствието си само като част от общото и се оказва все по-малко странно отхвърлянето на по-ниски данъци и по-дълги отпуски от тяхна страна на референдуми.

Промените в швейцарската конституция стават със задължително народно одобрение. При искане на 50 хиляди избиратели за референдум по новоприет закон до сто дни от приемането му, този закон не влиза в сила. Така контролът на гражданите над дейността на органите на властта има необходимата действеност. Като действителен суверен, гражданите на Швейцария не може да бъдат поставени пред свършени факти. А избраните законодатели не забравяли, че решенията им са предпоследни и се стараели да не приемат недомислени и против обществения интерес закони. „Дисциплиниращата роля на този контрол се демонстрира от факта, че за век и половина само 7% от законите са били оспорвани с референдум“ (пак там). Тази практика налага необходимостта на активно взаимодействие между гражданите и властта. Без такова взаимодействие е трудно осъществимо и формулирането на действително важните за обществото въпроси за поставяне на референдум.

В крайна сметка, за Швейцария правенето на референдуми излизало много по-евтино и нямало неприкосновени за гражданското мнение теми. Колкото по-информирани за държавните проблеми са гражданите, толкова по-способни са те да избират и по-добри участници в дейността на органите на властта. А това става все по-важно. В нашия век без такава способност лесно заприличваме на киборги. Не само няма да можем да отговорим на изискванията за усъвършенстване на обществените структури, но и все повече губим доказани в миналото ценности.

Референдумите не могат да заместят номиниращата роля на гражданите при избора на представителните органи. Двата процеса може взаимно да се допълват. Но за тази цел референдумите следва да се организират не за да се решава това, което трябва да решават органите на властта и управлението в съответствие със становищата на специалистите. На референдуми трябва да се разрешават проблеми, отнасящи се до правата на хората, до правата и задълженията на органите на държавната власт, до външната политика, политиката на сигурността, обществения ред и т. п.

Въпроси към говорителя на БСП Ангел Найденов

Господин Найденов,

1. Ако България е в толкова тежко положение, каквото самите вие описвате, защо не съдействате с всички сили за излизане от него?
2. Не трябва ли да се включат с усилията си всички способни да допринесат нещо за излизане от тази криза?
3. Защо предопределяте ограниченост на възможностите за избор на лица, предлагани за министри от страна на номинирания от вас кандидат за министър-председател, като изключвате предварително ГЕРБ?
4. Кого изключвате от участие в бъдещето управление като казвате, че в него не трябва да участва ГЕРБ?
а) Националното ръководство на партия ГЕРБ, начело с Борисов и Цветанов?
б) Министрите от правителството с приключилия мандат на ГЕРБ?
в) Членовете на политическа партия ГЕРБ?
г) Милион избиратели, гласували за кандидатите на ГЕРБ?
Не трябваше ли да уточните това за зрителите на „Панорама“?
5. Не стигнахме ли до сегашното си дередже поради 24-годишно парадиране с политическа воля и политическа отговорност?
6. Не е ли време да започнем да говорим за лична политическа отговорност на всеки, независимо от партийната му принадлежност?
7. Съгласен ли сте с разпространеното в Европа мнение, че съвременното общество е общество на отчуждаване на отговорните от властта и разюзданост на безотговорните във властта? Не е ли това резултат на примиреността ни с партийната отговорност = безотговорност?
8. Не се ли всячески поддържа тази система от бездарните и безсрамните, за да разширява пред тях простора за собствената им изява?
9. Вярна ли е, според вас, мисълта на Маркс, че „ако цялата нация действително изпитваше чувство на срам, тя би приличала на лъв, който се готви за скок“?
10. Ако тази мисъл е вярна, не е ли време всички ние като нация – безпартийни и партийци – да се въздържаме поне временно от самохвалство като шампиони и победители и да се засрамим от досегашното си поведение?
11. Съгласен ли сте с политолога Александър Андреев, че в сегашната многостранна криза на българското общество най-важни за нас са проблемите, свързани с нравствената криза, и стреми ли се БСП да покаже положителен пример в това отношение?

Равноправие и субсидии

Даването на субсидии на политическите партии е цинизъм. То удвоява неравнопоставеността между безпартийните и партийните избиратели.

Първо, по нашата избирателна система безпартийните фактически са лишени от политическо право на участие в процеса на номинирането на кандидатите за депутати. Второ, за това си неравноправие те, като данъкоплатци, дължат издръжка на реализацията на несъществуващото за тях право на партийците. По-нататъшен коментар за фалша на политическите ни права е излишен.

Предлагам  самоорганизацията на избирателите да настоява сумите, определени за партийни субсидии, още от тази година да се дават за лечение на български деца в други страни и за лекарства на онкоболните. Партиите да се самофинансират от членски внос.

Така ще има равнопоставеност на овластяващите безпартийни избиратели и борещите се за власт партийци поне във финансирането на държавните разходи.

Дора Драгнева

Февруаро-мартенските протести и списание „Ново време“

Позагубило актуалността си по време на приложението на III-та българска конституция, столетното списание „Ново време“ стана по-важен прозорец към света при действието на IV-та. Не само имената на колоси на българската мисъл като Бенжамен Варон и Добрин Спасов в списъка на членовете на редакционната колегия, а и много статии в различни броеве на списанието на края на едно и началото на друго хилядолетие, даваха надежда, че то ще отстоява принципите на научността в обществознанието. Затова допринесе и фактът, че на неговите страници намират място работи на автори с различни възгледи и разглеждащи проблемите от различни гледни точки.

Подсилваше надеждите за обективност при обсъждането на проблемите в „Ново време“ новият му главен редактор Юрий Борисов, който през тревожната зима на 1989-1990 г.г. даде пример за противостоене на инерцията на авторите на конюнктурата с многозначима статия във в-к „Работническо дело“. Но през последните години в списанието се допускат отклонения от спазването на принципа за обективност на разглеждането. Безспорно свидетелство за това е една повърхностна дискусия за българския негативизъм.

В брой втори на списанието от 2011 година беше публикувана работата на юриста Иван Стоянов „Силата на българския негативизъм“. В нея има много безспорни, немалко спорни и някои произволни твърдения. Като причина, пречеща ни веднага да заживеем като народите, на които сме завиждали за „високия стандарт и качество на живота“, се посочва простотията. И простотията, и простащината били страни на „собствената ни изостаналост и нашето отношение към нея“. Ние сме били „в процес на преминаване от просташкия, селския, ориенталския начин на живот към цивилизовано, градско, европейско общество“ (сп. „Ново време“, 2011, бр. 2, стр. 100). Затова градовете ни били „като фронтова линия между простотия и цивилизованост“ (вж. пак там; по въпроса за произволността на отъждествяването на признаците „просташки“ и „селски“ виж статията на С. Сел „Негативизъм и простотия“, ел. в-к „Зелен туризъм“).

На работата на Иван Стоянов откликва Александър Симов със статията си „Негативизмът ще спаси българите“ (сп. „Ново време“, 2011, бр. 3). Покрай критиката на някои антропологически, исторически и общосоциологически възгледи на Стоянов, този автор акцентува и на несъгласието с положителни оценки за управлението на ГЕРБ. А на споменатата идентификация не отделя внимание. Но едностранчивите оценки за историческата вина на класите и партиите в нашето общество продължават да улесняват плъзгането към нови катастрофи.

* * *

Повечето страници на брой 3-ти от 2013 г. са посветени на февруаро-мартенските протести.

В нецялостно публикуваната си в броя работа „Щрихи от портрета на Февруарската гражданска „революция“–2013“ докторът на социологическите науки Максим Мизов аналитично и като цяло аргументирано разкрива „волунтаризма и безотговорността“ на властниците и управниците, т.е. „на онова, което през мъчителните години на прехода е плод или символ на непрестанна и повсеместна, безпощадна и нечовешка гавра с живота на нашия народ, на нагла и безгранична експлоатация на всичко в духовността и битието на обикновените български граждани, на целия ни народ от страна на техни управници и политици“ (сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 11).

Но протестите се оказаха без достатъчно идейни ориентири и последователност на политическите искания. Липсваше им убедителна идея за организация и единство, персонална отговорност за предприеманите действия. Изпълнението на повечето лансирани в тях проекти се оказа зависимо от съществуващи партии. Валидни са и други констатации на М. Мизов за техни недостатъци.

Възможностите за необходими промени бяха отрязани с оставката на правителството и отказа на трите най-представени в парламента партии да съставят ново, предизвикали разпускането на този парламент. Максимализмът на искането за преки избори на прокурори и съдии води към опасност от поставяне на магистратите в зависимост от тези, спрямо които ще прилагат правото. Това не означава, че най-високопоставени ръководители на съдебната система не може да бъдат избирани от народа. Но прекият избор се отнася за хора, които наистина са получили признанието на мнозинството избиратели за правораздавателната си дейност.

Непрекъснато извежданото на преден план предложение за намаляване на броя на депутатите е par excellence популистки лозунг. Бедата е не в големия брой депутати, а в ниското ниво на тяхната политическа зрелост и отговорност.

Трябва на практика да се докаже, че безпартийните ще предлагат по-добри кандидати за депутати на всички равнища на представителство. Това означава, че каквато и да е забрана, засягаща политическите партии, е недопустима, а е необходимо преодоляване на фактическото недопускане на безпартийните до процеса на номинациите на кандидатите. За тази цел в началото е необходима преработка на избирателния кодекс и замяна на една дума в Конституцията с друга.

Пълният граждански контрол над работата на всички държавни институции може да води до безсмислено удвояване на състава на някои от тях. Необходим е по-голям граждански контрол над работата на медиите. Контрол не над това, което се казва, а на спазването на правото на всички да се изказват.

* * *

Като прави интересен коментар по проблеми на участието на хората от постмодерните времена в политическия процес, М. Мизов подробно се спира на искането на някои протестиращи за смяна на политическата система на всяка цена. Оценката му е безапелационна.

„И тук отново става дума за политическа некомпетентност, гражданска неграмотност, за сериозна неинформираност за естеството и спецификата на някои от фундаменталните, макар и завоалирани, постмодерни идеологеми...“ (пак там, стр. 27). Но крайно искане едва ли е тъждествено на неграмотно. Няма идентичност и на прибързаността с политическата некомпетентност.

Мнението на М. Мизов е: „Кардиналната смяна на политическата система реално означава дезавуиране и делегитимиране на демокрацията, а и подмяната ѝ с друга – на авторитаризъм, на тоталитаризъм, с други думи, с недемократични форми, начини на обществен живот“ (пак там, стр. 28). И веднага сам авторът пише, че „точно това не искат протестиращите граждани“. Тогава и да не им приписваме такова искане, защото и да е казал някой „кардинална смяна“, протестиращите масово такъв термин, особено лозунг, не употребяваха. По-нататък цитираният автор пише, че те „желаят повече демокрация в съществуващата демократизираща се преходна реалност, повече демократични промени в иначе псевдодемократичните нрави, обноски и отношения в сегашната ни държава“ (пак там, стр. 29).

Въпросът за отношението между понятията „промяна“ и „смяна“ е философско-логически и едва ли тук е уместен анализ по него. Но логически напълно е издържана тезата, че промяната на същността означава смяна на едно нейно състояние от друго. А да претендираме за най-точна употреба на термини, чиито съдържания при движението на познанието от частно към общо и обратно преминават едно в друго, по митинги и демонстрации е малко нереалистично.

* * *

Ако преходната реалност е демократизираща се, то тя може да се намира на възможно най-различни етапи на демократизация. М. Мизов признава, че в сегашната ни държава има „псевдодемократични нрави, обноски и отношения“. Този признак на нравите и отношенията означава псевдодемокрация в обществото. Грях ли е това, че хората искат да сменят псевдодемокрацията с истинска демокрация?

Друг е въпросът кой как разбира едната и другата. В неизцяло публикуваната си в брой трети на списанието работа М. Мизов изразява притеснение, че „дълго време сред протестиращите битува съвсем недвусмислено и съвсем категорично отрицателно отношение към политическите партии“ (сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 31).

С подобен род притеснения авторът съвсем не е сам в българската левица. Те са характерни както за всеизвестни партийни дейци като Татяна Дончева, така и за политолози като Татяна Буруджиева.

С извинение към тези хубави Татяни, трябва да се признае, че те се оказват изразителки на една вече утвърдена тенденция, социалисти в България да се представят в духа на максимата: „По-големи католици от папата!“ Както в края на XX век правителството на БСП се мъчеше да докаже, че то може по-добре от СДС да осъществи неолибералната икономическа стратегия на атлантическите консерватори, така някои представители на българската левица се стараят да демонстрират най-радикално политическо мислене а ла Чърчил. А Чърчил казваше, че по-добра форма от тяхната демокрация не е измислена, но и не ни забраняваше да мислим по проблемите на развитието на демокрацията. Всепризнатият теоретик на атлантическата демокрация Карл Попър пишеше, че трябва да се примирим с партиите, докато не сме намерили по-добър начин на реализация на политическо представителство. Най-авторитетният днес деец на БСП Александър Лилов също се надява, че в бъдеще ще се докажат други носители на политическо представителство, които да заменят партиите. Само сегашните български партийни ръководители и политолози мислят, че без тях демокрацията е невъзможна! Затова преминаването от псевдодемокрация към истинска демокрация с тяхното политическо представителство става невъзможно. Необходими са политически представители на обществото с разкрепостено мислене.

* * * 

Доколко е разкрепостено и задълбочено мисленето на едни или други протестиращи ще покажат бъдещите им действия. Идеалистичност  в техните искания несъмнено има. „Разбира се, граждански надзор над контролните и регулативните органи в държавата е и възможен, и желателен въз основа на честността, неподкупността, опцията за отзоваване и обикновеното здравомислие. Но откъде изведнъж ще се вземат експертите, носители на специализирани познания във всяка една област, без които ефективно държавно управление не може да се осъществява. От наличната продажна политическа класа, от подконтролните на олигархията лобита, от „институционализираните“ неолиберални структури?“ (Чавдар Николов, „Срещу асоциалния обществен модел в България, за нов европейски обществен договор“, сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 41). Според този автор и трите тези обществени явления представляват реакционен „хомот на „новото робство“, задушаващо нахлузен на днешна България“ (пак там, стр. 42).

Всеки има право на съгласие или несъгласие с цитираните и коментираните тук оценки. Но за протестиращите, които са прочели или ще прочетат споменатите и други публикувани в списанието работи, познаването им ще бъде полезно при по-нататъшното определяне на средствата за преодоляване на това „ново робство“.

Политически искания и резултати от февруаро-мартенските протести

От февруаро-мартенските протести могат да се направят многоаспектни изводи. Заедно с изстраданите икономически искания, протестиращите по улиците на българските градове започнаха да издигат и политически лозунги: за програмно правителство, за свикване на Велико народно събрание и нова конституция, за създаване на обществени контролни съвети към овластените органи в държавата, за изменения в изборния кодекс...

Събудихме се. Поведоха народа напети момчета и отделни потомки на Райна Попгеоргиева. Те събудиха историческите спомени за кървавото писмо и Хвърковатата чета през 1876 година. Те бойкотираха консултациите за обществен съвет при президента поради преобладаващ брой от поканени, срещу които протестираха – икономисти, капиталисти, партийци. Те изразиха дълбокото си уважение към паметта както на най-великия организатор в българската история, така и на изгорелите обикновени българи.

Някои сравняват тези протести с демонстрациите в началото на 1997 година и казват, че тогавашните митинги са били по-многолюдни. Но те забравят, че демонстрациите, започнали в края на 1996 година и продължили до началото на 1997 година, бяха организирани от многопартиен съюз и подкрепени от други партии. Дълбоко различни от тях са сегашните протести, които са резултат на самоорганизация, породена от стихията на недоволството, и въпреки всички разногласия сред участниците проявяват признаци на синергийни процеси.

Второ, и не по-маловажно, е различието в съдържанието на исканията. Протестиращите тогава искаха замяна на едно партийно управление с друго партийно управление. Тяхна крайна цел беше погребението на БСП. Тя пък взе, че се съживи. Главното политическо искане на протестиращите в края на изминалата зима е масово въвличане на българските граждани в процеса на овластяването и контрола върху функционирането на държавната власт. Проявата на такава воля у българските избиратели има истинско историческо значение. Отделен е въпросът как и през какви етапи трябва да премине нейната реализация.

Създаването на съвети за обществен контрол към държавните органи е „нож с много остриета“. То може да се окаже нещо като даване на обществения контрол на избрани лица и отслабване на определящата взискателност на мнозинството избиратели. На второ място, то може да води до „размиване“ на властта и управлението. Трето, ще възникне въпросът за необходимостта от контрол върху дейността на самите участници в тези съвети. Щом като протестиращите искат, нека да опитаме, но това няма да е някаква панацея. По времето на лидерството на Т. Живков се нагледахме на какви ли не съвети за обществен контрол: народен контрол, комсомолски обществен контрол и т.н. Във всичките си форми той не се оказа ефикасен в необходимата степен, защото, в крайна сметка, всичко зависеше от партийното ръководство. И сега, докато законите се коват от партокрацията и тяхното спазване се контролира от избраните от нея изпълнителни органи, волята на суверена ще се заобикаля.

Може да отчетем, че с наложения процес на деполитизация на младежта партокрацията успя да убие с един куршум два заека. Ако след премахването на партийното им ръководство ученическите обществено-политически организации бяха продължили да съществуват на принципа на самоорганизацията, те можеха да предявяват най-различни искания както към училищните, така и към надучилищните власти. С прекратяването на тяхното съществуване партокрацията си осигури рахатлък, освен в многото други, в още едно отношение. Разбира се, повече от очевидно е, че този рахатлък способства за широко разпространение на алкохолизма, наркоманията, самоубийствата и убийствата сред учащите се.

Вторият резултат от тъй наречената „самоликвидация“ на ученическите обществени организации е в това, че тя предизвика голямо увеличаване на дефицита на организаторски умения сред младежта у нас. Недостатъчността на тези умения у млади хора се прояви в самите тазгодишни протести. Така партокрацията засега успя лесно да пренебрегне волята на протестиращите и да отиде на парламентарни избори, докато не е станало късно за нея.

Не трябва да се разбира, че преди 1989 година организаторските умения на учащите се са били в цветущо състояние. Качеството на тези умения след XI конгрес на БКП непрекъснато се снижаваше. Нали сега широко навлязоха в различните звена на управлението на обществото тези, които тогава бяха ученици, и виждаме докъде ни докараха. Работата е там, че след премахването на ръководната роля на БКП в училищата възпитаването, включая самовъзпитаването на организационни умения у учениците, можеше да се подобри, но възможностите за това бяха пропиляни.

Вината за това, както и за всичко друго, което се изсипа върху главите ни след „Кръглата маса“ през 1990 година, е на БСП и СДС. Този факт не снема вината от нас, които сме били още до края на XX век пълноправни граждани на България. Без никаква необходимост за това, с нашето „блеене“ към тях ние им позволихме да създадат театър-анахронизъм, наречен Седмо Велико народно събрание. Така много дейци на БСП и СДС изградиха кариера или издигнаха на по-високо ниво дотогавашния си имидж. Неслучайно и сега се множат редиците на мераклиите да станат „велики“ народни представители в поредно Велико народно събрание.

Тогава, след премахването на алинеята за ръководната роля на БКП, съществуващата конституция можеше успешно да функционира като основен закон на българската държава още години наред. Не е вярно, че тя е била насилствено наложена на нашия народ. Участвах в работата на секционна комисия на референдума за нейното утвърждаване и много добре помня, че от около 500 гласували само един глас бе против приемането на конституцията. В изолираната от външни погледи стаичка бе оставена купчина с много десетки бели бюлетини, върху които бе напечатан отговор „Не“, но други гласуващи не бяха посегнали към тях. Разбира се, в други секции и в други селища на България съотношението може да е било друго. Но така или иначе, въпреки че в повечето градове на страната е имало хора, гласували с бели бюлетини, и до ден днешен, близо половин век по-късно, при гласували десетки хиляди против приемането на конституцията, не съм чул дори един човек да се е оплакал, че по някакъв начин е бил репресиран за това.

На 1 март 2013 година в предаването „Панорама“ на БНТ президентът Стоянов каза, че две поколения българи са живели с илюзията за построяване на социализма. Това par excellence означава и потвърждава, че към българските граждани не е било прилагано никакво масово насилие, за да гласуват на референдума за утвърждаването на Конституцията на  изграждането на развито социалистическо общество с червена бюлетина. Може да е било утопия, но хората са вярвали в нея и са се надявали на по-добро. Значи, конституцията от 1971 година далеч не е толкова антинародна, както я представиха на „Кръглата маса“ през 1990 година. И на този фон, ние, по-възрастните, които бяхме я утвърдили със собственоръчно пуснатите си бюлетини, стоим съвсем неприлично. На никой друг не можем да се сърдим повече за малките си пенсии, отколкото на себе си. Защото позволихме на ръководители на БСП и СДС, вместо, след като беше отменена алинеята за ръководната роля, да се хванат на работа и да намерят начини за приемственост при трансформацията на собствеността чрез състезателност между привържениците на различните ѝ форми, да предадат икономиката на разрухата и цяла година като нарциси да се любуват на себе си в качеството на „велики депутати“ във Велико събрание. Сега мнозинството от хората демонстрират с поведението си, че поддържат мнение, според което тези „велики депутати“ са създали, като цяло, едно недоносче. Ще позволи ли младото поколение суверенът да се самоизтезава и унижава още една година, за да изтърпи анахронизъм като още едно Велико народно събрание, което да му сервира друго такова недоносче?

Искането за свикване на ново Велико народно събрание е необосновано. Днес, когато броят на потребителите на Интернет расте непрекъснато, свикването на такова събрание е абсурдно. Самоубийственият акт от края на изтеклия век не трябва да се повтаря и в новото хилядолетие. След като на всеослушание се признава, че културното и нравствено равнище на нацията спада, каква е гаранцията, че нивото на сегашните юристи е по-високо и те ще напишат по-добра от сегашната конституция? Няма ли опасност новото „велико“ събрание да предизвика нарастване на броя на самоубийствата? Защото повторението на театъра по стария сценарий неминуемо ще доведе до по-голямо разпространение на отчаянието.

Освен това, след като толкова държим да се учим от напредналите евроатлантически държави, защо и в правно-политическата област да не се поучим от това, което е най-положително у тях? Ако се приеме предложението за напълно нова конституция, ще се окаже, че българи, които са около 70 годишна възраст, ще са живeли при действието на пет като цяло различни конституции! Това ако не е рекорд? Ще компенсира ли това наше „богатство“ бедността ни? Или ще бъде доказателство за поредния ни опит да потвърдим хегелианската теза, че хората не се учат от историята. Хегел не казва това за българите. Но все пак за различните народи то важи в различна степен. Защо англичаните могат да живеят с прилагане на един основополагащ документ в държавата повече от половин хилядолетие, а ние да не можем вече и половин век?

Защо да не променяме от конституцията само това, за което сме напълно сигурни, че трябва да се промени и което знаем как да променим? Не може ли на всички очертаващи се предстоящи избори да променяме по нещо най-належащо в нея?

Някои партийци страстно защитават тезата, че нова конституция на република България може да приеме само ново Велико народно събрание. Те зачеркват произтичащите от естествените права на човека възможности за избирателите като народ-суверен и сами пряко да определят съдбата си. Така че предходното твърдение не е вярно.

Твърди се, че с оглед на самовъзпитанието си в демократичен дух, не трябва да допускаме нарушаване на разпоредби на сегашната конституция, даже и на тези, които сами не са издържани в такъв дух. Посочва се, че ще бъде нарушение на конституцията, ако без Велико народно събрание се решават въпроси, посочени в нейната глава девета, респективно чл. 158. Но и това не е вярно. От чл. 153 в глава девета става ясно, че в нея се съпоставят функциите на Великото народно събрание с тези на обикновеното народно събрание. В тази глава никъде не се съпоставят правомощията на Великото народно събрание с тези на избралия го или, евентуално, избиращия го суверен. Тяхното съотношение, обаче, е пределно ясно посочено в глава първа: „Основни начала“. В чл. 1, алинея (3) е записано дословно: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.“ Очевидно, каквото и да е било последното Велико народно събрание, в него е имало и мъдри хора, които са предложили и отстоявали да се запише тази алинея в сегашната българска конституция. И още. Те са наложили записването в чл. 1 и на предходната алинея (2), в която се казва, че изцяло произтичащата от народа държавна власт „се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“. Виждаме, че и буквално правомощията на суверена чрез референдуми са поставени преди тези на Великото народно събрание. Следователно, по-нататъшна дискусия по този въпрос е безсмислена. Тя би била допустима само ако някой „докаже“, че Великото народно събрание, по конституция, не е нито орган, нито институция.

Защо ли тогава някои се правят на непрочели днешната българска конституция? Очевидно, пред взора им се мержелее ореола на възрожденци, какъвто си въобразиха, че са придобили много от депутатите във Великото народно събрание, състояло се през 1990-1991 г.г. Но няма ли да ни станат много „възрожденците“? Не е ли по-добре да изчакаме преселението на настоящите в отвъдното и тогава да си позволим под някаква форма бъдещи? От прекалено много „възрожденци“ няма ли опасност съвсем да се изродим? Особено когато живите ни „възрожденци“ владеят плагиатството до съвършенство?

* * *

Освен засиленото внимание към някои икономически проблеми, засега за други значими резултати от протестите е трудно да се говори. Няма симптоми за предстоящ изборен успех на новорегистрирани политически партии или на партиите, предоставили възможности да се издигнат кандидатурите на желани от протестиращите или предложени от самите избиратели българи и българки – Демократична гражданска инициатива и Кауза България. Значи, освен предотвратяване на безсмислено Велико народно събрание, значим политически резултат от събитията след започването на протестите може да бъде поуката за важността на максимата относно врата и „работата“ на вълка.

P.S. Във факта, че много българи са публикували в Интернет свои проекти за нова българска конституция има проявление всеобщата необходимост на отношението личност-общество. Човекът в демократичното общество е личност тогава, когато е способен да противостои на социалната инерция. Следователно гражданинът-личност, навършил пълнолетие, трябва да има свой личен проект за организация на обществото, неповторим в определени отношения, различен от личните проекти на другите хора. Нормално е общественият договор в съзнанието на всеки човек да съдържа нещо оригинално. Но когато става дума за постигането на общонародно съгласие относно приемането на такъв договор – конституцията на държавата, следва да се преминава дълъг път на осъществяване на завета на един от президентите на САЩ: всеки да бъде чут!

Проектоустав на Българската Избирателска Самоорганизация (БИСО)

Българската избирателска самоорганизация (БИСО) е политическа самоорганизация на български граждани, обединени на доброволни начала за обществена дейност, способстваща за обезпечаване на условия за свободно развитие.

БИСО се стреми към гражданско съгласие и консолидация на българското общество. Самоорганизацията действа в съответствие с Конституцията на Република България. Със законни средства тя работи за постигане на програмните си цели.

БИСО функционира и се развива, ръководейки се от принципа на синергетическата демокрация.

I. ПРОГРАМНИ ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ НА БЪЛГАРСКАТА ИЗБИРАТЕЛСКА САМООРГАНИЗАЦИЯ

1. Главна цел на самоорганизацията: осъществяване и отстояване на фактическото участие на избирателите в организацията на държавната власт и управление и в контрола върху тяхната дейност.

2. Цели и задачи-средства за постигане на главната цел.

а) Участие на членовете на самоорганизацията със собствени проекти и предложения за решаване на политическите проблеми на различни равнища, според желанието, старанието, знанието и умението на всеки, при спазването на принципа за движение на проектите отдолу нагоре.

б) Отстояване на възможността всеки политически инициативен гражданин да дава проектолиста и предложения за провеждането на избори за всички власти и на всички равнища в държавата.

в) Отстояване на искането изборите за държавни органи да не се осъществяват с партийни листи; всички избори да се произвеждат по мажоритарната система.

г) Участие на членовете на самоорганизацията в процеса на номинирането на кандидатите за избиране в органите на държавната власт.

3. Самоорганизацията ще се стреми към постигането на изброените цели и изпълнение на свързаните с тях задачи при строго спазване на принципа на доброволността и само по пътя на убеждаването.

II. ЧЛЕНОВЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИЗБИРАТЕЛСКА САМООРГАНИЗАЦИЯ

1. Член на БИСО може да бъде всеки пълнолетен български гражданин, работещ за изпълнението на програмата и спазващ Устава на самоорганизацията, принадлежащ към една нейна атомарна цялостност.

2. Членът на БИСО има право:

а) да предлага в дневния ред на организационната работа и да обсъжда всеки въпрос, свързан с функционирането и развитието на българското общество и неговите подсистеми от различни равнища и на вътрешноорганизационния живот; да участва в изработването и приемането на решения от самоорганизацията и всички нейни подсистеми, към които принадлежи;

б) да избира и да бъде избиран в ръководните органи на самоорганизацията; да се информира за тяхната работа;

в) да критикува всеки ръководен орган и всеки член на БИСО;

г) да се обръща със заявления и предложения във всяка инстанция на самоорганизацията и да получава отговор от нея; да участва в работата на всеки орган, който обсъжда негово предложение или въпрос за неговата дейност или поведение.

3. Членът на БИСО не може да членува в други организации, регистрирани по Закона за политическите партии.

4. Членът на БИСО е длъжен да отстоява програмата и решенията на самоорганизацията сред хората; да изпълнява организационните решения; да плаща членски внос; да съблюдава нормите на обществения морал.

5. Приемането на член на БИСО става индивидуално по молба на встъпващия. Решението за приемане се взима от открито събрание на настоятелството. Най-малко месец преди подаването на молба, кандидатът за член трябва да направи заявление за желанието си, което да се огласи пред събрание на настоятелството.

В населените места, където не са създадени настоятелства, гражданите могат да се самоорганизират в такива и подавайки колективна молба до общинския или районния комитет на БИСО, като при негово положително решение, да придобиват права на членове. Такова решение задължително се утвърждава от общинската или районна конференция на самоорганизацията. В общини или райони, в които няма общински или районни комитети на самоорганизацията, самоорганизиралите се отправят молбата си до областния комитет, а ако в областта не съществува такъв – до централния комитет на БИСО.

6. Членството в БИСО се прекратява от настоятелството:

а) Вследствие на изключване на даден член от самоорганизацията за действия и поведение, несъвместими с устава.

б) По заявление от члена на самоорганизацията за доброволно излизане от нея.

7. За нарушение на организационната дисциплина и нормите на обществения морал на членовете на БИСО се правят:

а) бележка;

б) предупреждение.

III. ИЗТОЧНИЦИ НА ФИНАНСИРАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИЗБИРАТЕЛСКА САМООРГАНИЗАЦИЯ

1. Членски внос.

2. Дарения и завещания.

3. Доходи от стопанска дейност.

4. Субсидии от държавния бюджет.

IV. СТРУКТУРА НА БЪЛГАРСКАТА ИЗБИРАТЕЛСКА САМООРГАНИЗАЦИЯ

1. Основни изисквания:

а) В БИСО се обезпечава самоуправление и изпълнение на волята на мнозинството.

б) Обезпечава се свободно изразяване на мненията, съпоставяне на различни възгледи, откровена критика и самокритика.

в) Всички подсистеми на БИСО, начиная от групите, участват в изработването на политиката на самоорганизацията. Те са самостоятелни във вътрешния си живот и дейност.

г) Групите, настоятелствата, районните или общинските организации на БИСО се структурират с оглед на възможното им съответствие на избирателните райони и секции.

д) Ръководни органи в самоорганизацията са: общо събрание, конференция, конгрес. Ръководните органи избират изпълнителни органи – комитети и контролни органи – комисии. Изпълнителните органи са подотчетни на образувалите ги организации.

е) При изработването на решения, организациите и органите на БИСО са задължени да отчитат всички гледни точки. Приетото с мнозинство решение е задължително за всички. Малцинството има право да отстоява своите позиции на организационни събрания, конференции, на заседания на изпълнителните и контролните органи; да излиза със съдоклади, да фиксира особено мнение в протоколите, да изисква повторно разглеждане на спорните въпроси в своята организация или висшестоящите органи.

ж) В БИСО не се допуска създаване на фракции със своя вътрешна дисциплина.

2. Атомарни настоятелства на самоорганизацията.

а) Настоятелства на БИСО се създават при наличието на не по-малко от трима членове с решение на тяхно събрание и се регистрират в съответния общински или районен комитет на самоорганизацията.

б) Настоятелството може да създава в своя състав групи на БИСО.

в) В зависимост от конкретните задачи и условия на своята дейност, атомарните настоятелства самостоятелно определят своята структура, направления и методи на събрания, които трябва да се организират не по-рядко от един път на тримесечие.

г) За водене на текущата работа, събранието на настоятелството избира комитет. Работата на комитета се ръководи от председател и секретар. Групите избират групорг.

3. Общински, районни и областни организации на БИСО.

а) Общинската (районна, областна) конференция избира за една година общински (районен, областен) комитет и контролна комисия.

б) Общинските (райнонни, областни) комитети координират дейността на настоятелствата и на общинските (районни, областни) организации. Общинските (районни, областни) комитети предлагат за разглеждане от обществеността и органите на властта конкретни социално-икономически, културни и други проблеми, съдействат за тяхното разрешаване.

4. Върховни и централни органи на БИСО.

а) Върховен орган на БИСО е конгресът. Редовни конгреси се свикват от централния комитет на самоорганизацията на всеки две години. Решението на централния комитет за свикване на конгреса, дневния ред и нормите на представителство се обявяват не по-късно от два месеца до конгреса. Извънреден конгрес на БИСО се свиква от централния комитет по собствена инициатива или по искане на организации, обединяващи не по-малко от една четвърт от общия брой на членовете на БИСО.

б) Конгресът:

– изслушва отчетите на централния комитет и централната контролна комисия (ЦКК), на другите органи и лица, избирани от конгреса, дава оценка и приема решения за тяхната работа.

– приема и изменя програмата и устава на самоорганизацията.

– избира централен комитет и ЦКК.

в) В периода между конгресите централния комитет на БИСО може да свиква и национални конференции, чиито решения стават задължителни за него.

г) В периода между конгресите централният комитет на БИСО:

– организира осъществяването на решенията на конгресите и националните конференции на самоорганизацията;

– следи за прилагането на конкретен подход в осъществяването на кадровата политика на самоорганизацията, изработена от конгреса;

– взаимодейства с другите обществено-политически организации.

д) Централната контролна комисия на БИСО в своята дейност се ръководи от устава на самоорганизацията.

е) Централният комитет и ЦКК на БИСО провеждат не по-малко от едно заседание на три месеца.

V. СИМВОЛ НА БИСО.

Ручеи в син цвят, извиращи от оазис със зеленика, които се сливат в поток, течащ по посока на слънце в жълт цвят.

VI. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИЗБИРАТЕЛСКА САМООРГАНИЗАЦИЯ.

1. Прекратяването на дейността на самоорганизацията ще бъде необходимо след постигането на посочените в увода към този устав цели.

2. Решение за саморазпускане на БИСО може да вземе само нейният конгрес.

Пояснения към проектоустава:

1. Предвижда се атомарните единици на организацията да се наричат настоятелства, защото това наименование най-точно сътответства на техните задачи: да настояват избирателите да участват в номинирането на кандидати и в изборите на депутати в органите на държавната власт.

2. Предвижда се настоятелствата да се обединяват, според желанието на членовете им, в общински или районни организации, защото е възможно няколко малки общини да са включени в един избирателен район за народен представител, а големи общини да са разделени на много такива избирателни райони.

3. Предлага се изпълнителните органи на образувалите ги организации да се наричат комитети, защото това съответства на традицията, идваща от дейността на Левски, Волов и Бенковски.