От февруаро-мартенските протести могат да се направят многоаспектни изводи. Заедно с изстраданите икономически искания, протестиращите по улиците на българските градове започнаха да издигат и политически лозунги: за програмно правителство, за свикване на Велико народно събрание и нова конституция, за създаване на обществени контролни съвети към овластените органи в държавата, за изменения в изборния кодекс...
Събудихме се. Поведоха народа напети момчета и отделни потомки на Райна Попгеоргиева. Те събудиха историческите спомени за кървавото писмо и Хвърковатата чета през 1876 година. Те бойкотираха консултациите за обществен съвет при президента поради преобладаващ брой от поканени, срещу които протестираха – икономисти, капиталисти, партийци. Те изразиха дълбокото си уважение към паметта както на най-великия организатор в българската история, така и на изгорелите обикновени българи.
Някои сравняват тези протести с демонстрациите в началото на 1997 година и казват, че тогавашните митинги са били по-многолюдни. Но те забравят, че демонстрациите, започнали в края на 1996 година и продължили до началото на 1997 година, бяха организирани от многопартиен съюз и подкрепени от други партии. Дълбоко различни от тях са сегашните протести, които са резултат на самоорганизация, породена от стихията на недоволството, и въпреки всички разногласия сред участниците проявяват признаци на синергийни процеси.
Второ, и не по-маловажно, е различието в съдържанието на исканията. Протестиращите тогава искаха замяна на едно партийно управление с друго партийно управление. Тяхна крайна цел беше погребението на БСП. Тя пък взе, че се съживи. Главното политическо искане на протестиращите в края на изминалата зима е масово въвличане на българските граждани в процеса на овластяването и контрола върху функционирането на държавната власт. Проявата на такава воля у българските избиратели има истинско историческо значение. Отделен е въпросът как и през какви етапи трябва да премине нейната реализация.
Създаването на съвети за обществен контрол към държавните органи е „нож с много остриета“. То може да се окаже нещо като даване на обществения контрол на избрани лица и отслабване на определящата взискателност на мнозинството избиратели. На второ място, то може да води до „размиване“ на властта и управлението. Трето, ще възникне въпросът за необходимостта от контрол върху дейността на самите участници в тези съвети. Щом като протестиращите искат, нека да опитаме, но това няма да е някаква панацея. По времето на лидерството на Т. Живков се нагледахме на какви ли не съвети за обществен контрол: народен контрол, комсомолски обществен контрол и т.н. Във всичките си форми той не се оказа ефикасен в необходимата степен, защото, в крайна сметка, всичко зависеше от партийното ръководство. И сега, докато законите се коват от партокрацията и тяхното спазване се контролира от избраните от нея изпълнителни органи, волята на суверена ще се заобикаля.
Може да отчетем, че с наложения процес на деполитизация на младежта партокрацията успя да убие с един куршум два заека. Ако след премахването на партийното им ръководство ученическите обществено-политически организации бяха продължили да съществуват на принципа на самоорганизацията, те можеха да предявяват най-различни искания както към училищните, така и към надучилищните власти. С прекратяването на тяхното съществуване партокрацията си осигури рахатлък, освен в многото други, в още едно отношение. Разбира се, повече от очевидно е, че този рахатлък способства за широко разпространение на алкохолизма, наркоманията, самоубийствата и убийствата сред учащите се.
Вторият резултат от тъй наречената „самоликвидация“ на ученическите обществени организации е в това, че тя предизвика голямо увеличаване на дефицита на организаторски умения сред младежта у нас. Недостатъчността на тези умения у млади хора се прояви в самите тазгодишни протести. Така партокрацията засега успя лесно да пренебрегне волята на протестиращите и да отиде на парламентарни избори, докато не е станало късно за нея.
Не трябва да се разбира, че преди 1989 година организаторските умения на учащите се са били в цветущо състояние. Качеството на тези умения след XI конгрес на БКП непрекъснато се снижаваше. Нали сега широко навлязоха в различните звена на управлението на обществото тези, които тогава бяха ученици, и виждаме докъде ни докараха. Работата е там, че след премахването на ръководната роля на БКП в училищата възпитаването, включая самовъзпитаването на организационни умения у учениците, можеше да се подобри, но възможностите за това бяха пропиляни.
Вината за това, както и за всичко друго, което се изсипа върху главите ни след „Кръглата маса“ през 1990 година, е на БСП и СДС. Този факт не снема вината от нас, които сме били още до края на XX век пълноправни граждани на България. Без никаква необходимост за това, с нашето „блеене“ към тях ние им позволихме да създадат театър-анахронизъм, наречен Седмо Велико народно събрание. Така много дейци на БСП и СДС изградиха кариера или издигнаха на по-високо ниво дотогавашния си имидж. Неслучайно и сега се множат редиците на мераклиите да станат „велики“ народни представители в поредно Велико народно събрание.
Тогава, след премахването на алинеята за ръководната роля на БКП, съществуващата конституция можеше успешно да функционира като основен закон на българската държава още години наред. Не е вярно, че тя е била насилствено наложена на нашия народ. Участвах в работата на секционна комисия на референдума за нейното утвърждаване и много добре помня, че от около 500 гласували само един глас бе против приемането на конституцията. В изолираната от външни погледи стаичка бе оставена купчина с много десетки бели бюлетини, върху които бе напечатан отговор „Не“, но други гласуващи не бяха посегнали към тях. Разбира се, в други секции и в други селища на България съотношението може да е било друго. Но така или иначе, въпреки че в повечето градове на страната е имало хора, гласували с бели бюлетини, и до ден днешен, близо половин век по-късно, при гласували десетки хиляди против приемането на конституцията, не съм чул дори един човек да се е оплакал, че по някакъв начин е бил репресиран за това.
На 1 март 2013 година в предаването „Панорама“ на БНТ президентът Стоянов каза, че две поколения българи са живели с илюзията за построяване на социализма. Това par excellence означава и потвърждава, че към българските граждани не е било прилагано никакво масово насилие, за да гласуват на референдума за утвърждаването на Конституцията на изграждането на развито социалистическо общество с червена бюлетина. Може да е било утопия, но хората са вярвали в нея и са се надявали на по-добро. Значи, конституцията от 1971 година далеч не е толкова антинародна, както я представиха на „Кръглата маса“ през 1990 година. И на този фон, ние, по-възрастните, които бяхме я утвърдили със собственоръчно пуснатите си бюлетини, стоим съвсем неприлично. На никой друг не можем да се сърдим повече за малките си пенсии, отколкото на себе си. Защото позволихме на ръководители на БСП и СДС, вместо, след като беше отменена алинеята за ръководната роля, да се хванат на работа и да намерят начини за приемственост при трансформацията на собствеността чрез състезателност между привържениците на различните ѝ форми, да предадат икономиката на разрухата и цяла година като нарциси да се любуват на себе си в качеството на „велики депутати“ във Велико събрание. Сега мнозинството от хората демонстрират с поведението си, че поддържат мнение, според което тези „велики депутати“ са създали, като цяло, едно недоносче. Ще позволи ли младото поколение суверенът да се самоизтезава и унижава още една година, за да изтърпи анахронизъм като още едно Велико народно събрание, което да му сервира друго такова недоносче?
Искането за свикване на ново Велико народно събрание е необосновано. Днес, когато броят на потребителите на Интернет расте непрекъснато, свикването на такова събрание е абсурдно. Самоубийственият акт от края на изтеклия век не трябва да се повтаря и в новото хилядолетие. След като на всеослушание се признава, че културното и нравствено равнище на нацията спада, каква е гаранцията, че нивото на сегашните юристи е по-високо и те ще напишат по-добра от сегашната конституция? Няма ли опасност новото „велико“ събрание да предизвика нарастване на броя на самоубийствата? Защото повторението на театъра по стария сценарий неминуемо ще доведе до по-голямо разпространение на отчаянието.
Освен това, след като толкова държим да се учим от напредналите евроатлантически държави, защо и в правно-политическата област да не се поучим от това, което е най-положително у тях? Ако се приеме предложението за напълно нова конституция, ще се окаже, че българи, които са около 70 годишна възраст, ще са живeли при действието на пет като цяло различни конституции! Това ако не е рекорд? Ще компенсира ли това наше „богатство“ бедността ни? Или ще бъде доказателство за поредния ни опит да потвърдим хегелианската теза, че хората не се учат от историята. Хегел не казва това за българите. Но все пак за различните народи то важи в различна степен. Защо англичаните могат да живеят с прилагане на един основополагащ документ в държавата повече от половин хилядолетие, а ние да не можем вече и половин век?
Защо да не променяме от конституцията само това, за което сме напълно сигурни, че трябва да се промени и което знаем как да променим? Не може ли на всички очертаващи се предстоящи избори да променяме по нещо най-належащо в нея?
Някои партийци страстно защитават тезата, че нова конституция на република България може да приеме само ново Велико народно събрание. Те зачеркват произтичащите от естествените права на човека възможности за избирателите като народ-суверен и сами пряко да определят съдбата си. Така че предходното твърдение не е вярно.
Твърди се, че с оглед на самовъзпитанието си в демократичен дух, не трябва да допускаме нарушаване на разпоредби на сегашната конституция, даже и на тези, които сами не са издържани в такъв дух. Посочва се, че ще бъде нарушение на конституцията, ако без Велико народно събрание се решават въпроси, посочени в нейната глава девета, респективно чл. 158. Но и това не е вярно. От чл. 153 в глава девета става ясно, че в нея се съпоставят функциите на Великото народно събрание с тези на обикновеното народно събрание. В тази глава никъде не се съпоставят правомощията на Великото народно събрание с тези на избралия го или, евентуално, избиращия го суверен. Тяхното съотношение, обаче, е пределно ясно посочено в глава първа: „Основни начала“. В чл. 1, алинея (3) е записано дословно: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.“ Очевидно, каквото и да е било последното Велико народно събрание, в него е имало и мъдри хора, които са предложили и отстоявали да се запише тази алинея в сегашната българска конституция. И още. Те са наложили записването в чл. 1 и на предходната алинея (2), в която се казва, че изцяло произтичащата от народа държавна власт „се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“. Виждаме, че и буквално правомощията на суверена чрез референдуми са поставени преди тези на Великото народно събрание. Следователно, по-нататъшна дискусия по този въпрос е безсмислена. Тя би била допустима само ако някой „докаже“, че Великото народно събрание, по конституция, не е нито орган, нито институция.
Защо ли тогава някои се правят на непрочели днешната българска конституция? Очевидно, пред взора им се мержелее ореола на възрожденци, какъвто си въобразиха, че са придобили много от депутатите във Великото народно събрание, състояло се през 1990-1991 г.г. Но няма ли да ни станат много „възрожденците“? Не е ли по-добре да изчакаме преселението на настоящите в отвъдното и тогава да си позволим под някаква форма бъдещи? От прекалено много „възрожденци“ няма ли опасност съвсем да се изродим? Особено когато живите ни „възрожденци“ владеят плагиатството до съвършенство?
* * *
Освен засиленото внимание към някои икономически проблеми, засега за други значими резултати от протестите е трудно да се говори. Няма симптоми за предстоящ изборен успех на новорегистрирани политически партии или на партиите, предоставили възможности да се издигнат кандидатурите на желани от протестиращите или предложени от самите избиратели българи и българки – Демократична гражданска инициатива и Кауза България. Значи, освен предотвратяване на безсмислено Велико народно събрание, значим политически резултат от събитията след започването на протестите може да бъде поуката за важността на максимата относно врата и „работата“ на вълка.
P.S. Във факта, че много българи са публикували в Интернет свои проекти за нова българска конституция има проявление всеобщата необходимост на отношението личност-общество. Човекът в демократичното общество е личност тогава, когато е способен да противостои на социалната инерция. Следователно гражданинът-личност, навършил пълнолетие, трябва да има свой личен проект за организация на обществото, неповторим в определени отношения, различен от личните проекти на другите хора. Нормално е общественият договор в съзнанието на всеки човек да съдържа нещо оригинално. Но когато става дума за постигането на общонародно съгласие относно приемането на такъв договор – конституцията на държавата, следва да се преминава дълъг път на осъществяване на завета на един от президентите на САЩ: всеки да бъде чут!
Няма коментари:
Публикуване на коментар