Февруаро-мартенските протести и списание „Ново време“

Позагубило актуалността си по време на приложението на III-та българска конституция, столетното списание „Ново време“ стана по-важен прозорец към света при действието на IV-та. Не само имената на колоси на българската мисъл като Бенжамен Варон и Добрин Спасов в списъка на членовете на редакционната колегия, а и много статии в различни броеве на списанието на края на едно и началото на друго хилядолетие, даваха надежда, че то ще отстоява принципите на научността в обществознанието. Затова допринесе и фактът, че на неговите страници намират място работи на автори с различни възгледи и разглеждащи проблемите от различни гледни точки.

Подсилваше надеждите за обективност при обсъждането на проблемите в „Ново време“ новият му главен редактор Юрий Борисов, който през тревожната зима на 1989-1990 г.г. даде пример за противостоене на инерцията на авторите на конюнктурата с многозначима статия във в-к „Работническо дело“. Но през последните години в списанието се допускат отклонения от спазването на принципа за обективност на разглеждането. Безспорно свидетелство за това е една повърхностна дискусия за българския негативизъм.

В брой втори на списанието от 2011 година беше публикувана работата на юриста Иван Стоянов „Силата на българския негативизъм“. В нея има много безспорни, немалко спорни и някои произволни твърдения. Като причина, пречеща ни веднага да заживеем като народите, на които сме завиждали за „високия стандарт и качество на живота“, се посочва простотията. И простотията, и простащината били страни на „собствената ни изостаналост и нашето отношение към нея“. Ние сме били „в процес на преминаване от просташкия, селския, ориенталския начин на живот към цивилизовано, градско, европейско общество“ (сп. „Ново време“, 2011, бр. 2, стр. 100). Затова градовете ни били „като фронтова линия между простотия и цивилизованост“ (вж. пак там; по въпроса за произволността на отъждествяването на признаците „просташки“ и „селски“ виж статията на С. Сел „Негативизъм и простотия“, ел. в-к „Зелен туризъм“).

На работата на Иван Стоянов откликва Александър Симов със статията си „Негативизмът ще спаси българите“ (сп. „Ново време“, 2011, бр. 3). Покрай критиката на някои антропологически, исторически и общосоциологически възгледи на Стоянов, този автор акцентува и на несъгласието с положителни оценки за управлението на ГЕРБ. А на споменатата идентификация не отделя внимание. Но едностранчивите оценки за историческата вина на класите и партиите в нашето общество продължават да улесняват плъзгането към нови катастрофи.

* * *

Повечето страници на брой 3-ти от 2013 г. са посветени на февруаро-мартенските протести.

В нецялостно публикуваната си в броя работа „Щрихи от портрета на Февруарската гражданска „революция“–2013“ докторът на социологическите науки Максим Мизов аналитично и като цяло аргументирано разкрива „волунтаризма и безотговорността“ на властниците и управниците, т.е. „на онова, което през мъчителните години на прехода е плод или символ на непрестанна и повсеместна, безпощадна и нечовешка гавра с живота на нашия народ, на нагла и безгранична експлоатация на всичко в духовността и битието на обикновените български граждани, на целия ни народ от страна на техни управници и политици“ (сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 11).

Но протестите се оказаха без достатъчно идейни ориентири и последователност на политическите искания. Липсваше им убедителна идея за организация и единство, персонална отговорност за предприеманите действия. Изпълнението на повечето лансирани в тях проекти се оказа зависимо от съществуващи партии. Валидни са и други констатации на М. Мизов за техни недостатъци.

Възможностите за необходими промени бяха отрязани с оставката на правителството и отказа на трите най-представени в парламента партии да съставят ново, предизвикали разпускането на този парламент. Максимализмът на искането за преки избори на прокурори и съдии води към опасност от поставяне на магистратите в зависимост от тези, спрямо които ще прилагат правото. Това не означава, че най-високопоставени ръководители на съдебната система не може да бъдат избирани от народа. Но прекият избор се отнася за хора, които наистина са получили признанието на мнозинството избиратели за правораздавателната си дейност.

Непрекъснато извежданото на преден план предложение за намаляване на броя на депутатите е par excellence популистки лозунг. Бедата е не в големия брой депутати, а в ниското ниво на тяхната политическа зрелост и отговорност.

Трябва на практика да се докаже, че безпартийните ще предлагат по-добри кандидати за депутати на всички равнища на представителство. Това означава, че каквато и да е забрана, засягаща политическите партии, е недопустима, а е необходимо преодоляване на фактическото недопускане на безпартийните до процеса на номинациите на кандидатите. За тази цел в началото е необходима преработка на избирателния кодекс и замяна на една дума в Конституцията с друга.

Пълният граждански контрол над работата на всички държавни институции може да води до безсмислено удвояване на състава на някои от тях. Необходим е по-голям граждански контрол над работата на медиите. Контрол не над това, което се казва, а на спазването на правото на всички да се изказват.

* * *

Като прави интересен коментар по проблеми на участието на хората от постмодерните времена в политическия процес, М. Мизов подробно се спира на искането на някои протестиращи за смяна на политическата система на всяка цена. Оценката му е безапелационна.

„И тук отново става дума за политическа некомпетентност, гражданска неграмотност, за сериозна неинформираност за естеството и спецификата на някои от фундаменталните, макар и завоалирани, постмодерни идеологеми...“ (пак там, стр. 27). Но крайно искане едва ли е тъждествено на неграмотно. Няма идентичност и на прибързаността с политическата некомпетентност.

Мнението на М. Мизов е: „Кардиналната смяна на политическата система реално означава дезавуиране и делегитимиране на демокрацията, а и подмяната ѝ с друга – на авторитаризъм, на тоталитаризъм, с други думи, с недемократични форми, начини на обществен живот“ (пак там, стр. 28). И веднага сам авторът пише, че „точно това не искат протестиращите граждани“. Тогава и да не им приписваме такова искане, защото и да е казал някой „кардинална смяна“, протестиращите масово такъв термин, особено лозунг, не употребяваха. По-нататък цитираният автор пише, че те „желаят повече демокрация в съществуващата демократизираща се преходна реалност, повече демократични промени в иначе псевдодемократичните нрави, обноски и отношения в сегашната ни държава“ (пак там, стр. 29).

Въпросът за отношението между понятията „промяна“ и „смяна“ е философско-логически и едва ли тук е уместен анализ по него. Но логически напълно е издържана тезата, че промяната на същността означава смяна на едно нейно състояние от друго. А да претендираме за най-точна употреба на термини, чиито съдържания при движението на познанието от частно към общо и обратно преминават едно в друго, по митинги и демонстрации е малко нереалистично.

* * *

Ако преходната реалност е демократизираща се, то тя може да се намира на възможно най-различни етапи на демократизация. М. Мизов признава, че в сегашната ни държава има „псевдодемократични нрави, обноски и отношения“. Този признак на нравите и отношенията означава псевдодемокрация в обществото. Грях ли е това, че хората искат да сменят псевдодемокрацията с истинска демокрация?

Друг е въпросът кой как разбира едната и другата. В неизцяло публикуваната си в брой трети на списанието работа М. Мизов изразява притеснение, че „дълго време сред протестиращите битува съвсем недвусмислено и съвсем категорично отрицателно отношение към политическите партии“ (сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 31).

С подобен род притеснения авторът съвсем не е сам в българската левица. Те са характерни както за всеизвестни партийни дейци като Татяна Дончева, така и за политолози като Татяна Буруджиева.

С извинение към тези хубави Татяни, трябва да се признае, че те се оказват изразителки на една вече утвърдена тенденция, социалисти в България да се представят в духа на максимата: „По-големи католици от папата!“ Както в края на XX век правителството на БСП се мъчеше да докаже, че то може по-добре от СДС да осъществи неолибералната икономическа стратегия на атлантическите консерватори, така някои представители на българската левица се стараят да демонстрират най-радикално политическо мислене а ла Чърчил. А Чърчил казваше, че по-добра форма от тяхната демокрация не е измислена, но и не ни забраняваше да мислим по проблемите на развитието на демокрацията. Всепризнатият теоретик на атлантическата демокрация Карл Попър пишеше, че трябва да се примирим с партиите, докато не сме намерили по-добър начин на реализация на политическо представителство. Най-авторитетният днес деец на БСП Александър Лилов също се надява, че в бъдеще ще се докажат други носители на политическо представителство, които да заменят партиите. Само сегашните български партийни ръководители и политолози мислят, че без тях демокрацията е невъзможна! Затова преминаването от псевдодемокрация към истинска демокрация с тяхното политическо представителство става невъзможно. Необходими са политически представители на обществото с разкрепостено мислене.

* * * 

Доколко е разкрепостено и задълбочено мисленето на едни или други протестиращи ще покажат бъдещите им действия. Идеалистичност  в техните искания несъмнено има. „Разбира се, граждански надзор над контролните и регулативните органи в държавата е и възможен, и желателен въз основа на честността, неподкупността, опцията за отзоваване и обикновеното здравомислие. Но откъде изведнъж ще се вземат експертите, носители на специализирани познания във всяка една област, без които ефективно държавно управление не може да се осъществява. От наличната продажна политическа класа, от подконтролните на олигархията лобита, от „институционализираните“ неолиберални структури?“ (Чавдар Николов, „Срещу асоциалния обществен модел в България, за нов европейски обществен договор“, сп. „Ново време“, 2013, бр. 3, стр. 41). Според този автор и трите тези обществени явления представляват реакционен „хомот на „новото робство“, задушаващо нахлузен на днешна България“ (пак там, стр. 42).

Всеки има право на съгласие или несъгласие с цитираните и коментираните тук оценки. Но за протестиращите, които са прочели или ще прочетат споменатите и други публикувани в списанието работи, познаването им ще бъде полезно при по-нататъшното определяне на средствата за преодоляване на това „ново робство“.