Свободен избор за овластяване

Чакаме свободния избор като собствен избор от неограничавани възможности. Как да го постигнем? Чакаме да ни се проясни всеизвестното, а това не става от само себе си. И известното изисква усвояване. Не му пречи и повторението на обсъждането в кръга ОАЗИС. Сам ще дам пример за така целенасочено автоплагиатство:

„Ако перифразираме Хегел, демокрацията трябва да е способна да издържи противоречието между защитата на личните права и високата степен на организираност и справедливост на обществото. Без такава способност тя не може да отговори на високите изисквания към нея. Демокрацията изисква както спазване на правата, така и защита от произволни обвинения в тяхното нарушаване. Отстъплението пред хулителите и клеветниците води до отстъпление на демократичното общество пред несправедливостта. Справедливостта не може ефикасно да се защитава без участието на мнозинството. Мнозинството, колкото и да е талантливо, не може само да обезпечи съблюдаването на изискванията за справедливост сред цялото общество. Борбата за справедливост може да е успешна, ако регулирането на взаимоотношенията на хората е процес на саморегулиране. А Новото време показа и доказа, че без съзнателно участие на гражданите в социално-политическия процес напредъкът на обществено-политическата организация е илюзия.

Според А. Турен, анализът на проблемите на демокрацията не трябва никога да напуска границите на дефиницията ѝ „като свободен, на равни интервали от време, избор на управляващи от управляваните“ (Ален Турен, „Що е демокрация?, ИК „Колинс-5“, София, 1994, стр. 33“). Въпросът е в това какво означава тук терминът „свободен“. Въпросът е особено важен и защото ограничаване или унищожаване на демокрацията има, „когато свободният избор на избирателите е ограничен от съществуването на партии, мобилизиращи политическите ресурси и налагащи на избирателите избор между два или повече екипа, стремящи се към властта, при което обаче не е ясно дали тяхното противопоставяне съответства на възможностите за избор, смятани от избирателите за най-важни“ (пак там). Затова и броят на негласуващите избиратели е огромен. Така е и в България. Това в немалка степен се дължи на факта, че за избирателя не е установено правото на човешки глас за управлението, а само правото на „ръка“, пускаща бюлетина.

След като не урпавлява народът, а „само онези, които говорят от негово име“ (пак там), народът поне би трябвало да може да говори за това кои да бъдат тези, които да „говорят от негово име“. Но трябва да има възможност да го казва и с устата, а не само с ръката. Във втория случай не надминаваме значително равнището на общуването с жестове.

Ален Турен посочва, че демокрацията се конституира от взаимната зависимост на зачитането на основните права, гражданствеността и представителността на управляващите като нейни измерения (вж. пак там, стр. 34). Неучастието на избирателите в процеса на номинирането на кандидатите за избиране в органите на властта компрометира и трите тези измерения. Те, мнозинството от тях са неравноправни с партийците относно даването на предложения. Като не участват с предложения се понижава равнището на тяхното чувство за отговорност като граждани. Тяхното желание да гласуват намакява и така се снижава степента на легитимност на властващите.

Ясна е заблудата ни, ако разчитаме, че представителността на управляващите се гарантира от многопартийността. На какво основание в Европейския съюз се толерират правата на всякакви малцинства, а правата на тези, които не желаят да членуват в наличните партии се пренебрегват? Ясно е и това, че антипатията към разюзданата партийност пречи на проявлението и развитието на гражданствеността на мнозинството избиратели. Също така е ясно, че колкото и да е ограничена тенденцията към срастване на управляващите партии с държавния апарат, при действителна неравнопоставеност на партийците и безпартийните, тя има по-добри условия за проявление.

Отделянето на волята на партиите от държавната воля не се затвърждава с еднократен акт. Доколкото партии формират волята на властолюбивите избиратели, те влияят и върху функционирането на държавните органи. Това е неминуемо.“

Недялко Димов

Какво чакаме?

С този въпрос завършва четвъртата глава на есето си „Срещу изборите“ Давид ван Рейбрук. Авторът пита какво чакаме, та не се заемаме наново да въведем исторически много по-демократичната от изборите жребий-процедура при излъчването на представителството ни в публичната власт. При ограничаване само с избори, според него, сегашната политическа система не е вече за дълго време. В състоянието на сегашната система, счита Д. ван Рейбрук, се разкриват: растеж на въздържателството от гласуване; отстъпничество на партийните дейци и сполетяващо ги презрение; чудата обремененост на правителствата, липса на ползотворност у тях и безчувствеността им към наказателния вот на избирателите на края на техния мандат; бърз успех на популизма, на технокрацията и на антипарламентаризма; растящ брой на гражданите, стремящи се към повече участие и смяна на този стремеж с фрустрация. Извод: „Нашето време е броено.

Това е много просто: или политиката отваря всички големи порти, или пък те не ще закъснеят да бъдат продънени в гняв от гражданите, които, всеки скандирайки лозунги като: „Никаква таксация извън участие!“, ще превърнат в трошици мебелировката на демокрацията, ще откачат полилея на властта и ще го отнесат на улицата“ (David Van Reybrouck, "Contre les élections", Babel, p. 189).

В целокупния свят политическите партии са наредени сред най-корумпираните институции на планетата. В много страни от Европейския съюз те са номер едно в списъка на корупцията. По мнение на ван Рейбрук, тази ситуация е неудържима. Това било бомба със закъснител. Царуващото в момента спокойствие било затишие пред буря – огънят още не е запалил барута. „Това е спокойствието, което предшества дълъг период на силна нестабилност...“ (ibid., p. 190). Големият въпрос днес е въпросът за правото на изразяване. В действителност „това е борба за да излезем от политическото настойничество, за демократично участие. Ние трябва да деколонизираме демокрацията. Ние трябва да демократизираме демокрацията.

Още веднъж: какво чакаме?“ (ibidem).

Допълвам въпроса на Давид ван Рейбрук:

Какво чакаме, та сами не поемаме отговорността си и за изборите? Да заменим нямото гласуване с истински демократични избори! В процеса на организирането и произвеждането на изборите първо да предлагаме, взаимно да оценяваме предложенията си и самостоятелно да ги отстояваме, а после да гласуваме. Без реално всеобщо право на чуваема политическа артикулация няма демокрация.

С. Чатой

Честита Нова Година!

ОАЗИС честити новата 2019-а година на всички с пожелание за действеност на мислите и ефикасност на действията!