Индивидуалност и политическа субектност

Индивидуалността и политическата конкурентност взаимно се предпоставят. Изпълнителските способности не са достатъчни за това. Хората изпадат в състояния, изключващи критичните идеи. Безпокойството от безкритичността изчезва. Връзката между политическата култура и човека се къса. Няма единство на политическо ниво и ценностна ориентация на гражданите. Стига се до масов отказ от стремеж към постигането на общопризнати ценности.

Политиката е отношение към обществената необходимост, а обществената необходимост изисква успешно осъществяване на човешката дейност. Обществено полезната дейност е сближаващото човека с обществото. Най-ценната способност на хората, да оценяват универсално и уникално, е свързана с идеалите им.

Осъществените през изтичащата година изменения в Конституцията на Република България са далеч недостатъчни за повишаване нивото на политическа субектност на българските граждани. Остава си алинея (2) на чл. 12, която е конституционна основа на неравноправието ни. В България право на извършване на политическа дейност имат само партийците. Безпартийните български граждани не ги зачитат за политически същества и не ги питат нито за промените във формата на държавно устройство и на държавно управление, нито за номинациите на кандидати за избиране в оргнаите на представителството, които да ги представляват в тези органи. Следователно истинската демократизация на българската държава остава задача за следващите години. Приятно посрещане на първата от тях.

Необходимост от единство в борбата с разпространението на объркаността

„Ние не само не можем уверено да екстраполираме в социалното и културното бъдеще, но се чувстваме изгубени и несигурни за собственото си местоположение. По такъв начин самият проект на модерността изглежда е станал непотребен и трябва да съставим нова програма“ (Стивън Тулмин, „Космополис. Скритата програма на модерността“, ИК „Калъс“, София, 1994, стр. 14).

Все по-важен става въпросът за участниците в съставянето на новата програма. Новият проект не може да се създаде само от програмисти, проектанти или партийци. В неговото създаване трябва да участват всички хора на труда. Защото той касае преди всичко разделението на труда. Затова никой не бива да бъде лишаван от право на участие в създаването му. В единната система „производство, разпределение, размяна и потребление“ все повече нараства ролята и на разпределението, и на потреблението.

Единението на удовлетворяването на потребностите и развитието на способностите предполага все по-голямо съвпадение на индивидуалните и обществените усилия за реализацията си. Използването на натрупваните от обществото знания изисква реализация на способностите на все повече хора. Ст. Тулмин счита, че объркванията по въпроса за началото на модерността крият основополагащ консенсус – общоприети разбирания за рационалността. Рационализмът разкри ново ниво на голямата сложност на света. Но и три века след това не може да твърдим, че го постигаме. Съобразяването с него изисква не само хармонизация на духовното развитие и икономическото развитие като взаимодействие с природната ни среда. То означава и висока степен на политическа самоорганизация на обществото. Това предполага недопустимост на изключването на обикновените граждани от политическия процес. А претенциите на партийните ръководства за монопол над артикулирането на интересите и потребностите на обикновените граждани води тъкмо до такова изключване. Правото на гражданите на политически избор се свежда до избор от избраните от други. Фактическото им отстраняване от процеса на номинирането на кандидатите за избиране в органите на държавната власт е основа на политическото им неравноправие. В България то се допълва от липса на право на участие в референдуми за промени в държавното устройство и формата на управление.

Криза на партийната политическа система

Фактическото състезание между партиите по обещания, а не чрез действия за разрешаване на стоящите пред обществото проблеми, изостря кризата на съвременната „демокрация“. Утвърждава се реална невъзможност за активно отношение на избирателите към политическия процес. В сгъстяващите се предизборни кампании партийните декларации и обещания засенчват деловитостта и опита, достойнството и честността на номинираните кандидати.

По-голяма избирателска активност може да се забележи при появата на нов партийно-политически субект, оглавяван от пореден „месия“, но многократните безрезултатни парламентарни избори в началото на 20-те години водят до намаляване на желанието на гражданите на България да избират. Политическото отчуждение не може да се преодолява, докато избирателят е само гласоподавател. Политическа воля се изисква само от партийците, а на обикновените граждани се предоставя роля, на която не се признава истинска политическа воля.

За приемане на един най-актуален законопроект се налага многократно произвеждане на парламентарни избори. Десетилетия след откриването на разрешими проблеми, те продължават да чакат политическа воля за разрешаването им. Колосална е цената на времето, губено за решаване на задачи, своевременно изпълними при липса на партийно протакане. Пагубна за цели народи е такава цена, когато с оглед на партийни цели се разрешават международни конфликти. Партийната политическа система е в непреодолима криза и съвременната политическа система ще се възпроизвежда от едно кризисно състояние в друго кризисно състояние, докато е партийно-политическа система. Разрешаването на глобалните проблеми ни изправя не толкова пред алтернативата диктатура или „демокрация“, колкото пред алтернатива „политическа безотговорност или масова политическа самоорганизация“.

Партийността – източник на вътрешно и международно разделение

В предаването „Още от деня“ по БНТ Асен Генов и Никола Вапцаров спориха за паметника на съветската армия в София. Каквата и да е причината на искането за негово събаряне, мисля, че той трябва да бъде запазен до прекратяването на военните действия в Украйна. Защото, докато съществува, той остава символ на единната борба на руския и украинския народи срещу фашистката агресия и може, малко или повече, да способства за търсене на мирно разрешаване на спорните проблеми между Руската федерация и Украйна. Независимо от участието по време на Втората световна война на много националисти на страната на немските фашисти, безспорна истина е, че най-многобройните участници в тогавашната съветска армия са руснаци и украинци. Смятам, че не прави изключение от това и съставът на преминалия през България Трети украински фронт.

Партийната пропаганда ласкае българските граждани, обръщайки се уж към критичната им способност, за да им помогне да лъжат самите себе си, че стремейки се да разчистват символи на миналото, правят независим избор. А нещата са по-сложни. Че и сталинското съветско правителство също се е опитвало да постигне споразумение и сътрудничество с фашистка Германия, не е аргумент за отричане на заслугите на милионите руски и украински войници в борбата за нейния разгром. Бързането към проявление на независимост в третирането на миналото задълбочава вредното разделение на обществото.

 

Гр. Вълчанов

Регрес на „демокрацията“

Може да се спори за това, доколко може да регресира нещо, което не е истински установено. Но трябва да признаваме истинските опити за защита и на идеята за установяване на демокрация. След като в деня след втория тур на изборите за кметове изразихме отношение към критиците на гласуващите с „не подкрепям никого от предложените кандидати“, подчертавайки отново, че такава критика в изборния ден е грубо нарушение на установено със закон право на българските граждани, трябва да посочим и своевременна проява на деец на българската култура.

Господин Николай Урумов припомни в телевизионно предаване през седмицата след изборите Вазови мисли от „Службогонци“ за ролята на политическите партии в обществения живот. Още Вазов е назовал не по-голямото, а най-голямото зло, за което може да се гласува по време на избори. Будните българи не забравят това.

Отново трябва да напомним и предложението на Нешка Робева – „да опитаме без партии“. Защо младите българи се страхуват да опитат? Дали се страхуват от неодобрение на атлантически партньори? Или от трудностите при организацията на инициативни комитети за издигане на непартийни кандидати за избиране в органите на държавната власт? А може би завистта сред нас е толкова голяма, че всеки предпочита да издигне своята кандидатура, а не да се занимава с издигането на други? Всички тези въпроси заслужават обсъждане. Защото регресът в политическата система след Вазов преобладава. Приспиването на способностите за критическо политическо мислене – също.

Затова избирателя, както предупреждаваше Ерих Фром, политическите партии „го потискат, както гигантските промишлени корпорации“. Не трябва да забравяме предупрежденията на Ерих Фром, както и това на К. Попър, че остава да търпим партиите, докато се научим да се оправяме без партии. Въпросът „Кога ще се научим?“ отдавна чака и още няма отговор.

Омагьосан кръг за български културни дейци

В такъв кръг се оказаха участници в предаването на Георги Любенов по БНТ в деня на втория тур на изборите за кметове 5 ноември 2023 година. Господин Милошев направи безпощадна критика на гласуващите с „не подкрепям никого“ от посочените в бюлетините кандидати. Той намира основание за позицията си в известното правило, че човек трябва при гласуване да избира по-малкото зло. Логическа основа на такава избирателска позиция е възгледът, че най-малкото съвременно политическо зло е партийната избирателна система. Но липсва ясен критерий за величината на злото, носители на което са партийните цели и действия. У нас политическите замисли обикновено се аргументират с примери на целеполагане и дейност в западноевропейски и северноамерикански държави. По принцип този възглед няма по-истинна логическа основа от тази на използвания за оправдаване на недостатъците у нас до 1990 година аргумент: „Така е и в Съветския съюз“.

След господин Милошев и съпругата му в предаването по БНТ на Георги Любенов участва актрисата Весела Бабинова. Тя подкрепи изразеното от Милошев мнение за гласуването с „не подкрепям никого“. Актрисата изрази мисълта си за такъв вот и кратко, и ясно с думите: „да се разходиш и да не направиш нищо“. Подобна позиция прозира и в други изказвания по телевизиите ни.

Възниква фундаменталният въпрос за политическото нищо у нас и неговите „творци“. Според чл. 12, ал. (2) на настоящата ни Конституция, политическо целеполагане и политическа дейност са присъщи „само на политическите партии“. Следователно, според този конституционен текст, мнозинството български граждани и участието на това мнозинство в изборите за органи на държавната власт принадлежат към истинското политическо нищо. Вече години наред ръководители на български политически партии говорят за необходимост от промени в Конституцията ни, приета в началата на 90-те години на миналия век. Но споменатият текст на чл. 12 не „боде в очите“ тези партийни любители.

Актрисата Бабинова напомни за партийното празнословие относно необходимостта от по-ефикасна борба с корупцията. Не е ли логично, след като тази борба на партийните избраници за десетилетия се оказва безрезултатна, да се иска гласуване за други, непартийни, кандидати за избиране в органите на властта? Няма нищо по-естествено, ако е такава безрезултатна досегашната партийна политика, да се гласува с „не подкрепям никого“ от партийните кандидати.

А в деня на изборите призивите да не се гласува с „не подкрепям никого“ са недопустимо нарушение на законността и справедливостта и от допускащите ги телевизионни водещи, и от техните гости.

Време е да се научим да четем

Бягството от свободата е бягство от отговорност, ограничаващо възможностите на много хора да бъдат чути. То ограничава социалната активност на хората и обществено значимата им целенасоченост. При липса на такава ориентация и мотивация у човека лесно възниква чувство на безсилие и отчаяние. При съвременните взаимоотношения с информационния поток в обществото, нереализиращото се право на всеки да изказва мнението си по проблемите на политическата власт е равносилно на политическа несвобода.

Фукуяма разглежда човешката действеност и като борба за признание. Чувството на признателност идва както за висока резултатност на личните усилия, така и, в не по-малка степен, от действената солидарност и сътрудничеството. То на свой ред стимулира чувството за солидарност и готовността за участие по много начини в оказването на помощ на всички понасящи удар на съдбата.

Но стремежът към стимулиране на проявлението на социално-политическите способности на другите днес не е достатъчен. Алинея (2) на чл. 12 на Конституцията на Република България узаконява тази недостатъчност. Фактът, че тази алинея не ни боде очите, поставя под съмнение способността ни да четем. Фактът, че се предлага произвеждане на референдуми по какви ли не въпроси, а не по въпроса за нейното премахване от текста на българската Конституция – също.

Не забелязваме ли, че тази алинея противоречи на алинея (1) на същия член 12-и от конституцията, който гласи, че сдруженията „на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси“? Може ли да има истински гражданин без политически интереси? Докога ще се примиряваме със съвременни изопачени определения на политиката като договаряне, споразумяване, спогаждане, погаждане? Целта на тези деформации, свеждащи политиката до пазарлък, който не бил работа за всеки, е да оправдават политическото неравноправие и несвобода на мнозинството граждани. Политиката винаги е била отношение към обществено-историческата необходимост и истинската политика не може да е друго.

Индивидуалност или партийност

Политическата система трябва да гарантира запазването на гражданските черти и политическите умения на всички избиратели. Политическите умения са многообразно психически обусловени и много лесно накърними. Нивото им на проявление у участниците в политическия процес е трудно установимо.

Неотложно е установяването на самата възможност за разкриване и проявление на вътрешно присъщата на всеки човек политическа индивидуалност. За срам на съвременното човечество, то се е отдалечило от установената от античните мъдреци истина за човека като политическо същество. Индивидуалната политическа същност на човека не може да се прояви и разкрива нито в тайното гласуване, нито с уличен рев на демонстрации и протести.

Партийната политическа система оставя Интернет като единствената възможност за политическа изява на безпартийните. Но и в Интернет не е създадена организация всеки да бъде чут. Единствената възможност за действително проявление на политическата индивидуалност на мнозинството граждани понастоящем са политическите самоорганизации на избирателите.

Гр. Вълчанов

Време е отново да напомним мисли на К. Попър

Ако приемем гледната точка, че без партии няма политика, стигаме до разбирането за увековечаване на необходимостта от партии. А според Карл Попър, партиите са необходими, защото „все още не сме намерили начин“ без тях да се справяме в откриването на „индивиди, които сами могат да съдят и които са готови да носят лична отговорност“.

Партийни определения отричат валидността на политиката за всички исторически епохи. Определят (Б. Крик, „В защита на политиката“) политиката като „публични действия на свободни хора“, а фактически изключват от нея „свободните“ безпартийни. Определят я като „социологическа дейност, имаща антропологическата функция да запази една общност, станала твърде усложнена, за да може само традицията или чисто деспотичното управление да я запази без прекомерна употреба на насилие“, а забравят, че днес на прекомерната употреба на насилие може успешно да противостои само истинското народовластие. Казват, че „политиката е процес на дискусия“, но чл. 12 на преписаната ни конституция изключва мнозинството българи от политическата дискусия.

Време е отново да припомним мисълта на теоретика на евроатлантическата демокрация К. Попър, че трябва да търпим ограбването на правата ни от политическите партии, докато се научим да се оправяме без тях. Политическата криза в България през 20-те години на XXI век е едно от доказателствата, че времето ни да се учим на това е изтекло. Алинея (2) на чл. 12 в Конституцията на Република България беше за историческото бунище още по време на приемането ѝ.

Време е българският народ да стане творец на Конституцията си. Време е да престанем да се лутаме между крайностите „парламентарна демокрация“ и „пряка демокрация“. Време е Конституционният съд да поправи неправилните си решения от 2003 и 2016 г.г. (вж. „Българското тълкуване на чл. 1 на българската конституция – връх на ненормалност“). Лишаването на българския народ от право на участие в конституционни референдуми е само средство да се гасят проявите на политическа активност на обикновените българи.

Не е вярно казаното от К. Стойчев, че гласуването с „Не подпрепям никого“ измежду паритйните кандидати за народни представители се обезсмисля. В обстановката на все по-разрушителни планетарни партийни ежби такива гласове придобиват все по-голям световно-исторически смисъл. Доколкото смисълът е отношение на мотива към целта, такава категорична мотивация противостои най-пълноценно на ограбването на правата на безпартийните граждани от политическите партии. Без право на избирателски номинации на кандидатите за народни представители и общински съветници и на участие в референдуми за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление, декларациите за равноправие и политическа свобода са празни приказки.

А ако усвоим нормите на демократичността, може и да се научим да се учим от опита си. В демократична обществена система у гражданите може да се породи и развие чувство на отговорност за обществото, предпоставка за което е демокрацията да не е като сегашната.

Карл Попър приема за основание на теорията си това, че са ни познати две алтернативи: или диктатура, или форма на демокрация. „Ние не основаваме нашия избор върху „добротата“ на демокрацията, която може да е съмнителна, а единствено върху „злината“ на диктатурата, която е сигурна. Не само защото диктаторът е принуден да използва лошо своята власт, а защото диктаторът, дори да е добронамерен, ограбва от всички тяхната отговорност и следователно техните човешки права и задължения. Това е достатъчна база за избор в полза на демокрацията – т.е. на управлението на закона, който ни позволява да отстраним правителството...“ (Карл Попър, „Някои проблеми на новите демокрации“). Посоченото предимство на демокрацията от К. Попър е безспорно, но то частично гарантира само „свободата от“. Защото като отстраняваме чрез избори едно правителство, това с нищо не обезпечава позитивната свобода. Ако партокрацията не ограбва, като диктатора, на 100% отговорността на гражданите, ограбва я в по-голямата ѝ част. И атлантическата форма на демокрация обезпечава само нищожна част от правата.

Мнозинството уважава правата на малцинството, когато уважава и спазва законите, когато упражнява контрол върху дейността на всичките си избрани представители в органите на властта. А за тези представители до следващите по ред избори мнението на номиниралата ги партийна централа е по-важно от мнението на мнозинството избиратели.

Демокрацията има недостатъци във всичките си форми, а засега на преден план остават недостатъците на пропорционалното представителство. Карл Попър ни предлага да погледнем по-безпристрастно на опустошителните практически последици от това представителство.

„Преди всичко пропорционалното представителство удостоява политическите партии, макар и непряко, с конституционен статус, който иначе не биха придобили. Защото аз не мога повече да избера човека, на когото вярвам, да ме представя: аз мога да избера само една партия. А хората, които могат да представят партията, се избират само от партията. И докато хората и техните мнения винаги заслужават най-голямо уважение, мненията, възприети от партиите (които са типични инструменти за личната кариера и властта с всичките възможности за интриги, които те предлагат), не могат да бъдат отъждествявани с обикновените човешки мнения: те са идеологии“ (Карл Попър, „Някои проблеми на новите демокрации“).

Предимства на непартийната парламентарна система

Отпималното съотношение на собствените взаимоотношения на човека с обществената му среда има неповторими признаци. При непостижимост на оптимума за всеки, индивидуалността и обществото печелят и само от приближаването си към него. До морално-политическо изтощаване на индивидуалностите води наложената от чл. 12 на Конституцията на Република България задължителност на членството в политически партии за всички българи, желаещи да обогатяват нравствено-политическите си интереси и потребности. Едновременно с умножаването на политическите партии, земният свят обеднява идейно-политически. Най-ярко проявление на кризата на нравствено-политическата духовност у нас е фактът, че БНТ, която на 6 май, празник – многократно свързан с българските традиции, отдели много часове за да изяви обстойните познания на много български граждани за бита на кралското семейство, ни лиши от възможността да чуем каквато и да е дума от речта на британския премиер по време на коронацията на Чарлс III. Така идейна бедност кара много хора да разбират свободата като липса на обществени задължения.

Чувството за отговорност у хората предполага безупречно предаване на информацията и по вертикалните, и по хоризонталните информационни канали. Коментари на тазгодишни събития показват, че партийните интерпретации пречат както на вертикалното, така и на хоризонталното функциониране на политинформацията. Медиите не отразяват добре предложенията на гражданите за бъдещото развитие на обществото. Липсата на чуваемост утвърждава апатия към дискусиите за общественото представителство и управление.

Непартийното индивидуално представителство би пораждало у избирателите чувство за собствена роля в процеса на решаването на обществени проблеми. А при липса на възможност да бъде чуто мнението им за хората, считащи се, че ги представляват в решаването на проблемите, чувството на безнадеждност ги обгръща все повече. Индивидуалното представителство ще изразява по-добре от партийното взаимоотношенията на избирателите с материалните блага. То ще разкрива по-добре емоционалната избирателска привързаност към местности и хора. Избирателските номинации пораждат и развиват взаимна емпатия между представлявани и представляващи ги. Те ще стават дело на избирателски самоорганизации.

Свободата от Ерих Фром до Байдън

Президентът и кандидат за бъдещ президент на САЩ Дж. Байдън поставя акцента на кандидатурата си за втори мандат върху свободата. А класици на науката за обществото през Новото време в Европа считаха, че процесът на постигане на свободата е процес на осъзнаване на историческата необходимост и съобразяване на действията на хората с нея. Но знанията за обществото се увеличават, а в „действителност историята на човечеството – това е история на конфликта и раздора“ (Е. Фром).

Всяка крачка към по-голяма индивидуализация е заплашвала човечеството с нови опасности, давайки му нагледен урок с последствия от противопоставянето на един човек на друг. Различни страни на развитието на човека изпадат в антагонизъм помежду си и Е. Фром счита, че свързването на индивидуализирания човек със света има като продуктивен път само активната солидарност с другите, любовта и труда, съединяващи го отново със света, вече не с първични връзки, а като свободен индивид. Личност, политически свободен индивид, човек става дотолкова, доколкото сам участва в опознаването и реализацията на общесвено-историческата необходимост.

Ако обществените условия, от които, според Ерих Фром, „зависи целият процес на индивидуализацията на човека, не могат да станат основа за такава позитивна реализация на личността, но в същото време хората губят първичните връзки, даващи им усещане за увереност, то такъв разрив превръща свободата в непоносимо бреме: тя става източник на съмнения, влече след себе си живот, лишен от цел и смисъл...“ Политическо безсмислие за живота на мнозинството български граждани предопределят Българската Конституция и нейното тълкуване, лишаващи българския народ от право на фактическо участие в номинирането на кандидатите за избиране в органите на държавната власт и от участие в референдуми за промени в държавното устройство и формата на управление на републиката. В такава обстановка, по мнение на Ерих Фром, „възниква силна тенденция да се избавиш от такава свобода: да минеш в подчинение или да намериш някакъв друг начин да се свържеш с хората и света, за да се спасиш от неувереността даже и с цената на свободата.“

Надявам се днешният състав на Конституционния съд под председателството на госпожа Панова да намери начин да се запътим към избавянето си от това непоносимо бреме.

55-годишни искрици политически плурализъм

Става дума за искрите, разпръснати от участници в IX световен младежки фестивал от Германската федерална република. Участващите във фестивалните политически дискусии български делегати видяха, че и политическият плурализъм може да има много проявления. Затова допринесе много преподавателят от Софийския университет Асен Игнатов, който не само участваше с четене на текст от катедрата, но и осигуряваше бърз и точен превод на всички реплики на делегатите по време на някои дискусии. Делегатите разбираха, че когато мненията им взаимно си противостоят, в по-висока степен идейно се обогатяват.

Оттогава и до днес идейните спорове се подценяват. Така бе при съществуването на две партии, с ръководна роля само на едната, в Народната република. Така е и при съществуването на стотици партии в днешната Република България. Спорове много, а идеи относно развиващата се обществена необходимост не се срещат. Умножаването на политическите структури не толкова стимулира, колкото ограничава плурализма на общественото мнение и достатъчно чуваемост има само за мненията на единици. Политическите партии имат почти щатни говорители със самочувствие на универсални и уникални изразители на народно мнение. Това самочувствие на партийните говорители е обусловено от нивото на политическата култура на избирателите, но за мислещият съвременен гражданин при толкова информационни системи е обидно винаги други да са изразители на неговото мнение. Гражданите, достигащи нивото на необходимата политическа култура, могат сами да артикулират народните интереси, стига да има кой да ги чуе. Постоянното питане на обикновените избиратели за кого биха гласували, а не какво биха предложили, допринася за духовната им изолация.

Вместо да премахнат елементите на страх от репресии, съществуващи у някои българи, участващи с изразяване на алтернативни мнения на общоселски и квартални събрания в Народната република, съвременните партийци премахнаха самото провеждане на събранията на обикновените граждани. Партийците пренебрегват всякакви възможности за политическо мислене у безпартийните. Те, както и много журналисти, считат обикновения избирател за способен само да разпознава бюлетините. Докато, освен партийния персонал и някои юристи, те считат за политически компетентни само себе си. Засилват се политическото отчуждение и вниманието само към отделни случайности в политическия живот.

Значимост на избирателската самоорганизация

Разбирайки, че смисълът е в значимостта като предназначеност (А. Ф. Лосев), избирателят, когато няма за кого да гласува, мисли, че в бюлетината липсва името на този, за когото си заслужава да гласува. Такъв избирател може сам да открие смисъла на създаването на избирателска самоорганизация. Практическата значимост на избирателската самоорганизация ще зависи от степента на осмисленост на членството на избирателите в нея от самите тях.

Избирателската самоорганизация няма да дава направление на избирателите към кандидат за избиране, при името на когото да отиде бюлетината им. Тя трябва да помага на избирателите да осмислят различните идеи и предложения на кандидатите. Трябва да способства за устойчив плурализъм на избирателски мнения и за повишаване нивото на избирателската взискателност: множествеността на избирателските мнения да произтича от знание за многообразието на признаците и проявленията на обществената необходимост; плурализмът на предложенията и на избирателите, и на номинираните за кандидати да откроява същността на изискващото се разрешаване на противоречия.

В партийно-политическата система плурализмът е уязвим. Това пролича и при правенето на предложения за избиране на управител на Българската народна банка. Народни представители от партии на управляващата коалиция изразиха опасения, че ако парламентарни групи на участващите в коалицията партии предоставят две различни предложения за кандидат-управител на банката, решаващата дума ще остане за опозицията. Такъв страх от ощетяване на собствената роля изключва разбиране на прогресивността на взаимоотрицателността на състоянията на управлението и опозицията. Тя не се изчерпва само с редуване на партии или коалиции в управлението. Стремежът към постоянно предварително уеднаквяване на предложенията в коалицията не стимулира идейната съдържателност на обсъждането в парламента. Това означава, че дори и членове на образувалите коалиция партии да говорят за политически плурализъм, плурализмът им е едностранчив.

Оказва се, че в партийно-политическата система партийният престиж е по-важен от съдържателността на обсъждането на държавните проблеми. Някои избиратели казват, че не се касае до партийния престиж, а до опасността опозицията да избере по-неподходящ кандидат. Ако е така, толкова по-зле за партийната опозиция, която понякога включва почти половината от народното представителство, а и за избирателите, които не са отхвърлили такава порочна политическа система.

Разбира се, опозицията никога няма да признае, че ще избира по-неподходящи управители, за да вреди на управляващите, а не по-добрите – в полза на народа. Дори и партийният плурализъм предполага по-високо ниво на съзнателност. Мненията и предложенията на всички депутати в органите на властта трябва да са равнопоставени. Подценяването на ролята на оценките на опозицията означава неравнопоставеност и на избирателите. При такива приоритети става съмнителна и депутатската отговорност за сигурността на държавата.

За да предотвратят вътрешната си изолация, партийни правителства може и война да започват. До междудържавни конфликти по-лесно достигат еднопартийните. Но може и многопартийни парламенти да ги подкрепят. През Новото време партийно управление в много страни е увеличавало многократно мащабите на военните конфликти. Партийците са опасни както когато поставят интересите на своята партия над интересите на избирателите на други партии, така и когато говорят за националния интерес, игнорирайки интересите на други народи.

Днешната междудържавна и блокова субординация все повече предизвиква несъгласия. Тя не успява да разреши поражданите от глобализацията проблеми. Опитите за износ на каквато и да е партийна „демокрация“ водят до проливане на много кръв. Народите предпочитат взаимно да си помагат. Време е те да се самоортанизират и да избират народните си представители без партийни посредници. Избирателската самоорганизация трябва да съсредоточава усилията си не върху функционирането на народното представителство, а върху процеса на избирането му. В изборната кампания самоорганизацията трябва да ръководи не процеса на гласуването, а процеса на номиниранео на кандидатите за депутати.

100-годишнина на Деветоюнския преврат

Вечна памет на загиналите след Деветоюнския преврат в партийните касапници! Мир на праха на ялите бой след преврата заради членството си в Българския земеделски народен съюз! Лека пръст на загиналите и изтезаваните заради партийни интереси след 9-и юни 1923 година до Втората световна война!

Простени да са загиналите в антихитлеристката съпротива и пострадалите от престараването на партийци при събирането на помощи за хитлеристката армия! Да почиват в мир загиналите и пострадалите от престараващите се партийци в сталинистките затвори и лагери след Втората световна война!

Вечна памет на загиналите в разпалените от партийците войни през последните 70 години!