Йерархия и избори

Поредни избори предстоят. Много са заинтересованите да ги представлява някой интелигентен, да ги управлява някой безконфликтен. За такъв избор призовават и апологетичните медии. И журналисти харесват проявяващите търпимост към банални въпроси. А всичко с помощта на медии става. Показвайки протестите, те помогнаха на кредитните милионери да се издължат със стотинки. Тогава спестяванията на разчитащите на труда си се стопиха и анихилираха. И показването на протестите през последните две години не помогна да се разбере къде отидоха милиардите от КТБ. „Четвъртата власт“ показва и преразказва главно виждащото се с „просто“ око. Акцентува върху имиджа на политици-партийци.

Казват, че власт възпира власт, но изчадието адско – „политическа класа“ – остава невредимо. Опозорените властови фактори са ненакърними. Такива остават и доскучалите партийни лидери. Към протестите властите стават приспособими.

Изпълнителната власт наставлява законодателната. Законодателната се мъчи да е нескончаема атракция. Електоралната власт е лишена от право на всякакви акции. Нали други ѝ редят правилата. Така към „другите“ не принадлежи Суверенът.

Законите са изгубили всякакъв морален блясък. Природните – поради ирадииращо незнание. Юридическите – с инфлация на предписания. Малко ли бяха овластените партийци, които трябваше да доказват значимостта си на политическата сцена?!

* * *

Предприемчивите българи очакват от вложените пари възвръщаемост. Богат или беден, партиецът иска привилегированост. Той иска да е различен от „простолюдието“ с правата. Като минимум – да се отделя от другите като приоритетно запознат с това, което са правили, правят и ще правят овластените.

Партиецът цени не раздвоението в себе си – като източник на самоотрицателност и напредък, а разделението на обществото – на чертаещи пътя и носещи товара по пътя. Запазване на това деление целят партийци с призиви за задължително гласуване. Така маневрите за запазване на властта се представят като грижа за по-голяма близост на раята до господарите. Подобна „грижа за хората“ отбелязва и Владимир Брезоев в книгата си „„Не“ на партийната държава“.

Тъй като и по-нататък ще се налага да засягаме въпроси, поставени в тази книга, трябва преди всичко да отдадем заслужено признание на автора ѝ. Той е работил като експерт в Народното събрание и, за разлика от нас, пишещи на тази страница, е видял вредната за обществото роля ма партийно-политическата система отвътре. Книгата е искрена, страстно написана, критикуваща партийната избирателна система. С безупречната си откровеност книгата може да се разглежа и като автобиографична за малка част от българите, сближаваща се с мъдростта през последния четвърт век.

Не споделям част от преценките на автора за политическото ни развитие до 2008 година. Спорни са и предложенията му за бъдещето. Но книгата е истински феномен на фона на господстващата у нас четвъртвековна политическа апологетика. Едва ли много хора са прочели Брезоевото „Сантиментално откровено, като писмо до много близък приятел“ от 25. IV. 2008 година – т.е. преди издаването на книгата – независимо от намерението на автора да го изпрати „до всички информационни агенции, вестници и телевизии“. При липсата на чуваемост, у нас и гласността е мизерна.

Григор Вълчанов

Безпартийност на властта или партийни лабиринти?

Покорното съзнание предоставя на „слугите на народа“ цялата власт в държавата. На „слуги“, които сами си определят заплатите. Плащаме и им предоставяме право на самоконтрол по съвест. С надежда те да ни предоставят право на превъзпитание при безусловна зависимост от техните решения и прегрешения. Сами да определяме как да ставаме по-послушни и безропотни. Или, ако роптаем, като общество да се самообвиняваме чрез взаимни обвинения. Да не държим сметка на много от тях за користта. Те, на дузина години или на две, сами се сещат да ни подхвърлят по някоя изкупителна жертва. Така подхранват и лая на своите апологети.

Те не искат у нас съществена промяна, за да не искаме и ние у тях. Те мразят искащите да променят обществото. Пълен „хамбар“ с техни възможности за маневриране е публиката от безразлични към политическия процес. И така непрестанно ни карат да бълнуваме: „кръгли маси“, „велики“ събрания, преференции...

Разчитат на това, че и мнозинството от нас иска промени, без да се променя. За него времето тече мъчително, бавно. Защото чака те да се наситят на властта и да отправят взор към него.

А има ли протест, хитрите подават оставка от властта, за да я яхнат отново. Като се включват в протести срещу себе си, привържениците им отново викат „Осанна!“. У други е трудно установима разликата между спокойствие и безразличие. Безразличният свежда вечността до часа. Спокойният очаква своя час. Гневният не знае какво да очаква. Когато не знаят, спокойните го знаят или не искат да знаят. Гневните не знаят, че не знаят. 

Колективният гняв увлича и спокойните. Пред такъв гняв „елитът“ се стреми към консенсус. Чрез него парализира гневните, които не искат да рушат стена с главите си. На сцената остават партийно верните, готови да подкрепят и ВНС, и задължително гласуване, и всичко пожелано от любимия вожд. Достатъчна им е утехата, че и да не са от елита, не са от тези, които сполитат. В духа на партийния „хуманизъм“.

* * *

Реален хуманизъм означава общество, в което всеки е способен да противостои на инерцията на унижението. Защото който иска да се издига чрез партия вече унижава безпартийните. Партиите предлагат на безпартийните кандидати за властващи, унижавайки ги като неспособни сами да правят това. Всяка партия претендира за политически авангардна роля. Принизявайки чувството за лична отговорност у безпартийните, тя ги лишава от правото да противостоят на обществената инерция по собствена преценка, без посредници. По такъв начин партиите едновременно ограбват и важна страна на собствената интелектуалност на безпартийните – и правото им на собствена политическа емоционалност като им натрапват чужди, партийни пристрастия.

Чрез задължително гласуване партийци искат насила да вкарват безпартийните в „коловозите“ на тяхната вредна за обществото психологическа война. Така те утвърждават безнравствена и антипедагогическа обшествена среда. Тяхна е водещата роля в стимулирането на симпатиите към престъпността и тероризма у значителна част от младежта на Европа. Техни верни аргати на това поприще са журналисти, политолози, прависти. Докато такива техни приближени „изразяват мнението“ на народа, не може да има демокрация.

Опасността да ни унижават партийци е постоянна. Написаното в книгата на Владимир Брезоев „„Не“ на партийната държава“ сочи, че за властващите политици-партийци е най-лесно, ако проблемите не се политизират. А изглежда, че от времето, когато той е установил тази истина, и статиите му по-трудно се публикуват. Факт, в който се оглеждат и „свободата“ на словото и „отговорността“ на много български журналисти. Стигналият до по-значителна истина е с ограничено право на чуваемо изразяване.