Покорното съзнание предоставя на „слугите на народа“ цялата власт в държавата. На „слуги“, които сами си определят заплатите. Плащаме и им предоставяме право на самоконтрол по съвест. С надежда те да ни предоставят право на превъзпитание при безусловна зависимост от техните решения и прегрешения. Сами да определяме как да ставаме по-послушни и безропотни. Или, ако роптаем, като общество да се самообвиняваме чрез взаимни обвинения. Да не държим сметка на много от тях за користта. Те, на дузина години или на две, сами се сещат да ни подхвърлят по някоя изкупителна жертва. Така подхранват и лая на своите апологети.
Те не искат у нас съществена промяна, за да не искаме и ние у тях. Те мразят искащите да променят обществото. Пълен „хамбар“ с техни възможности за маневриране е публиката от безразлични към политическия процес. И така непрестанно ни карат да бълнуваме: „кръгли маси“, „велики“ събрания, преференции...
Разчитат на това, че и мнозинството от нас иска промени, без да се променя. За него времето тече мъчително, бавно. Защото чака те да се наситят на властта и да отправят взор към него.
А има ли протест, хитрите подават оставка от властта, за да я яхнат отново. Като се включват в протести срещу себе си, привържениците им отново викат „Осанна!“. У други е трудно установима разликата между спокойствие и безразличие. Безразличният свежда вечността до часа. Спокойният очаква своя час. Гневният не знае какво да очаква. Когато не знаят, спокойните го знаят или не искат да знаят. Гневните не знаят, че не знаят.
Колективният гняв увлича и спокойните. Пред такъв гняв „елитът“ се стреми към консенсус. Чрез него парализира гневните, които не искат да рушат стена с главите си. На сцената остават партийно верните, готови да подкрепят и ВНС, и задължително гласуване, и всичко пожелано от любимия вожд. Достатъчна им е утехата, че и да не са от елита, не са от тези, които сполитат. В духа на партийния „хуманизъм“.
* * *
Реален хуманизъм означава общество, в което всеки е способен да противостои на инерцията на унижението. Защото който иска да се издига чрез партия вече унижава безпартийните. Партиите предлагат на безпартийните кандидати за властващи, унижавайки ги като неспособни сами да правят това. Всяка партия претендира за политически авангардна роля. Принизявайки чувството за лична отговорност у безпартийните, тя ги лишава от правото да противостоят на обществената инерция по собствена преценка, без посредници. По такъв начин партиите едновременно ограбват и важна страна на собствената интелектуалност на безпартийните – и правото им на собствена политическа емоционалност като им натрапват чужди, партийни пристрастия.
Чрез задължително гласуване партийци искат насила да вкарват безпартийните в „коловозите“ на тяхната вредна за обществото психологическа война. Така те утвърждават безнравствена и антипедагогическа обшествена среда. Тяхна е водещата роля в стимулирането на симпатиите към престъпността и тероризма у значителна част от младежта на Европа. Техни верни аргати на това поприще са журналисти, политолози, прависти. Докато такива техни приближени „изразяват мнението“ на народа, не може да има демокрация.
Опасността да ни унижават партийци е постоянна. Написаното в книгата на Владимир Брезоев „„Не“ на партийната държава“ сочи, че за властващите политици-партийци е най-лесно, ако проблемите не се политизират. А изглежда, че от времето, когато той е установил тази истина, и статиите му по-трудно се публикуват. Факт, в който се оглеждат и „свободата“ на словото и „отговорността“ на много български журналисти. Стигналият до по-значителна истина е с ограничено право на чуваемо изразяване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар