Резултатите от умножаващите се през последните години анкети, изследвания, наблюдения потвърждават, че животът на аватарите действително се пренася върху този на играчите в реалния свят. Той влияе на възприятията, речта, сънищата на играчите. Интензивна и често повтаряща се игра може да влияе на начина на възприемане на обектите, звуците, лицата в ежедневието. Елементи на играта се намесват в разговорите, както и елементи в политическата игра – в изповеди на шоумените.
Увереността на аватарите в своя чар и в своето влияние оставя следи в реалния живот. Убедеността на политиците-партийци в тяхната "елитност" ги кара да се стремят към "ефекта-Протей". Временните нервни връзки, залягащи като основа на участието във виртуална игра, продължават да функционират и след прекъсването му. Партийните "супергерои", защитаващи с плам неугасим каузи от трибуната, и след слизането си от нея несекващо отстояват интересите на приближени кръгове.
Докторът на социологическите науки Максим Мизов пише за политическия остракизъм. На думи политическият остракизъм е насочен срещу другопартийния противник. На дело неговата несекваща канонада е преди всичко срещу "неблагодарните" безпартийни. В този смисъл така нареченото "социалистическо" минало е неотменна мишена на почти всички партийци. Защото тогава и смелите безпартийни, макар и с риск, имаше къде да казват мнението си. Сега и с рискове, и без рискове, те са безгласни букви. По човешки мнението им не се чува никъде. Само ревейки като добитък по улиците могат гласно да изказват мнението си. Всеки може да направи плакат и да го носи по площади и улици. Това е по-човешки начин за изразяване на собствено мнение на политическа тема, но пак безгласно. А и плакатът не дава възможност за аргументиране и обосноваване на собственото мнение.
В социалните мрежи на интернет може да обосноваваш мнението си, но редки хора четат за политическите основания. Колективната целенасоченост към политически проблеми там обикновено се поражда от скандални новини. Мрежите способстват за организиране на политически демонстрации и за политически остракизъм, но не и за създаване и разгръщане на истински политикопроблемни ситуации.
И така. При димитровската "народна демокрация" обикновените безпартийни нямаха право на несъгласувана гласност по политически въпроси. При живковската "социалистическа демокрация" нямаха право на медийна гласност. При атлантическата ни "демокрация" нямат право на чуваемост.
* * *
Правото на публично слово е своеобразно право на власт. Това право и днес го имат едни за сметка на други, принудени да мълчат. Сега партийците искат да допълнят принудата към мълчание с принуда към безгласно гласуване. Имаш или нямаш на някой доверие, да си длъжен да гласуваш за него или за друг като него. Тогава трябва или сам да признаеш пред себе си безсмислието на своето съществуване като политическо същество, гласуващо по чужда воля, или да пускаш в урната бюлетина, считана от законодателите-партийци за недействителна, а от политолози – за израз на глупост.
Да те задължават да гласуваш и да не броят дори беззвучния ти задължителен глас? Това ли не е едновременно арогантност и безсрамие, коварство и лицемерие? Но без това коварство считащите се за политически "елит" губят увереността и самочувствието си. Затова спорещите помежду си за доверие и признателност, за постове и облаги партийци са единни срещу опониращите им относно партийната избирателна система безпартийни. Въпреки и конкуренти за властта, яростта им спрямо идейните конкуренти-безпартийни ги сплотява.
Който иска доброволно, съзнателно и активно да участва в демократизацията, трябвало да иска разрешение от партокрацията. Задължителното гласуване може да е важно средство за по-нататъшно превръщане на партийната "демокрация" в морално-политическо насилие. При отказ да се признава протестния вот, то става просто задължително съгласие. Така искат да утвърдят българското избиращо съзнание като покорно на партийността съзнание. То се покорява с функциониращото медийно влияние. Искат пълно объркване на външното влияние със собственото разколебано самосъзнание. Така – съзнанието да не съзнава наличната си раздвоеност. Тя се скрива под "повърхността" на апологетичната нагласа към изменящото се външно влияние.
Конформисткото съзнание не е истински нещастно, защото не е безнадеждно. То винаги храни надежда, че най-сетне се е синхронизирало с медийното мнение, изразяващо "истината". Ако не го засяга персонално, всеки нов юридически текст му се представя като върховно съвършенство. Неговото щастие е в желано съотвествие между личните нагласи и изразяваното чрез медиите официално "обществено" мнение. Така конформизмът надделява над достойнството и личната самоценност.
Като не участват в обмислянето и обсъждането на политическия избор, а само в безмълвното му санкциониране, избирателите не придобиват и пълноценно чувство на отговорност за ставащото в държавата. Засега и негласуващите все пак поемат минимум отговорност с протеста си. Задължителното гласуване е път към масова безотговорност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар