Поредни избори предстоят. Много са заинтересованите да ги представлява някой интелигентен, да ги управлява някой безконфликтен. За такъв избор призовават и апологетичните медии. И журналисти харесват проявяващите търпимост към банални въпроси. А всичко с помощта на медии става. Показвайки протестите, те помогнаха на кредитните милионери да се издължат със стотинки. Тогава спестяванията на разчитащите на труда си се стопиха и анихилираха. И показването на протестите през последните две години не помогна да се разбере къде отидоха милиардите от КТБ. „Четвъртата власт“ показва и преразказва главно виждащото се с „просто“ око. Акцентува върху имиджа на политици-партийци.
Казват, че власт възпира власт, но изчадието адско – „политическа класа“ – остава невредимо. Опозорените властови фактори са ненакърними. Такива остават и доскучалите партийни лидери. Към протестите властите стават приспособими.
Изпълнителната власт наставлява законодателната. Законодателната се мъчи да е нескончаема атракция. Електоралната власт е лишена от право на всякакви акции. Нали други ѝ редят правилата. Така към „другите“ не принадлежи Суверенът.
Законите са изгубили всякакъв морален блясък. Природните – поради ирадииращо незнание. Юридическите – с инфлация на предписания. Малко ли бяха овластените партийци, които трябваше да доказват значимостта си на политическата сцена?!
* * *
Предприемчивите българи очакват от вложените пари възвръщаемост. Богат или беден, партиецът иска привилегированост. Той иска да е различен от „простолюдието“ с правата. Като минимум – да се отделя от другите като приоритетно запознат с това, което са правили, правят и ще правят овластените.
Партиецът цени не раздвоението в себе си – като източник на самоотрицателност и напредък, а разделението на обществото – на чертаещи пътя и носещи товара по пътя. Запазване на това деление целят партийци с призиви за задължително гласуване. Така маневрите за запазване на властта се представят като грижа за по-голяма близост на раята до господарите. Подобна „грижа за хората“ отбелязва и Владимир Брезоев в книгата си „„Не“ на партийната държава“.
Тъй като и по-нататък ще се налага да засягаме въпроси, поставени в тази книга, трябва преди всичко да отдадем заслужено признание на автора ѝ. Той е работил като експерт в Народното събрание и, за разлика от нас, пишещи на тази страница, е видял вредната за обществото роля ма партийно-политическата система отвътре. Книгата е искрена, страстно написана, критикуваща партийната избирателна система. С безупречната си откровеност книгата може да се разглежа и като автобиографична за малка част от българите, сближаваща се с мъдростта през последния четвърт век.
Не споделям част от преценките на автора за политическото ни развитие до 2008 година. Спорни са и предложенията му за бъдещето. Но книгата е истински феномен на фона на господстващата у нас четвъртвековна политическа апологетика. Едва ли много хора са прочели Брезоевото „Сантиментално откровено, като писмо до много близък приятел“ от 25. IV. 2008 година – т.е. преди издаването на книгата – независимо от намерението на автора да го изпрати „до всички информационни агенции, вестници и телевизии“. При липсата на чуваемост, у нас и гласността е мизерна.
Григор Вълчанов
Няма коментари:
Публикуване на коментар