У много хора поредна илюзия за промяна създава всяка поява на калабалък недоволни от статуквото в центъра на столицата. На 16 септември 2018 година организиран много месеци протестен митинг задържа там за няколко часа няколкостотин протестиращи. Организаторите разчитали протестът да доведе до оставка на правителството и парламента, който го е избрал, да назначи ново гражданско правителство. Новото правителство трябвало да произведе избори за ново Велико народно събрание.
Меракът за величие не изоставя излизащи по мегдана българи. Но защо трябва ВНС да изработва нова конституция, след като не можем да изискваме от тези, които ни представляват, да съблюдават съществуващи демократични норми и в сегашната? Добре е ако протестиращите искат промени в действащата конституция. Но щом като искат швейцарски модел на държавно функциониране, защо не поискат преди всичко анулиране на противоконституционната законова забрана на референдуми по въпроси на държавното ни устройство?
Прякото избиране на „всички хора, които ще участват в администрацията“ на държавата е утопия. Отзоваването на депутати може да е полезно като изключение, а не като правило. Важно е искането всеки да носи политическа отговорност, но не може да го наложат хора, които веднъж на годината се сещат за политическата си отговорност.
При рядко събуждана гражданска съвест няма съгласуваност между недоволните от статуквото. Протестиращите заради необходимостта от промяна оредяват. Според проф. Вучков, за исканата оставка на правителството били необходими 10000 протестиращи, а не 500. Според в-к „24 часа“, протестиращите на 16-и септември били не повече от 400. На следващия ден те десетократно намаляха и въпреки заканата, че „всеки ден ще е така“, затихнаха.
***
Промяна за години не става с рядко пробудими. Сега необходимата социална промяна изисква ясно определяне на спъващите я фактори. Тя се отнася до процеси, предполагащи осъзнаване на тяхната необходимост. Промените изискват и осъзнаване, и отстояване. Без продължително отстояване резултатите се оказват далеч от целите.
Преодоляването на изключеността на избирателите от процеса на обсъждането на проблемите на държавното устройство не може да стане само с протести. То не може да стане с кратковременна организираност на протестиращите. Не може да стане с обсъждане и организиране само чрез интернет. Не може да стане без промяна на чл. 12 от Конституцията. Не може да става без съпротива отгоре, ако не се преразгледат становището на Конституционния съд от 2017 година и Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление от юни 2009 година. На „Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт...“ по подхожда формулировката „Закон за неучастие на гражданите в държавната власт...“. А ако има местно самоуправление, трябва да се говори за неговото осъществяване от гражданите, а не за участието им в него. С този „Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт...“ парламентът на „парламентарната република“ България си забранява да предлага на българските граждани референдуми по въпроси, касаещи държавното устройство на Републиката.
Политическите партии в България нямат намерения да искат промени в статуквото на това „безпътно настояще“. Значими политически промени у нас не може да се осъществят без устойчиво функционираща самоорганизация на българските избиратели. Затова са необходими граждани, а не приказки за гражданското общество.
Вярно е, според Джон Кийн, „че от време на време гражданските общества генерират идеологии, които ги парализират“ (Джон Кийн, „Гражданското общество“, изд. „ЛИК“, София, 2002, стр. 62). Българското гражданско общество е парализирано по рождение. Лечението му изисква коренна промяна на идеите за гражданствеността.
Меракът за величие не изоставя излизащи по мегдана българи. Но защо трябва ВНС да изработва нова конституция, след като не можем да изискваме от тези, които ни представляват, да съблюдават съществуващи демократични норми и в сегашната? Добре е ако протестиращите искат промени в действащата конституция. Но щом като искат швейцарски модел на държавно функциониране, защо не поискат преди всичко анулиране на противоконституционната законова забрана на референдуми по въпроси на държавното ни устройство?
Прякото избиране на „всички хора, които ще участват в администрацията“ на държавата е утопия. Отзоваването на депутати може да е полезно като изключение, а не като правило. Важно е искането всеки да носи политическа отговорност, но не може да го наложат хора, които веднъж на годината се сещат за политическата си отговорност.
При рядко събуждана гражданска съвест няма съгласуваност между недоволните от статуквото. Протестиращите заради необходимостта от промяна оредяват. Според проф. Вучков, за исканата оставка на правителството били необходими 10000 протестиращи, а не 500. Според в-к „24 часа“, протестиращите на 16-и септември били не повече от 400. На следващия ден те десетократно намаляха и въпреки заканата, че „всеки ден ще е така“, затихнаха.
***
Промяна за години не става с рядко пробудими. Сега необходимата социална промяна изисква ясно определяне на спъващите я фактори. Тя се отнася до процеси, предполагащи осъзнаване на тяхната необходимост. Промените изискват и осъзнаване, и отстояване. Без продължително отстояване резултатите се оказват далеч от целите.
Преодоляването на изключеността на избирателите от процеса на обсъждането на проблемите на държавното устройство не може да стане само с протести. То не може да стане с кратковременна организираност на протестиращите. Не може да стане с обсъждане и организиране само чрез интернет. Не може да стане без промяна на чл. 12 от Конституцията. Не може да става без съпротива отгоре, ако не се преразгледат становището на Конституционния съд от 2017 година и Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление от юни 2009 година. На „Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт...“ по подхожда формулировката „Закон за неучастие на гражданите в държавната власт...“. А ако има местно самоуправление, трябва да се говори за неговото осъществяване от гражданите, а не за участието им в него. С този „Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт...“ парламентът на „парламентарната република“ България си забранява да предлага на българските граждани референдуми по въпроси, касаещи държавното устройство на Републиката.
Политическите партии в България нямат намерения да искат промени в статуквото на това „безпътно настояще“. Значими политически промени у нас не може да се осъществят без устойчиво функционираща самоорганизация на българските избиратели. Затова са необходими граждани, а не приказки за гражданското общество.
Вярно е, според Джон Кийн, „че от време на време гражданските общества генерират идеологии, които ги парализират“ (Джон Кийн, „Гражданското общество“, изд. „ЛИК“, София, 2002, стр. 62). Българското гражданско общество е парализирано по рождение. Лечението му изисква коренна промяна на идеите за гражданствеността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар