В книгата си „Културни сцени на политическото“ професорът по културна антропология Ивайло Дичев пише за увеличаването на подозрението. Мислите на автора предизвикват разностранни размисли. Въображението е навлязло „във всички сфери на човешкия живот“. Владетели измислят плашещи опасности и ни карат да им се подчиняваме.
В епохата на медиите подозрението подкопава легитимността. „Разомагьосаното социално въображение логично ни води към нулевата степен на властта – радикалната демокрация, където никой няма монопол над несъществуващите неща...“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, 2019, стр. 24). Никой няма монопол над въображаемите неща, а над действителната власт в българското общество има партиен монопол. Партийният монопол е установен и утвърден с чл. 12, ал. (2) на Конституцията на република България от 1991 година. С този архаичен текст на мнозинството българи – безпартийните – се забранява политическа дейност.
Вече в течение на десетилетия в България се организират различни протести против партокрацията. Но на тях, включително и на най-масовите през 1997 година и 2013 година, не се представя искане за премахване на тази реакционна алинея. Дали защото протестите се ръководят от прикрити партийци, за които е актуален винаги девизът „стани, да седна!“? Или защото протестираме само за да доказваме, че дишаме, но не сме наясно какво искаме?
В епохата на медиите подозрението подкопава легитимността. „Разомагьосаното социално въображение логично ни води към нулевата степен на властта – радикалната демокрация, където никой няма монопол над несъществуващите неща...“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, 2019, стр. 24). Никой няма монопол над въображаемите неща, а над действителната власт в българското общество има партиен монопол. Партийният монопол е установен и утвърден с чл. 12, ал. (2) на Конституцията на република България от 1991 година. С този архаичен текст на мнозинството българи – безпартийните – се забранява политическа дейност.
Вече в течение на десетилетия в България се организират различни протести против партокрацията. Но на тях, включително и на най-масовите през 1997 година и 2013 година, не се представя искане за премахване на тази реакционна алинея. Дали защото протестите се ръководят от прикрити партийци, за които е актуален винаги девизът „стани, да седна!“? Или защото протестираме само за да доказваме, че дишаме, но не сме наясно какво искаме?
Няма коментари:
Публикуване на коментар