понеделник, 22 юли 2019 г.

Трудно за „овластяващите“ противостоене

Съгласен съм със Станой, че последната книга на проф. Ивайло Дичев предизвиква много размисли. Така е и със споменатото от автора противоречие между фактическа липса на някого сред нас и съществуването му в културно конструираната ни памет. „Властта във всички човешки общества се занимава с това да поддържа реалността на смъртта, като я инсценира посредством наказания и войни, мултиплицирани в разкази и образи. Да ни управлява има право онзи, който не се бои да застане на границата на света ни и да се изправи срещу хаоса, но и понякога сам да бъде хаосът. Героят, лидерът, алфата. Но за да ни предпази от нещо, този управник трябва първо да даде реалност на това нещо и да ни накара да се страхуваме от него“ (Ивайло Дичев, „Културни сцени на политическото“, изд. „Просвета“, София, 2019, стр. 29).

Мисля, че това е така при досегашните политически системи. Защото само овластяваме някои от тези, които са се самоизбрали. Защото кандидатите за овластяване се номинират от партийци. Мисля, че ако номинирането започне да става само отдолу-нагоре, ролята на страха може постепенно да намалее. А го стимулират и обективни социални процеси. „Бързата смяна на пространствата, правилата, задачите сякаш не позволява на човека да консолидира твърда, противостояща на властта идентичност“ (пак там, стр. 31).

Това състояние на нещата също е аргумент в полза на тезата за номиниране от безпартийните. Колкото по-трудно се осъществява участието на избирателите във функционирането на политическата власт, толкова по-голяма трябва да е ролята им в процеса на овластяването на избираните. И колкото по-активно избирателите участват в изборните процедури, толкова повече умения за защита на мненията си ще придобиват.

Г. Вълчанов

Няма коментари:

Публикуване на коментар