Време и поколения

В процеса на политическата си дейност Й. Сталин не оспорваше болшевишкото твърдение, че всеки член отговаря за политиката на цялата партия, а цялата партия отговаря за всеки свой член. В партийната си практика като генсек на Болшевишката партия той не противостоеше на тенденцията цялата партия да носи отговорност за личните решения на единствен неин член, докато отговорността на партията за други нейни членове приключваше с личното им ликвидиране. Партията отговаряше за решенията на този свой член и ги налагаше „на целия народ в системата на т.н. съюз на комунистите с безпартийните“. Тогава на единия от тези двама съвкупни „сьюзници“ бе предоставена роля само на изпълнител. Лишен бе от средства за самозащита. Неизпълняващи се обричаха на извънредни патила.

Сегашните партии крепят свои групи партийци, специализиращи се в упражняване на властта. Стремейки се към съюз с възможно по-голямо множество безпартийни, всяка партия иска да наложи волята си на целия народ. От три десетилетия тегне многопартийна воля над настоящите поколения.

Рисковете се увеличават и страхът ни надделява. Страх и недоволство от непоследователността и парадоксите в поведението на представляващите ни в органите на властта се нагнетяват. Ежедневните медийни информации умножават съмненията в столетните политически максими. Усвоявайки поднасяно от журналисти информационно съдържание, българи губят ценностните си ориентации. От премълчаването на истини никнат заблуди.

С надежди за смирение се премълчават и заплахи. Периодично се приключват, като „чудо за три дена“, случаи за разкъсване на хора от кучета. Чести съобщения за терористични актове също потвърждават думите на Жорж Ганчев за съвременната ситуация като „кучешки времена“.

На много партийци не им остава време за взаимоотношенията кучета – хора. Кучетата не гласуват и взаимоотношенията с тях слабо ги интересуват. Това, че се размножават многократно по-бързо от хората, също не успява да ги накара да се замислят. За третина век партийната власт не може да ограничи разкъсващи хора кучета. Взаимоотношенията ни със зоосферата остават на сетен план.

Демографската криза също е само аргумент за взаимни обвинения на партийните екипи. Реална сила за постигане на съгласие и единодействие и по тези проблеми е само народът, държащ изкъсо органите на властта.

На цар не разчитаме, а и със себе си не можем да се разберем. Самолишаваме се от хуманно настояще. Възможността за него не става действителност и всяка партийна сила прехвърля отговорността за това на предишна. Така овластените се отчуждават от субективната си отговорност, а подчинените – от субектната си същност. Но опосредстващото обществената необходимост и случайността социално ставане изисква действена субектност. А човекът може както да способства, така и да пречи на пълноценната реализация на необходимостта.

Ст. Съботинов