Демокрация и алтернатива

Демокрацията остава призрак на Новото време. Необходимо ѝ е гражданско общество, което да я доказва. А него има ли го?

То е било необходимост за демокрацията в лоното на Хегеловата идея. Но в модерния свят Хегеловото гражданско общество предизвиква кризи и войни. Истинската демокрация трябва да прави равноправни, пълноправни, и богатите, и бедните.

Не представляват демократично действено гражданско общество и съвременните НПО, особено като „вносен артикул“. Вносните модели, сами по себе си, не привнасят демократична действеност. Не предлагат на народа чуваемо изразяване. Не предполагат неговото включване в обсъждането на проблемите на реализацията на неговата и на гражданина свобода.

Правото на участие в българския политически процес не включва дори правото на протестен вот. Освен мълчаливото гласуване за партийни предпочитания, то е сведено до право на протестен рев. Партийно кръстените „субекти на политическия процес“ не виждат политически самостоятелно мислещия гражданин. Те не чуват осмелилия се да ги критикува. Игнорират правещите различни от партийните им предложения.

Днешната „демокрация“ изключва интелекта на мнозинството от процеса на функционирането си. Тя свежда ролята на „народа-суверен“ до публика. Разликата между шоупубликата и „суверена-овластител“ е сведена до начина на „гласуване“: ръкопляскания – бюлетини.Така се стига до превръщането ни в зяпльовци; до „тоталното манипулиране на народите“, износа на „демокрация“, натрапването на външни и неадекватни на конкретните условия модели, „налагането на демокрация с бомби“. А истински враг на демократичния процес е безправието на народа-„овластител“ в него. Кризата е от дефицит на демокрация. В днешната криза дефицитът и празните приказки за демокрация се взаимообуславят.

* * *

Респектираща е критиката на доц. д-р Иво Христов в „За характера на „кризата““. Но той няма надежда без „елитите“. А нашите партийни „елити“ могат само да ни закопават.

Доцент Христов поставя въпросите: „Възможен ли бе друг сценарий?“ и „Съществували ли са социални групи, вън от партокрацията, способни да произведат друг, различен „преход“?“ И бърза веднага да отговори: „Не, не е било възможно.“

Едва ли несъществуването им означава, че не е било възможно да съществуват!? Ако цитатът от Улрих Бек, че само хора, които имат дом и надеждна работа, могат да са граждани, способни на демократизация, е верен тезис, то в България до започването на „прехода“ хората имаха и дом, и работа. Иво Христов сам пише, че е имало и солиден експертен потенциал, и „модерна социална инфраструктура“. Напълно неотстраним отпечатък давал „етатисткият модел на социалистическа модернизация“ на обществото. „Българската модернизация по съветски образец, въпреки своите впечатляващи резултати, имаше един негативен допълнителен резултат – производството на население, което не бе субект на собствената си съдба. Неговият социален статус бе изцяло рожба на сили, стоящи вън и над него. Това произведе социална пасивност, политическа инфантилност и липсата на критически сетива за алтернативи за социална промяна.“ (За характера на „кризата“).

Налага се да припомним пословицата за касапина и кучето. Логиката на цитираната статия ни отрежда вековечна роля на касапското куче. Но и да е имало сред нашето население хора с „критически сетива за алтернативи“, нямаше кой от имащите право на чуваем глас да предложи алтернативи. От единия до другия край на спектъра партийците повтаряха като папагали: атлантическа демокрация и приватизация! Даже и останалите по убеждение комунисти не посмяха своевременно да се отделят от преименувалата се БСП, с което сами си закопаха каузата.