Думата е за саморазвалилия се тоталитаризъм. Може ли истински тоталитаризъм да се саморазвали? И ако е възможно, как може да си го причини? Дали с прекалена тоталитарност? Или с нечие коварство?
Въпросът е засегнат в "съкратен и частично-преработен вариант" на изследване на проф. Дитер Зегерт от Виена. Проф. Зегерт обосновано посочва наличието на исторически период на концептуално отчуждение от наложената по време на сталинската диктатура теза за тоталитаризма на държавния социализъм. За него допринасят критиката към култа на личността на Сталин и преобладаващата в Западната социологическа наука в края на 50-те години парадигма, че основите на политическата промяна са заложени в модернизацията. Развиваната през 60-те години теория за модернизацията е допълнена с теория за конвергенцията чрез паралелни промени на западния капитализъм и източния социализъм. На практика не бе направено необходимото, първо, по вина на източните партийци, а после по вина на западните.
Защо се стига до възраждане на концепцията за тоталитаризма? „След 1989 г. причините за възраждане на концепцията са преди всичко политически и дори биографични. Естествено, основанията на различните групи играчи са различни...“ (Дитер Зегерт, „Политологични възгледи върху държавния социализъм в Източна Европа“, сп. „Ново време“, 2015, бр. 4, стр. 45). Освен политическите дисиденти в Източна Европа и разглеждащите „демокрациите в някои западни страни“ като „неоспорим критерий за оценка на постигнатия напредък в процеса на демократизация“ (вж. пак там, стр. 46), проф. Зегерт откроява и „новопоявилите се на политическата сцена играчи“. Тези играчи възприемат понятието „тоталитаризъм“ пак по различни причини. Първо, десните пропагандатори изхождат от тезиса, че с това понятие ще постигнат „радикална разправа с отхвърлената концепция за социализма“. Други, оцветявайки в черно предходния период като тоталитарен, „искат да оправдаят изразходването на ресурси за своята провалена реформаторска политика“.
Най-много са тези, които, възпоменавайки опасност от надвиснал над главите им дамоклев меч на тоталитаризма, искат да оправдаят собственото си подлизурско поведение до 1989 година. У нас всички те се обединиха, прегръщайки арсенала на идейно слабата книга на д-р Ж. Желев за фашизма. Така, освен на действително пострадали от диктатурата на комунистическата партия, антитоталитаризмът стана знаме на всички, присламчващи се към яслата на новите повелители, партийци от целия спектър.
* * *
Модификация на оправдаването с тоталитаризма е откривателството, че днешното раболепие има предшественик. Преувеличава се раболепието на предшествениците, за да избледнява собственото. Продължава да се носи мълвата, че Т. Живков направил предложение за присъединяване на България към Съветския съюз. Но не може да се отрече факта, че при неговото лидерство, макар и относителна, самостоятелността на политиката на НРБ бе по-голяма, отколкото при всичките му предшественици. Не е ли поддържането на тази мълва средство за колективно оправдаване на стари и нови партийци за собственото им лакейско поведение? Прехвърлянето на вината върху предишния лидер е изпитан начин за бягство от отговорност на българските партии. А когато чрез него вината изцяло се прехвърля върху Русия, Съветския съюз или Руската федерация, тогава самочувствието на българските политици-партийци е непоклатимо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар