Според доц. Иво Христов, въпреки безспорните си достижения, българският социализъм произвел социална маса, която не е субект на собствения си живот. В съчетание „със селските атавизми“, този неин генезис произвел зависим и манипулируем социален „материал“, нямащ адекватна представа за света и себе си. Тъй като селяните оказаха много по-голяма съпротива от гражданите на превръщането им в материал, може да се спори чии атавизми са способствали повече, за да стане „материалът“ за социалните трансформации удобен.
По-важен е резултатът. „Резултатът бе и е, че този доминиращ социопсихологически профил на основни групи от „населението“ няма как да произведе критическа субектност и трайно, осмислено алтернативно политическо поведение. Всъщност социалната пасивност и лесно поддаващата се манипулируемост на големи социални групи е базисната предпоставка за липсата на реална алтернатива на номенклатурния преход у нас...“ (Доц.. д-р Иво Христо, „За характера на кризата“, 16 юли 2015). Селските „атавизми“ нямат значим принос за тази липса. Подлизурството и чуждопоклонството на българското гражданство имат много по-голяма роля в нейното увековечаване.
По мнение на доц. Христов, за недопускането на реална поява на други социални алтернативи в решителна степен са допринесли приватизациите, имитациите на народни революции и в „по-ново време“ мероприятието „протести“. Но допустима ли е „реалната поява“ от гледна точка на самия Иво Христов? Надеждата е в „критическата субектност“, но има и критична масовост. Сега, смята Иво Христов, „последното нещо, което може да мобилизира големи групи хора, е тъкмо политиката, политическото действие и различни политически проекти...“ Владимир Брезоев е на обратно становище. Може би, истината е по средата.
Но „критическа субектност“ и необходимата политическа активност на заинтересованите от същинска политическа промяна не може да се появят в развита и устойчива форма, ако в зародиш ги „повиваме“ със съвременни социологически догми. Няма да ги има, ако свеждаме функцията на „електората“ до „рекрутиране и движение в йерархията“ на „политическия слой“ и до натиск отдолу чрез уличен рев. Устойчивите „вериги за социално действие“, които, според доц. Христов, „електоратът“ днес „не може да мобилизира“, трябва не само да се мобилизират, за да налагат промяна, а да функционират постоянно, включително и за да осъществяват необходими промени. Безспорно, постигането на такова състояние изисква промяна на избирателната система – и то не техническа, а политическа. „Технически“ по своя характер са обсъжданите тази година проблеми на гласуването. Същностен политически е въпросът за правото на избирателите да номинират кандидати за избиране. Без такова право на всеки желаещ да предлага избирател няма равнопоставеност на гражданите, а „демокрацията“ е куха. А с приказки относно плебисцит за организационно-технически въпроси по гласуването се маскира отричане на основополагащото право на нашия народ сам да си утвърждава и променя конституцията.
* * *
Общественият интерес „не се привижда като личен...“ констатира доц. Христов. Така е, защото лишеният от обществено-политически права и отговорности се чувства лишен и от възможност за смислено участие в политическа дейност. Истински позитивна политическа дейност е точно защитата на обществените интереси.
А на лишения от смислена за него роля в нея честен човек предоставят да гледа евтини политпредставления. Той намира спасение на душата си от тях като не се интересува от такава „политика“. Когато искат и да го задължават да „участва“ в нея само като зяпач, не му остава друго, освен да я мрази.
На политическата сцена у нас царува странен синтез на бабаитлък и раболепие. Дори и да е смешен, той доскучава даже и на раболепните зяпльовци. Много хора му подражават, но едва ли някой може да му се радва.
Изводът, който доц. Христов прави в своята работа, е, че може да разчитаме само на „значим външен геополитически интерес, който да е заинтересуван“ нашата територия „да остане българска“. Значи да си останем чакащи външен месия. Така ще продължим да се влачим след големите. Ще останем „предано кученце“ на великата сила-покровител.
Ще продължим ли да упрекваме срещащите трудности, но съпротивяващи се на такова съществуване съседи? Завистта ли ни води или страхът да не ни сполети съдбата на опиталите по друг начин сърби? Няма ли поне идващото след нас поколение да отхвърли властващото в България безгръбначие?
Няма коментари:
Публикуване на коментар