– Цървули няма, гайда иска! – казваха мнозина за естетическата програма на комитета за култура в България през 70-те години. И програмата не издържа проверката на времето. Тя не попречи на рухването на обществената система, утвърдена в страната в средата на XX век. Различни хора се смяха на опитите за нейното изпълнение.
В случая е напълно валидна тезата на Хегел за смеещите се на вглъбения в мислите си мъдрец, който попаднал в локва. Големият мислител казва, че те не могат да попаднат в гьола, защото поначало си лежат в него.
Опитите за възпитаване на уважение към ценността на човешката личност заслужават подкрепа. Човекът е проявление на неизчерпаемия природен източник на красота и от него се очакват високи граждански добродетели. Джото, Донатело, Ботичели, Леонардо да Винчи, Рафаело Санцио, Микеланджело и Тициан налагат образа на деятелна, енергична, героична личност, която блести и със земната си красота. Градоустройството, в което площадите са главните градски места, подчертава стремежа към синтез на монументалните изкуства, обхващащ живота в неговата пълнота. Живеещите години в атмосфера на майсторство ученици привикват на системен труд и постигат тайни на необикновено хармонични и уравновесени композиции.
Изумително трудолюбив, Леонардо създава съвършени образи на хора. С неугасим стремеж към съвършенство, той е убеден, че „знанието е истина, сила и красота“. Непрекъснато си е задавал незадавани преди него въпроси и иска да открие човека като венец на живата природа в работите на учениците си.
Самото включване в училищните програми на НРБ на задачата за по-цялостно запознаване с живота и делото на универсалния гений Леонардо да Винчи, казващ „тъжно е, когато ученикът не е надминал учителя си“, означава много. Програмата Леонардо да Винчи бе неотъпкан път към най-целесъобразна реализация на учениците в техния бъдещ живот. Но докато тя бе почин за всенародно естетическо възпитание, в условията на застой в общественото развитие, тя се оказа по замисъл неосъществима.
Няма коментари:
Публикуване на коментар