Тревясалите през 70-те години улици в български села буренясаха под големите грижи на НАПС-а и трънясаха под още по-големите на Ликвидационните съвети. Заглъхналите полуразрушени училища са наследници на заглъхващите от 60-те и 70-те години. Къщите с избодени очи вместо прозорци също са рухващи приемници на полуопустелите, с перманентно спуснати пердета, от третата четвърт на XX век.
Дискриминацията на населени места бе прокламирана от дяда Тодора още през 60-те години. Той обяви много от тях за селища със затихващи функции. И тишината ускорено ги завладяваше. Заинтересованите от поддържане на знойните междуселски пътища постепенно оредяваха през цялата втора половина на века. Салоните на селските читалища, където в следвоенните години кипяха политически и естетически страсти, бяха отстъпвани на грапави жаби, мишки, прилепи и невестулки.
Масата дребни собственици се концентрира на места, видими за държавата-работодател. Мнозинството от тях, избягвайки в течение на десетилетие от опитите да бъде въвлечено в обобществявано производство, изведнъж пожела предпочитание на държавната „борса“. Така измина четвърт век, лишен от протести.
Затишие пред буря... Но бурята не се оказа очистителна!
* * *
Днес обикновеният човек малко разчита на взаимно доверие. Той остава забравен скитник из гражданската пирамида. Гази социалната пепел, трие прашни очи и чака да прогледне чрез телевизионния екран. Апатичен, обезверен, а все му се иска да доверява. Доверява се чрез уличната тълпа. Примирява се да е унизен, но не и осмиван. Не вярва, но и не възразява политически да го моделират. Прекланя глава пред главния и настървено спори с равния, опитващ се да е самостоен. Предпочита собствена ценностна система, но да не му се налага пред по-известни да я сам отстоява. Вън от неговото лично обкръжение миналото му е безразлично. Предпочита да го задължат да гласува, за да не носи и пред себе си отговорност защо и за кого е гласувал.
По отношение на лозунгите възрастните са скептични. А младите – в мнозинството си – по-скоро безразлични. Възпитавани са в духа на Питър Дракър, но пак от обществото чакат спасение. Търсят право на недосегаемост, но не се свенят да посягат към другостта. Колкото повече безпартийните се примиряват, че сме в състоянието с „гета“, толкова повече партийците се чувстват от европейски мащаб.
Партийци излъчват политическата посредственост. А посредственият политик е опасност за обществото. Голяма опасност е посредствеността на партийния морал. Липсва му самокритичност. За десетки години стотици премълчани далавери – оттук страх и обезверяване, растяща престъпност и безнадеждност. Жажда за прав път – преклонение пред ярка самонадеяност, страх от нестандартни идеи; недоверие към самостоятелно мислещите и презрение към дисциплинираните.
Партиецът власт бленува. Поведението на партийците спрямо овластените се налага като норма. Посредствеността количествено се умножава и качествено се обогатява. Партийци и безпартийни се ценят предимно по тяхната лоялност. Качествата на партийните кадри, които преобладават, са критикарство към опонентите и готовност за противопоставяне на тях.
Очистителната критика – в забвение! Към самокритичните – с презрение! Докога?
Няма коментари:
Публикуване на коментар