Не ни достига личностна самокритичност. Самокритичната личност непрекъснато се възсъздава в процеса на междуличностната комуникация и стълкновението на разнообразните форми на индивидуална дейност. Тези сложни процеси не ни достигат, за да може да става политическото ни съзнание и самосъзнание за самото себе си. Не ни достига за това необходимият преход от анализа на нашия свят към анализ на нашето място в този свят. Размислите ни над досегашните ни действия недостатъчно стигат до анализ на нашите замисли. Мотивацията на нашите позиции плахо достига до разкриване на ярки стремления и реални възможности.
Разбира се, ние сме предимно стари хора и реалните ни възможности са ограничени. Но това не значи, че трябва само да мълчим и да слушаме другите. Трябва да искаме и да използваме правото си да бъдем чути. А използването на това право трябва да правим с повече самокритичност. Самокритичността поражда емоции, стимулиращи търсенето на истината. За да не се превърне в празнословие, тя трябва да има и мяра. Така може да стимулира стремежа към съучастие.
Трябва да проследим доколко досегашните ни действия и обръщения имат признание от страна на близкото ни обкръжение. Трябва да разберем ние ли излагаме тезите си едностранчиво или едностранчиво ни разбират? Не стигаме ли до неоснователна морална проповед?
Димо Стоянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар